Джули Гарууд
Съкровището (1)

Пролог

Англия, по време на управлението на крал Ричард I

Бедите винаги се случваха нощем.

През късните часове на нощта умря майката на Джилиън, опитвайки се да доведе на бял свят един нов живот. Една млада слугиня, нетърпелива първа да разпространи скръбната вест, бе събудила двете малки момиченца, за да им съобщи, че майка им е починала. Две нощи по-късно, те отново бяха събудени, за да им бъде съобщено, че новороденото им братче, Ранулф, кръстено в чест на баща им, също си е отишло от този свят. Малкото му крехко телце не бе издържало на напрежението, което се е породило от двата месеца преждевременно раждане.

Джилиън се боеше от тъмнината. Тя изчака слугите да излязат от стаята й преди да легне по корем на леглото, спускайки крака на студения каменен под. С боси крачета тя изтича до тайния тунел, който след като изминеше половината, щеше да я отведе до спалнята на сестра й, а ако стигнеше до самия му край, заставайки до стръмните стъпала, щеше да се озове под кухненските помещения.

Тя едва успя да се промуши покрай големия сандък, който татко й бе поставил на входа, за да попречи на дъщеричката си да се промъква в тунела. Той й повтаряше непрестанно, че тунелът е тайна и трябва да се използва, за бога, само при спешни случаи, а не за игра. Дори верните им слуги не знаеха за тайния тунел, построен между три от спалните в дома, а татко й бе решен никой да не узнае. Освен това, той се тревожеше, че дъщерите му може да паднат по стълбите и да си счупят хубавите малки вратлета, затова често заплашваше, че ако разбере, че са влизали в тунела, хубавичко ще ги напляска по дупетата. Тунелът бе опасен и забранен.

Но в тази ужасна нощ на загуби и мъка, Джилиън не се интересуваше дали ще загази. Тя беше изплашена и в такива моменти отиваше при по-голямата си сестра Кристин, за да я утеши. Успявайки само да открехне леко тежката врата, Джилиън проплака и зачака Кристин да дойде да й отвори. Сестра й се появи след миг, открехна вратата, хвана сестричката си за ръката, за да й помогне да влезе и я заведе да седне на леглото й. Двете момиченца се бяха свили под тънкото одеяло и плачеха тихо, когато чуха измъченият, пълен с болка и страдание вик на баща им да отеква из къщата. Можеха да го чуят как отново и отново крещи името на майка им. Смъртта бе влязла в щастливия им дом и го бе изпълнила с мъка.

Но на потъналото в скръб семейство не им бе даден шанс да преживее мъката от огромната загуба, тъй като същата тази нощ, в дома им нахлу звяр.

Беше късно след полунощ, когато неверниците нападнаха дома им и семейството на Джилиън бе разбито.

Татко й я събуди, като се втурна в стаята й, понесъл Кристин на ръце. Неговите най-верни воини, Уилям — любимецът на Джилиън, който й даваше медени лакомства, когато баща й не гледаше — Лоурънс, Том и Спенсър, го следваха неотлъчно. Израженията на лицата им бяха сурови. Тя седна на леглото и започна да търка очичките си с ръка, докато баща й подаде Кристин на Лоурънс и тръгна към нея. Той постави свещника, с пламтяща свещ на сандъка до леглото й, седна до нея и нежно отметна косата паднала пред очите й.

Татко й изглеждаше ужасно тъжен и Джилиън реши, че знае причината.

— Мама отново ли умря, татко? — попита тя разтревожено.

— За бога… не, Джилиън — отговори той изморено.

— Тогава се е върнала у дома, така ли?

— Ох, наивното ми агънце, вече говорихме за това много пъти. Майка ти никога няма да се върне у дома. Никой не може да се върне от смъртта. Сега тя е на небето. Опитай се да го разбереш.

— Добре, татко — прошепна тя.

Чу грохот, идващ от долния етаж, и чак тогава забеляза, че татко й е облечен в ризница.

— За бога, татко, нима сега ще ходиш да участваш в битка?

— Да — отговори й той. — Но преди това трябва да се погрижа за твоята безопасност и тази на сестра ти.

Той взе дрехите на Джилиън, които прислужницата й, Лис, бе приготвила за другия ден и бързо облече дъщеря си. Уилям пристъпи напред, коленичи до леглото и обу обувките на Джилиън.

Татко й никога преди не я беше обличал и тя не знаеше какво да мисли.

— Татко, първо трябва да съблека нощницата си, преди да си облека дрехите, а преди това Лис трябва да ми среше косата.

— Тази вечер няма да се тревожим за косата ти.

— Татко, навън тъмно ли е? — попита тя, докато баща й й обличаше роклята.

— Да, Джилиън, тъмно е.

— Аз не бива да излизам навън, когато е тъмно, нали?

