Джули Гарууд
Съкровището (8)

Глава 7

Бродик разтърси Джилиън, за да я събуди, когато стигнаха до крайната цел на пътуването си.

Тя се разсъни бавно и разтри схванатият си врат. Отне й известно време, но най-после успя да фокусира очите си. За един миг, помисли, че все още сънува. Къде се намираше? Какво бе това място? От всички страни я обграждаха тучни зелени поляни. По наклона ромолеше тесен поток, а в центъра на тази зелена долина имаше колиба от сив камък със сламен покрив. Дворът бе изпъстрен с цветя във всички цветове на дъгата и сладката им миризма се стелеше около тях. По брега на тясното поточе, което минаваше от източната страна на къщурката, имаше редица брези. Стадо овце, готови за стригане, пасяха наблизо в полето, блеейки една на друга подобно на жени, които си разказваха клюки, докато едно кралско изглеждащо овчарско куче се бе излегнало на тревата с глава на предните си лапи и зорко наглеждаше животните, които трябва да пази. От комина на къщурката излизаше сив дим, който нежно се къдреше нагоре към светлосиньото небе. Слабият бриз докосна лицето на Джилиън. Тук бе раят.

Един вик я изтръгна от мислите й. Висок, слаб мъж застана на стъпалата пред колибата и се усмихна, викайки наближаващите воини. Като наблюдаваше как мъжът изчезва в къщата, всичко, което й се случи през последните дни се върна с всичка сила в паметта й.

Дилън, с Алек на раменете си, вече бяха слезли от коня и отиваха към къщата. Бродик също бе слязъл, но чакаше да помогне на Джилиън. Когато тя най-после се обърна към него, той посегна към нея и тя се плъзна в ръцете му. За един миг погледите им се срещнаха и тя се загледа в лицето на този мъж, който едва познаваше и на който се доверяваше с живота си. Пронизващите му очи, я караха да мисли, че той знае всички нейни тайни. Тя се опита да прогони глупавите мисли. Той бе просто мъж, нищо повече… и имаше нужда да се обръсне.

Бузите и брадичката му бяха покрити със златисти косъмчета и тя изпита настойчив подтик да усети какво ли ще почувства, ако прокара пръстите си надолу по бузите му.

— Защо ме гледаш? — попита тя.

— По същата причина, по която ме гледаш и ти, момиче. — По блясъка в очите му тя реши, че в него се крие дявол и просто не бе подготвена да се прави на остроумна или да флиртува с него. Освен това не бе сигурна дали въобще знае как да го направи.

Тя отблъсна ръцете му от кръста й и направи крачка назад.

— Защо сме тук? И кой беше този мъж пред вратата? Алек не биваше да влиза, преди да…

Той я прекъсна.

— Това е последният път, в който намекваш, че Алек не е в безопасност с Дилън. Той ще е невероятно обиден, ако разбере, че му нямаш доверие.

— Но аз не му вярвам — прошепна тя тихо, за да не я чуят другите воини. — Не го познавам.

— И мен не ме познаваш — посочи той. — Но реши да ми се довериш и по тази причина трябва да ми вярваш, че ти казвам истината. Моите воини биха защитили Алек с цената на живота си. — По гласа му личеше, че за него това е края на дискусията.

— Прекалено изтощена съм, за да споря.

— Тогава недей. Безсмислено е да спориш с един Бюканън — добави той. — Просто не е възможно да спечелиш, момиче. Ние от клана Бюканън никога не губим.

Тя реши, че мъжът се шегува с нея, но тъй като не бе сигурна, не се засмя. Или имаше много странно чувство за хумор или бе невероятно арогантен.

— Ела. Губим ценно време — каза той, като хвана ръката й и я поведе по каменната пътека.

— Тук ли ще прекараме нощта?

Той не сметна за нужно да я погледне, когато отговори:

— Не, тръгваме веднага щом Ани се погрижи за ръката ти.

— Не искам да създавам грижи.

— За нея ще е чест да ти помогне.

— Защо.

— Тя мисли, че си ми булка — обясни той.

— Защо би мислила подобно нещо? Казах тази лъжа само на воина на Макдоналд.

Той се засмя.

— Тук новините пътуват бързо и всеки знае, че Макдоналд не могат да пазят тайна.

— О, боже. Причиних огромни неприятности, нали?

— Не — отговори той.

