Джули Гарууд
Съкровището (18)

Глава 17

Той наведе глава и я целуна, ефективно карайки я да замълчи и заглушавайки всеки неин протест. Не беше нежна ласка, в която устните му само да се отъркат в нейните, а силна, покоряваща целувка, която й показа безпрекословно колкото силно желание изпитва Бродик към нея. Езикът му се потопи в сладките дълбини на устата й, галейки и увивайки се около нейния, и само след секунда тя също го целуваше ненаситно. В началото бе плаха, внимателно докосвайки езика му със своя, но когато го почувства как се стяга, притискайки я по-силно към себе си, и щом чу дрезгавият стон, изтръгнал се от гърдите му, тя стана по-смела. Страстта му сякаш я погълна, но тя не се страхуваше, доверяваше му се напълно, знаейки, че той ще съумее да спре, преди да стигнат прекалено далеч. Но той сякаш нямаше никакво намерение да спира, а устата му, Господи, тази негова уста пораждаше неописуеми чувства в тялото й. Желанието, което бе стаено дълбоко в стомаха й, нарасна, а устните му се притискаха към нейните отново и отново, карайки я да желае да се притисне колкото се може по-близо до него.

Ръцете му галеха гърба й, след това се спуснаха надолу, за да я прихване по-добре и да я повдигне нагоре към себе си, притискайки интимно телата им едно към друго. Гърдите й се притиснаха към неговите и тя почувства бедрата му срещу себе си, като нажежена стомана. Той я накара да закопнее за повече и скоро младата жена дори не можеше да си поеме дъх, докато го целуваше ненаситно.

— Бродик, искам…

Той я целуна още веднъж, дивашки и ненаситно, преди да се отдръпне от нея и бавно да я плъзне по тялото си, докато стъпалата й докоснат земята. Лицето и шията й бяха приятно зачервени и й се наложи да си поеме дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои. Не й се искаше да го пуска и когато усети мъжа да драска със зъби меката част на ухото й и да прокарва език през нежната кожа, тя почувства как по цялото й тяло се разливат вълни от удоволствие.

— Не… — Гласът й секна и тя потръпна в прегръдките му. Той зацелува шията й.

— Какво да не правя? — попита той.

Тя наклони глава настрани, за да му осигури по-добър достъп и въздъхна тихо.

— Не спирай.

Той бавно я отблъсна от себе си и ако не се бе олюляла, щеше да я пусне. Погледна я доволно, арогантно зарадван, че е успял да я възбуди за толкова кратко време. Страстта й бе също толкова силна, колкото неговата, и той бе сигурен, че щом един ден тя се отърве от стеснителността си, щеше да забрави задръжките си и да му се отдаде диво в първата им брачна нощ. Господ да му е на помощ, най-добре бе да се венчаят съвсем скоро, защото не мислеше, че ще бъде способен да издържи дълго, а определено не искаше да бъде с нея, преди да са произнесли клетвите си. Тя обаче правеше нещата ужасно трудни.

Само като я погледнеше, в него пламваше изпепеляваща страст. Прекрасните й зелени очи в момента сякаш блестяха. Косата й се къдреше на раменете й, а устните й бяха розови и подпухнали от целувките му.

Да я чака да се осъзнае и да приеме да се омъжи за него, бе напълно немислимо. Докато й дойдеше ума в главата, можеха да им се родят две деца. Изведнъж светът около тях им напомни за съществуването си, принуждавайки ги да се върнат в настоящето. Рамзи изкрещя името на Бродик и с дълга, раздразнена въздишка, младият мъж направи крачка назад.

— Отиди и събери вещите си. Време е да тръгваме. — Той й обърна гръб и закрачи по пътеката.

Джилиън изтича след него.

— Благодаря ти за разбирането.

— За какво разбиране?

— За това, че не мога да се омъжа за теб. — Тя продължи да върви, докато смеха му отекваше около нея.

Когато стигна до дома на Мейтланд, Хелън, икономката, вече бе събрала вещите й, затова Джилиън й благодари и си спомни за обещанието, което бе дала. За щастие Хелън бе в състояние да й помогне и й показа краткият път до мястото, на което искаше да отиде, извеждайки я през задната врата. Изминаха десет минути, и след това още толкова, и Бродик, нетърпелив по природа, ставаше все по-раздразнен, докато чакаше Джилиън във вътрешния двор на крепостта.

Рамзи и Уинслоу чакаха заедно с него и на всеки две секунди някой от двамата поглеждаше към вратата.

— За бога, какво я бави толкова? — промърмори Бродик.

— Може би чака Иън и Джудит. Ето ги вече идват. Джилиън вероятно иска да се сбогува с тях.

Рамзи пръв забеляза Джилиън да се задава от срещуположната страна на хълма.

— Ето я, идва.

— Не е забравила — каза Уинслоу, усмихвайки се.

Съпругата му Изабел говореше с Джилиън, а двете момчета на Уинслоу вървяха след тях. По-малкият му син, Андрю, който скоро щеше да навърши пет годинки, изтича напред и се хвана за ръката на Джилиън. Уинслоу я гледаше как се усмихва на сина му и му казва нещо. Каквото и да бе то, накара Андрю да се разсмее високо. Изабел също полагаше много усили, за да не се засмее.

— Какво не е забравила? — обърна се Бродик към брат си.

— Казах й, че Изабел ми е сърдита, защото не съм ги запознал. Не е забравила думите ми.

Неочаквано Уинслоу разбра защо семейството му се забавлява толкова много с Джилиън.

— Не мисля, че Изабел разбира и дума от това, което й казва. Жена ти трябва да научи по-добре келтския език.

Бродик кимна.

— Тя е схватлива. Бързо ще се научи.

— Смяташ ли да я задържиш?

— Да.

— А тя знае ли го?

— Все още не.

Рамзи чу коментара му и се разсмя.

— Предполагам, че си помислил над всички проблеми, които могат да възникнат.

— Да, така е.

— Няма да й е много лесно да живее с… — започна Рамзи.

Бродик довърши изречението му.

— Да живее с клана Бюканън. Знам това и се тревожа как ще се приспособи.

Рамзи се ухили.

— Не това исках да кажа. Няма да й е лесно да живее с теб. Всеки го знае, ти си доста труден мъж.

Бродик не прие думите му като обида.

— Джилиън е наясно с недостатъците ми.

— И все още те иска? — попита Уинслоу.

— В интерес на истината, тя отказа да се омъжи за мен.

Познавайки Бродик много добре, Рамзи и Уинслоу започнаха да се смеят.

— И кога е сватбата? — попита Рамзи.