Мъжът усети страха в гласа на детето си и се опита да я успокои.

— Ще има запалени факли, които да осветяват нощта и няма да бъдеш сама.

— А ти ще дойдеш ли с мен и Кристин?

Отговори сестра й:

— Не, Джилиън — изкрещя тя от другия край на стаята. — Защото татко ще участва в битка, за бога — каза тя завършвайки с израза, който баща й използваше най-често. — Нали така, татко?

Лоурънс накара Кристин да замълчи.

— Не искаме някой да чуе, че напускаме крепостта — обясни той шепнешком. — Сега можеш ли да бъдеш наистина много тиха?

Кристин кимна с готовност.

— Мога — прошепна в отговор тя. — Мога да бъда ужасно тиха, когато поискам и когато аз…

Лоурънс сложи ръка на устата й.

— Тихо, златно момиче.

Уилям взе Джилиън на ръце и я понесе през тъмния коридор към спалнята на баща й. Спенсър и Том бяха пред тях, осветявайки пътят им със свещи. Гигантски сенки танцуваха по каменните стени на крепостта, а единственият звук, който се чуваше бе тропането на ботушите им по пода.

Джилиън беше изплашена затова обгърна с ръце тила на воина, който я носеше, и сгуши лице под брадичката му.

— Не ми харесват тези сенки — прошепна тя.

— Те няма да те наранят — утеши я мъжът.

— Искам мама, Уилям.

— Знам, че е така, меченце. — Милият прякор, който й бе измислил, винаги я караше да се усмихне, и сега изведнъж вече не се боеше. Видя как татко й мина пред нея, за да ги въведе в стаята си, и тъкмо щеше да го повика, когато Уилям сложи пръст на устата й, напомняйки й да пази тишина. Веднага щом всички се озоваха в стаята, Спенсър и Том избутаха ниския сандък, стоящ до стената, за да открият входа към тайната врата. Ръждясалите дръжки изскърцаха като ядосан глиган, когато отвориха входа.

Лоурънс и Уилям оставиха малките момиченца на пода, за да подготвят и запалят факлите. Щом им обърнаха гръб, децата изтичаха към баща си, който бе коленичил до друг сандък и ровеше във вещите си. Застанаха от двете му страни и се надигнаха на пръсти, за да погледнат в сандъка.

— Какво търсиш, татко? — попита Кристин.

— Това — отговори той и извади кутия за бижута.

— Ужасно красива е, татко — каза Кристин. — Може ли да ми я подариш?

— Може ли и на мен? — веднага се обади Джилиън.

— Не — отговори той. — Кутията принадлежи на принц Джон и аз смятам да се погрижа да я получи.

Още на колене, баща й се обърна към Кристин и хвана ръката й. Момиченцето се опита да се отдръпне, но той я задържа до себе си.

— Боли ме, татко.

— Съжалявам, любов моя — каза той и веднага отслаби хватката си. — Не исках да те нараня, но имам нужда да запомниш добре това, което ще ти кажа. Можеш ли да внимаваш, Кристин?

— Да, татко, мога.

— Добре — усмихна се той. — Искам да вземеш тази кутия със себе си. Лоурънс ще те защитава и ще те пази, докато си далеч от тук, и ще ти помогне да скриеш това ужасно зло, докато дойде време да ви намеря и да отнеса тази кутия на принц Джон. Не бива да казваш на никой за това съкровище, Кристин.

Джилиън заобиколи баща си, за да застане до Кристин.

— Може ли да каже на мен, татко? — Баща й не й обърна внимание, а зачака Кристин да му отговори.

— Няма да кажа на никой — обеща тя.

— И аз няма да кажа на никой — намеси се Джилиън и кимна, за да покаже, че наистина държи на казаното.

Бащата продължи да игнорира малката си дъщеря, защото искаше да се убеди, че другото му дете разбира колко важно е това, което й казва.

— Никой не бива да разбира, че тази кутия е в теб, дете. Сега, гледай какво ще направя — нареди той. — Ще увия кутията в тази туника.

— За да не я види никой? — попита Кристин.

— Точно така — прошепна мъжът. — За да не я види никой.

— Но аз вече я видях, тате — рече Джилиън.

— Знам, че я видя — съгласи се той. После погледна към Лоурънс. — Тя е прекалено малка… Искам толкова много от нея. Милостиви боже, как да оставя бебетата ми да си отидат.

Лоурънс пристъпи напред.

— Ще защитавам Кристин с живота си и няма да позволя никой да види кутията.

Уилям също побърза да даде обета си.