Когато стигнаха до входа, той направи крачка встрани, за да й позволи да влезе първа. Тя се доближи до него и го попита шепнешком:

— Вярваш ли на тези хора?

Той сви рамена.

— Толкова, колкото вярвам и на всеки друг, който не е Бюканън — отговори той. — Сестрата на Кевин Дръмънд е омъжена за един от воините ми, затова той гледа да е в добри отношения с нас. Всичко, което кажеш пред тях, ще бъде запазено в тайна.

Дилън я представи на двойката. Ани Дръмънд стоеше до огнището и се поклони на Джилиън. Тя бе горе-долу на нейните години и бе в доста напреднала бременност. Кевин Дръмънд също се поклони и я приветства в дома си. Както забеляза Джилиън и двамата бяха доста изнервени.

Колибата им бе малка и ухаеше на прясно изпечен хляб. Продълговата маса заемаше голяма част от центъра на стаята и по броя на столовете, цели шест, Джилиън реши, че семейство Дръмънд често е навестявано от гости. Домът им бе топъл, уютен и приветлив, точно такъв, в какъвто Джилиън се виждаше да живее, когато започнеше да си фантазира как се влюбва и създава семейство. „Толкова глупави мечти“, помисли си тя. Сега живота й бе пълен с тревоги и нямаше място за подобни копнежи.

— За нас е привилегия да ви посрещнем в дома си — каза й Кевин, но тя забеляза, че погледа му е насочен към Бродик.

След като поздрави леърда, Ани предложи на Джилиън да седне на масата и да й позволи да погледне ръката й. Тя издърпа стола и зачака Джилиън да се настани. След това постла чист плат на масата, докато Джилиън повдигаше ръкава си и размотаваше превръзката.

— Ще съм ви благодарна на всяко лекарство, което ми дадете — каза тя. — Раната не е сериозна, но смятам, че се е инфектирала.

Джилиън не смяташе, че ръката й изглежда толкова зле, но Ани бе видимо ужасена от гледката.

— О, момиче, сигурно ужасно силно те боли.

Бродик и мъжете му се приближиха, за да погледнат раната. Алек изтича до Джилиън и се притисна към нея. Изглеждаше истински уплашен.

— Как, за бога, си се наранила така? — попита Дилън.

— Порязах се.

— Трябва да отворя и да почистя раната — прошепна Ани. — Леърд, ще трябва да остане тук поне няколко дни, за да мога да се погрижа за това. Тя е дама — добави тя — и поради тази причина трябва да използвам бавния метод за отваряне на раните.

— Не, не мога да остана толкова дълго — възрази Джилиън.

— Ами ако тя беше мъж? Щяха ли да ти трябват няколко дни — попита Бродик.

Мислейки, че задава въпроса просто от любопитство, Ани отговори:

— Щях да разтворя кожата и да почистя инфекцията, после щях да сложа майчин огън на отворената рана и макар че ще давам на пациента от специалната си бира, за да претъпи възприятията, болката все пак ще бъде ужасяваща.

— Виждал съм как силни воини пищят като момиченца, когато Ани почиства раните им с нейния майчин огън — обади се Кевин.

Бродик изчака Джилиън да реши кой метод да използват.

Тя вярваше, че семейство Дръмънд малко са преувеличили историите, но това нямаше ни най-малко значение. Не можеше да си позволи да загуби толкова много време заради малко болка. Бродик сякаш прочете мислите й.

— Тези воини, които си лекувала с майчиния огън останаха ли за през деня или си тръгнаха веднага? — попита той.

— О, тръгват си в мига, в който превържа раните им — отвърна Ани.

— Онези, които остават живи — намеси се Кевин.

Бродик видя лекото кимване на Джилиън и каза:

— Ще използвате лечението за воини върху Джилиън и тя няма да издаде и звук, докато я лекувате. Тя е Бюканън — добави той, сякаш думите му обясняваха всичко.

— Няма да издам звук, така ли, леърд? — попита тя, развеселена от огромната му арогантност.

Той бе напълно сериозен, като отговори:

— Да, няма да издадеш нито звук.

Изведнъж й се прииска да се разкрещи като луда жена преди Ани дори да я докосне, само и само да раздразни този мъж, но нямаше да го направи, защото милата жена и малкия Алек щяха да се разстроят. Реши, че когато остане насаме с Бродик щеше да му напомни, че тя не е Бюканън и щеше да добави, че е благодарна на Бога за този факт, защото Бюканън бяха прекалено глупави. Забеляза, че когато Бродик заяви, че тя няма да издаде нито звук, воините му кимнаха, съгласявайки се.

О, да, наистина й се искаше да закрещи.

Ани пребледня в мига, в който Бродик избра как да бъде лекувана. Тя се наведе към съпруга си и зашепна нещо в ухото му. Тъй като тя говореше много тихо, Джилиън успя да чуе само една-две думи, но те й бяха напълно достатъчни да разбере, че Ани моли Кевин да поиска позволение от Бродик да й дадат опиат, който ще я накара да заспи.

Кевин отправи въпроса към Бродик, докато Ани кръстосваше колибата, взимайки необходимите лекове и инструменти. Преди Бродик да отговори, Джилиън проговори:

— Не искам да ме упоявате. Оценявам загрижеността ви, но трябва да настоявам, да остана с бистър ум, за да продължа с пътуването си.

Бродик кимна, но тя не бе сигурна дали е съгласен с молбата на Кевин или с нейния отказ.

— Наистина държа на това, което казах — каза тя. — Не искам да бъда упоявана.

Алек настоя за вниманието й, като я задърпа за ръкава. Като се наведе към детето с периферното си зрение забеляза как Ани забърква някаква кафява течност и сетне добавя вино към нея.

— Какво има — попита тя Алек.

— Ще им кажеш ли за мен? — попита той.

— Затова, че ти поряза ръката ми ли? — попита тя, потупвайки с пръст брадичката си. Детето кимна. — Не, няма да кажа на никой и искам да спреш да се тревожиш за това.

— Добре — каза той — Гладен съм.

— Ще вземем нещо за хапване малко по-късно.

— С вашето позволение, леърд, искам да вдигна тост за вас и за вашата булка — обяви Кевин и донесе чашите до масата.

— О, но аз… — започна Джилиън.

Бродик я прекъсна.

— Имаш моето позволение.

Тя го проследи с поглед, раздразнена, задето не поправи Кевин, след като мъжът бе помислил, че му е булка, но реши да му поиска обяснение за това по-късно.

Кевин сложи питието на Джилиън пред нея. Той остави останалите чаши далече от нея, за да е сигурен, че нейното вино няма да бъде смесено с другите. Тостът бе много хитър ход, и макар че Кевин се интересуваше от добруването й, все пак се ядоса, задето игнорираха желанията й. След като произнесоха тост, щеше да й се наложи да отпие, защото другите щяха да я помислят за груба. Оставаше й да направи само едно.

— Може ли да повикам останалите ви воини, за да споделят тоста ни? — попита Кевин.

Вместо отговор, Бродик отиде до врата и изсвири. Звука отекна в колибата. По-малко от минута по-късно, останалите воини влязоха вътре, за да си вземат по една чаша. Джилиън помогна като подаде чаша на всеки един.

Когато всички имаха питие, Кевин пристъпи напред, и вдигна чашата си.

— Вдигам тост за един дълъг щастлив живот пълен с любов, смях и здрави синове и дъщери.

— Така да бъде — съгласи се Аарон.

Всички изчакаха Джилиън да отпие, преди да погълнат виното си. Бродик кимна на Ани, издърпа стола и се загледа в лицето на Джилиън. Той й кимна да постави ръката си на масата и сложи своята върху нея.

Не й се наложи да го пита защо държи ръката й. Искаше да бъде сигурен, че тя няма да я издърпа, докато Ани лекува ръката й.

Дилън застана зад нея и сложи една ръка на рамото й.

— Робърт, заведи момчето навън — нареди той.

Алек обезумял се хвана за ръката на Джилиън.

— Искам да остана с теб — прошепна той разтревожено.

— Трябва да попиташ Дилън — каза му тя. — И може би той ще преосмисли, но бъди мил, когато го попиташ, Алек.

Момчето колебливо погледна към воина, извивайки си главата назад, за да го види.

— Може ли да остана… моля?

— Милейди? — попита Дилън.

— Ще се радвам да е до мен.

— Тогава може да останеш за малко, Алек, но не бива да пречиш. Обещаваш ли ми?

Алек кимна.

— Обещавам — каза той и се наведе към Джилиън.

Ани застана пред нея и я погледна внимателно. Беше готова да започне и все пак чакаше.

— Чувствате ли, че ви се спи, милейди? — попита тя внимателно.