— Никой няма да нарани лейди Джилиън — закле се той. — Давам ви своята дума, барон Ранулф. Ще посветя живота си на нейната безопасност. — Страстта в гласа му успокои барона и той кимна на двамата воини, за да им покаже, че имат неговото пълно доверие. Джилиън потупа баща си по лакътя, за да му привлече вниманието. Не искаше да бъде игнорирана. Когато баща й уви хубавата кутия в туниката и я подаде на Кристин, Джилиън притисна длани една в друга в очакване, тъй като според нея, щом Кристин получаваше подарък, и тя трябваше да получи един. Макар Кристин да беше първородната и с цели три години по-възрастна от Джилиън, баща им никога не бе показвал, че обича едната повече от другата.

Беше трудно да е търпелива, но Джилиън се опита. Гледаше как татко й прегръща Кристин и я целува по челото.

— Не забравяй своя татко — прошепна й той. — Не ме забравяй.

След това се обърна към Джилиън. Тя се хвърли в ръцете му и го целуна по брадясалите бузи.

— Татко, за мен имаш ли кутия?

— Не, мила моя. Сега трябва да тръгваш с Уилям. Хвани се здраво за ръката му…

— Но, татко, и аз трябва да получа кутия. Нямаш ли една, която и аз да нося?

— Кутията не е подарък, Джилиън.

— Но, татко…

— Обичам те — каза той, като преглътна напиращите си сълзи, докато притискаше детето си към бронята на гърдите си. — Нека Господ бди над теб.

— Стискаш ме, татко. Може ли и аз да понося кутията? Моля те, татко?

Ектор, управителят на баща й, влезе в стаята. Викът му толкова стресна Кристин, че тя изпусна кутията. Тя се претърколи, изхлузи се от туниката и издрънча по каменния под. На светлината на огъня рубините, сапфирите и смарагдите сякаш оживяха, блестейки силно, сякаш звездите бяха паднали от небето и се бяха наредили върху кутията. Ектор се закова на място поразен от красотата пред очите му.

— Какво има, Ектор? — попита баща им.

С цел по-бързо да предаде на своя барон съобщението от Браянт, командирът на армията — Ектор, едва обръщаше внимание на това, което върши, докато взимаше кутията и я подаваше на Лоурънс. Мъжът погледна към своя барон.

— Милорд, Браянт ме изпрати да ви уведомя, че младият Алфорд Червения и воините му са преминали през външните стени за крепостта.

— Някой видя ли барон Алфорд? — Въпросът бе зададен от Уилям. — Или продължава да се крие от нас?

Ектор погледна към воина.

— Не знам — призна той преди отново да погледне към барона. — Браянт ми каза да ви предам, че мъжете ви ви викат, милорд.

— Веднага тръгвам — обяви баронът, изправяйки се на крака. Той нареди на Ектор да излезе от стаята и го последва спирайки за миг на вратата, за да погледне за последен път красивите си дъщери. Кристин с русата си коса и лице на херувим и малката Джилиън, с блестящите зелени очи на майка й и с бледата й кожа, която всеки миг щеше да се разплаче.

— Вървете и нека Господ бди над вас — каза дрезгаво баронът.

И в следващия миг го нямаше. Воините побързаха да минат през тунела. Том вървеше напред, за да отключи вратата в края на тунела и да се увери, че пътят пред тях е чист. Лоурънс държеше с едната си ръка Кристин, а в другата носеше факла, осветявайки коридора, по който вървяха. Джилиън бе точно зад сестра си, стиснала силно ръката на Уилям. Спенсър вървеше последен, затова посегна и придърпа сандъка на мястото му, за да скрие входа на тунела.

— Татко не ми е казвал, че и той има тайна врата — прошепна Джилиън на Кристин.

— И на мен не ми е казвал — отвърна сестра й. — Сигурно е забравил.

Джилиън подръпна ръката на Уилям, за да му привлече вниманието.

— Аз и Кристин също имаме тайни врати в стаите си. Но не бива да казваме на никой, защото е тайна. Татко каза, че хубавичко ще ни напляска, ако разбере, че сме казали. Знаеше ли, че това е тайна, Уилям? — Воинът не й отговори, но тя не бе обезкуражена от мълчанието му. — Знаеш ли до къде стига тунелът ни? Татко каза, че като стигнем до края на тунела, може да видим рибите в езерото. Там ли отиваме?

— Не — отговори Уилям. — Този тунел ще ни отведе под избата за вино. Вече почти стигнахме до стъпалата, затова искам да си наистина много тиха.

Джилиън продължаваше разтревожено да гледа издължените сенки танцуващи по каменните стени. Тя се притисна към Уилям и насочи вниманието си към сестра си. Кристин притискаше кутията към гърдите си, но края на туниката се влачеше под лакътя й и Джилиън не можеше да устои да не го хване.

— Мой ред е да нося кутията. Татко така каза.

Кристин бе възмутена.

— Не, не го каза — проплака я. Притисна се към Лоурънс, за да не може Джилиън да докосне кутията. — Лоурънс, Джилиън каза лъжа. Татко каза, че аз трябва да нося кутията и никой друг.