— Никак даже — отвърна тя.

Ани погледна към леърда.

— Може би трябва да изчакаме още няколко минути?

Джилиън погледна мъжете около себе си и забеляза, че съпруга на Ани се прозява все по често, но след това и мъжа на име Робърт се прозя. Тя не бе сигурна кой от двамата е изпил лекарството предназначено за нея.

Тогава Кевин започна да се олюлява.

— Ани, би ли казала на съпруга си да седне?

Кевин чу молбата и опитвайки се да разбере какво става, закима объркано.

— Защо трябва да сядам, момиче? — попита той.

— За да не се нараниш, когато паднеш. — Не успя да каже нищо повече, защото Кевин залитна напред. За щастие, един от воините на Бродик беше доста бърз и го улови, преди да удари глава в масата.

— О, момиче, сменила си чашите, нали? — попита воинът.

— Тя е упоила Кевин? — попита един воин, хилейки се.

Джилиън можеше да почувства как лицето й се зачервява и насочи вниманието си към масата, докато мислеше как да се извини на съпругата на Кевин. Удивена от случилото се, Ани се обърна към леърда. Бродик поклати глава, сякаш е разочарован, но в очите му имаше искри и в гласа му прозвуча смях, когато каза:

— Изглежда Кевин се е упоил. Отведи го до леглото, Аарон, и да свършваме с това. Ани, трябва скоро да тръгваме.

Тя кимна и леко трепереща насочи ножа към ръката на Джилиън. Бродик стисна китката й миг преди Джилиън да почувства как острието разрязва нежната й кожа. В началото Джилиън му даде да разбере, че според нея той се притеснява прекалено много, но щом Ани започна да човърка в раната, вече бе благодарна за действията му. Нуждата да си отдръпне ръката бе невероятно силна, но хватката на Бродик не й позволи дори да помръдне. Болката от лечението, която си представяше, дори не се доближаваше до ужасната реалност. Ръката й пулсираше от инфекцията и повърхността на възпалената кожа бе надута, но щом Ани отвори раната, Джилиън почувства моментално облекчение.

Алек стисна дясната й ръка и се притисна към нея. Уплашен, той попита:

— Много ли боли?

— Не — отвърна тя тихичко.

Когато видя колко е спокойна и той се успокои. Любопитен, той попита:

— Боли ли толкова силно, колкото когато мъжът те удари по лицето?

— Тихо, Алек.

— Но боли ли толкова силно?

Тя въздъхна.

— Не.

Ани почистваше раната с чисто парче, но спря, когато чу въпроса на Алек.

— Някой ви е ударил, милейди? — попита тя.

Милата жена бе толкова ужасена, че Джилиън побърза да я успокои.

— Не беше нищо сериозно, наистина — настоя тя. — Моля те, не се тревожи.

— Този мъж… кой беше? — попита Ани.

В стаята настана пълна тишина, докато всички чакаха отговора й. Тя поклати глава.

— Не е важно.

— О, напротив, важно е — каза Дилън, любопитен да узнае истината.

— Беше един англичанин — каза Алек.

Беше очевидно, че Ани не се е усъмнила и за миг в думите на детето, докато тя посегна за чист плат и отново се зае за работа. Джилиън се изчерви от неудобство и дори не осъзна, че сега тя се държи за ръката на Бродик.

— Знаех си, че е бил англичанин — направи гримаса Ани. — Не познавам нито един планинец, който би вдигнал ръка срещу жена. Не, не познавам такъв.

Няколко воини кимнаха, съгласявайки се с твърдението. Отчаяна да смени темата на разговора, Джилиън захвана първата тема, която й дойде на ум.

— Прекрасен ден е, не мислите ли? Слънцето грее ярко, има лек ветрец…

Алек я прекъсна:

— Мъжът беше пиян. Ужасно пиян.

— Алек, никой не иска да слуша подробностите…

— О, но ние искаме да чуем — сухо каза Бродик, но милият му глас не можеше да скрие истинските му чувства. Той опита да бъде търпелив, но нуждата да изслуша пълната история от началото до края го подлудяваше. Какъв луд мъж би посегнал на толкова нежна дама и на едно малко момче? Алек вече им бе показал очертанията на една ужасяваща картина, която бяха преживели двамата, и бе показал на каква смелост е способна Джилиън. Да, искаше да чуе подробностите и реши, че ще ги научи преди да падне нощта.

— Той беше пиян, нали, Джилиън? — попита Алек.

Тя не му отговори, но той не се обезкуражи. Тъй като тя на практика не му забрани да разказва за побоя, детето реши, че всичко е наред.

— И чичо Бродик, знаеш ли какво?

— Не, какво?

— Мъжа, който я удари с юмрука си по лицето, я бутна на земята. И знаеш ли какво направи? Започна да я рита, да я рита и да я рита. Много се изплаших. Опитах да го спря, но той не искаше да спре.

— Как се опита да го накараш да спре? — попита Дилън.

Алек повдигна рамене.

— Не знам — призна то. — Може би съм плакал.

— Ани, свършваш ли вече? — попита Джилиън.

— Почти — отвърна жената.

— И после знаеш ли какво? Аз се хвърлих върху Джилиън, но тя ме бутна настрани, и знаеш ли какво направи? Притисна се към мен, прегърна с ръце главата ми и мен не ме ритнаха.

— Какво стана след това, Алек? — попита го Лиъм.

— Тя ме погали и ми каза да мълча и че всичко ще бъде наред. Каза ми, че няма да позволи на никой да ме нарани. И го направи — добави той. — Никой не ме е удрял.

Джилиън искаше да запуши с ръка устата на Алек. Мъжете изглеждаха ужасени от това, което им разказа Алек, но погледите им бяха насочени към нея. Почувства се ужасно засрамена от това, което й се бе случило.

— Само един англичанин ли докосна лейди Джилиън? — попита Робърт. — Или имаше и други?

— Още един мъж я удари — каза Алек.

— Алек, бих искала да не… — започна Джилиън.

— Но той те удари, не помниш ли? Единият мъж те риташе после и другия те удари. Как така не помниш?

Тя сведе глава.

— Спомням си, Алек. Просто не искам да го разказваш.

Момчето се обърна към Бродик.

— И знаеш ли какво направи, след като той я удари? Тя се усмихна, само за да го ядоса.

Ани отмести настрани парчетата плат и постла тънка кърпа под ръката на Джилиън.

— Леърд, вече почистих инфекцията.

Бродик кимна.

— Момчето е гладно. Ще оцени, ако му дадете парче от хляба си, ако не е голяма тревога за вас.

— Може би с малко мед отгоре — предложи Алек.

Ани се усмихна.

— Разбира се, че ще бъде с мед.

— Трябва да се нахраниш навън — нареди Бродик. — Робърт ще дойде с теб и ще внимава да не направиш някоя беля.

— Но, чичо Бродик, искам да остана с Джилиън. Тя има нужда от мен и може да й стане самотно.

— Аз ще й правя компания — обеща той. — Робърт?

Воинът пристъпи напред. Алек го забеляза как заобикаля стаята и се приближи до Джилиън. Навеждайки се към нея, детето прошепна:

— Само ме повикай, ако ти потрябвам.

Наложи й се да се закълне в сърцето на майка й, преди Алек да се убеди, че тя няма да изчезне, ако не я вижда за няколко минути. След това детето взе хляба от ръката на Ани и избяга навън, като в нетърпението си, забрави да й благодари, както бе нужно.

— По-късно той ще си спомни възпитанието и ще ти благодари — каза Джилиън. — Оценявам, че си търпелива към него. Той е просто едно малко момче, което преживя доста напоследък.

— Но вие сте го прекарали през трудностите невредим — обади се иззад нея Дилън и сложи ръце на раменете й. Тя не бе сигурна дали иска да я похвали и успокои, или гледаше да предотврати бягството й, ако реши да се измъкне.

След миг се появи Ани, носейки в ръцете си буркан с някакъв миризлив крем, който загря над огъня. Тя задържа буркана с дълга желязна маша над огъня, като от време на време потапяше пръста си в сместа, за да провери температурата.

— Не е много горещ, милейди, но ще боли така, сякаш се докосвате до горящ огън. Ако искате да крещите…

— Няма да издаде нито звук — отново повтори Бродик с твърд и сериозен глас.

Арогантният мъж звучеше така, сякаш споделя факт, и тя не можеше да не се смути от властния му маниер. Тя трябваше да реши дали да бъде смела или не. Защо този мъж смяташе, че решението е негово?

Въпреки думите му обаче, Ани изглеждаше изплашена и несигурна. Джилиън погледна нагоре към нея.

— Защо лека ти се казва майчин огън?

Тя зададе въпроса в мига, в който Бродик кимна, и жената изля течния мехлем върху отворената рана на Джилиън. Болката бе моментална, ужасяваща и всепоглъщаща. Чувстваше ръката си така, сякаш кожата й е била одрана и после ръката е потопена в луга. Кожата й гореше и огъня достигаше до самата кост.

Реакцията й бе мигновена. Стомахът й се сви, зави й се свят и очите й се премрежиха. Щеше да подскочи от стола, ако Дилън и Бродик не я държаха. Милостиви боже, мъчителната болка сякаш никога нямаше да свърши. След първата внезапна болка, кожата й започна да тупти и пулсира и се чувстваше така, сякаш в раната на ръката й са поставени пламтящи въглени. Извивайки гръб към Дилън, тя си пое дълбок, пресекващ дъх, стисна силно очи, за да задържи сълзите си и стисна зъби силно, за да не изкрещи с цяло гърло. И с всичка стила стисна ръката на Бродик.

Ако сега той решеше да й покаже дори грам симпатия, щеше да рухне и да се разреве като бебе, но щом го погледна, търсейки помощ, видя спокойното му, дисциплинирано изражение, което й помогна да възвърне контрола си.

Осъзнавайки, че се притиска към Дилън, тя се насили да седне спокойно на стола. Но не спря да стиска ръката на Бродик, макар Господ да й бе свидетел, опита се да го пусне. Точно като мислеше, че няма да издържи и секунда повече на тази болка, тя започна да отшумява и на нейно място започна да се появява облекчение.

— Най-лошото свърши, момиче — прошепна Ани с глас, който показваше, че жената иска хубавичко да се наплаче. — Сега ще намажа с успокояващ мехлем кожата ви и ще направя една хубава превръзка. Болката поотмина ли вече?

Джилиън се опита, но осъзна, че й е невъзможно да проговори, затова само кимна. Тя се загледа над рамото на Бродик към едно парче дърво окачено на далечната стена, молейки се да не припадне.

Ани работеше бързо и след няколко минути ръката на Джилиън бе покрита с чист бял плат от лакътя до китката. Задачата бе малко сложна, тъй като Джилиън все още отказваше да пусне ръката на Бродик. Сега, когато болката бе поотслабнала, тя осъзна, че Бродик гали с палец дланта й. Изражението му не се бе променило, но леката ласка имаше мощен ефект върху нея. Тя се почувства така, сякаш я е взел на ръцете си и я е прегърнал силно.

След като Ани завърза краищата на превръзката около китката й, Джилиън си пое дълбоко дъх и най-после пусна ръката на Бродик.

— Готови сме — прошепна Ани. — Утре ще сте като нова. Моля ви, постарайте се да не мокрите раната за няколко дни.

Джилиън кимна отново. Гласът й бе пресипнал, щом проговори на жената, която й бе помогнала.

— Извинете ме за миг — започна тя и се изправи бавно. Дилън я хвана за лакътя и й помогна. Тя залитна към него, но бързо възстанови равновесието си и после кимна с глава на Ани, преди да излезе навън. Воините й се поклониха, докато минаваше покрай тях.

Джилиън бе сигурна, че я наблюдават от вратата, затова не се подаде на нуждата да изтича до прикритието на дърветата. Алек шляпаше бос из поточето, докато Робърт бе наблизо и го пазеше. За щастие детето не я забеляза, когато побърза да се насочи на другата страна, нито я чу, когато от гърлото й се изтръгна първото ридание.

Лиъм я проследи със загрижен поглед как се скри зад дърветата и после попита Ани:

— Има ли още от този майчин огън?

— Да, останаха няколко капки — отговори тя.

Лиъм отиде до масата, измъкна кортика си и направи малък разрез на китката си. Всичките му приятели знаеха какво прави и никой от тях не бе никак изненадан, тъй като Лиъм бе познат като Тома Неверни, а и бе доста любопитен.

Искайки да узнае точно как действа мехлема върху отворената рана, той отпусна ръка на кърпата, която Ани бе постлала на масата, и нареди:

— Сложи малко от мехлема на разреза. Искам да знам точно как действа.

Ако Ани реши, че молбата му е лудост, тя бе достатъчно умна, че да не го покаже. Чувстваше се така, сякаш е в пещерата на семейство мечки. Тези мъже бяха най-страховитите воини в Шотландските планини. Обиждаха се лесно и реагираха мигновено, което ги правеше най-страшните врагове. И в същото време, те бяха най-добрите съюзници. Ани се смяташе за щастливка, задето бе от рода Бюканън, защото това значеше, че тя и съпруга й няма да се налага да разчитат на някой не чак толкова цивилизован клан.

Тя пристъпи напред, за да изпълни нареждането му.

— Раната ви не може да се сравнява с тази на милейди — отбеляза тя. — Затова болката няма да е чак толкова ужасна. — След като каза това, тя изля съдържанието на буркана върху раната. Лиъм не реагира. Любопитството му бе задоволено и той кимна на Ани, докато излизаше. Бродик и останалите се намръщиха. Обграждайки го, те го зачакаха да им каже какво е почувствал. Аарон се усмихна, когато Лиъм проговори, защото гласа му бе станал доста дрезгав.

— Боли дяволски силно — прошепна той. — Не знам как момичето го издържа.

Към тях се приближи Робърт, носейки Алек на рамо, като чувал с жито. Детето пискаше от радост, докато не забеляза, че Джилиън не е при останалите. На лицето му се изписа истински ужас, когато скочи на земята и започна да крещи името на Джилиън с цяло гърло.

Бродик сложи ръка на устата на момчето, за да го накара да замълчи.

— Тя е зад онези дървета, Алек. Ще дойде след миг. Успокой се.

По лицето на детето се стичаха сълзи, когато погледна към чичо си. Бродик го повдигна и го погали по гърба.

— Забравих колко млад си, синко — каза той рязко. — Джилиън не те е изоставила.

Засрамен от себе си, Алек скри лице в рамото на Бродик.

— Помислих си, че го е направила — призна детето.

— Откакто я познаваш, някога подвеждала ли те е?

— Не… но понякога… се плаша — прошепна детето. — Не го правя нарочно, но се случва.

— Това е добре — каза Бродик и след като въздъхна, добави: — Сега си в безопасност. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо.

— Така казва и Джилиън — отбеляза Алек. — Никога няма да позволи на някой да ме нарани. Никога. — То вдигна глава и погледна Бродик в очите. — Ти трябва да се погрижиш за нея, защото тя е просто една крехка дама.

Бродик се засмя.

— Не забелязах нищо крехко в нея.

— Но тя е слаба. Понякога, когато си мисли, че спя, тя плаче. Казах й, че се нуждае от теб. Не искам вече никой да я наранява.

— Няма да позволя някой да я нарани — увери той детето. — Сега спри да се тревожиш и отиди при Робърт, за да доведете конят му. Ще тръгнем веднага щом Джилиън се върне от разходката си.

Джилиън се върна след няколко минути и виждайки зачервените й очи, Бродик разбра, че е плакала. Той я изчака до жребеца си, докато тя се сбогува с Ани и когато отиде при него, той я вдигна на седлото на коня си и се метна зад нея. Младата жена бе толкова изтощена от преживяното, че се срина срещу гърдите му.

Изведнъж Бродик изпита силна нужда да я защити и да я успокои. Опита се да бъде нежен, докато я нагласяше в скута си, после обви здраво ръце около нея и я притисна към тялото си. Само след минута тя спеше дълбоко. Той подкара жребеца си напред и я нагласи така, че да легне на ръката му. Дългите й къдрици се разстлаха по бедрото му. Тя имаше най-прекрасното лице и той не успя да се сдържи да докосне бузата й леко с опакото на ръката си. Най-после си позволи да се отдаде на желанието, което го терзаеше от мига, в който я зърна. Той се наведе и целуна леко меките й устни, сетне се усмихна, когато тя сбърчи нос и въздъхна.

Разумът все още му нашепваше, че трябва да бъде разумен. Тя бе англичанка, а господ му бе свидетел, той не можеше да понася никой и нищо английско. Много добре си бе научил урока, когато бе посетил тази страна по времето, още докато беше млад и глупав. Искаше да намери жена, която прилича на съпругата на Иън Мейтланд, Джудит, но пътуването му се бе провалило, тъй като Иън бе намерил единственото Английско съкровище.

Или поне така вярваше Бродик, преди да срещне Джилиън. Сега вече не бе сигурен.

— Ти си храбро момиче — прошепна той. После кимна и добави: — Признавам ти го.

Но нищо повече.