Джилиън обаче не се предаваше.

— Но и аз трябва да я нося — каза тя на сестра си, като отново опита да хване туниката. Отдръпна се, когато чу нещо зад себе си. Обърна се, за да погледне. Коридорът зад тях бе непрогледно тъмен и тя не можеше да види нищо, но бе сигурна, че в сенките се спотайват чудовища, който само чакаха да я сграбчат. Дори там сигурно имаше и огнедишащ дракон. Изплашена тя стискаше ръката на воина до нея.

— Не ми харесва тук — проплака тя. — Искам да ме носиш, Уилям.

Точно когато воинът се наведе да я вдигне със свободната си ръка, една от сенките на стените литна към нея. Джилиън изкрещя ужасена спъна се и падна върху Кристин.

Сестра й също изкрещя.

— Не, моя е. — Тя се дръпна от Джилиън и сенките се спуснаха върху Уилям. Воинът падна на колене и залитна към Лоурънс. Стъпалата бяха хлъзгави от влагата, стичаща се по каменните стени, а двамата мъже бяха прекалено близо до ръба, за да успеят да запазят равновесие. Двамата полетяха назад в тъмнината, повличайки със себе си и момиченцата. Горящите факли политнаха след тях, образувайки огнени кълба във въздуха.

Уилям се стараеше да поема ударите и да пази телцето на малкото момиченце, докато се търкаляха по стълбите, но не успя да я предпази напълно и Джилиън нарани брадичката си при удар в един остър камък.

Зашеметено от падането момиченцето се изправи бавно и се огледа. Кръвта капеше по роклята й и щом я видя полепнала по ръцете й, тя започна да крещи. Сестра й лежеше до нея, с лице към каменния под и не издаваше нито звук.

— Кристин, помогни ми — плачеше Джилиън. — Събуди се. Не ми харесва тук. Събуди се.

Уилям се изправи на крака и отиде до изпадналото в истерия дете, като притисна момиченцето към гърдите си, той хукна нагоре по стълбите.

— Тихо, дете, тихо — шепнеше той отново и отново.

Лоурънс го последва понесъл Кристин. От раната на челото й течеше кръв.

— Лоурънс, ти и Том отведете Кристин до залива. Спенсър и аз ще ви настигнем — изкрещя Уилям.

— Ела още сега — извика Лоурънс, опитвайки се да надвика писъците на Джилиън.

— Детето е ранено лошо. Трябва да се зашие — извика Уилям. — Тръгвайте. Ще ви настигнем. За бога, побързайте — добави той и хукна напред.

— Кристин — изпищя Джилиън. — Кристин не ме оставяй.

Когато приближиха до вратата, Уилям сложи ръка на устата на Джилиън и се замоли момиченцето да пази тишина. Той и Спенсър я отведоха в колибата на шивача, която бе в края на защитната стена, за да помолят Мод, съпругата на шивача, да се погрижи за раната на Джилиън. На долната част на брадичката й зееше огромна рана.

Двамата воини държаха момиченцето, докато Мод работеше върху раната. Битката се развиваше опасно близо и шумът бе станал невероятно оглушителен.

— Свършвай по-бързо — нареди Уилям. — Трябва да отведем детето, преди да е станало прекалено късно. Побързай — изкрещя като отиде отвън на пост.

Мод направи възел и отряза конеца. Бързайки, колкото може, тя превърза брадичката и гърлото на детето.

Спенсър вдигна момиченцето и излезе навън при Уилям. Врагът бе запалил покривите на част от постройките с горящи стрели и осветени от огъня тримата се затичаха към хълма, където ги чакаха два оседлани коня. Бяха почти до средата на хълма, когато от билото се появи група воини. Многобройните нападатели бяха отрязали пътят им. Бягството беше невъзможно, но мъжете бяха решени да изпълнят дълга си докрай. С Джилиън между тях, бранейки я с телата си, двамата мъже застанаха с гръб един към друг, извадиха мечовете си и нададоха последният си боен вик. Умряха така, както бяха живели, с чест и смелост, защитавайки невинността.

Един от воините на Алфорд разпозна детето и го отведе в голямата зала. Лис, прислужницата на Джилиън, забеляза когато въведоха вътре детето и се откъсна от групичката, в която бяха събрани всички слуги, за да бъдат пазени от стражата. Помоли се на воина да й позволи да се погрижи за детето. За щастие мъжът не знаеше как да се справи с изпадналото в истерия дете и с радост го предаде на грижите й. Нареди на Лис да отведе Джилиън на горния етаж и се върна навън, за да се включи отново в битката.

Джилиън бе изпаднала във вцепенение. Лис я грабна и я понесе нагоре, като заобиколи балкона, опитвайки се да отдалечи детето от случващото се. Обхвана я паника, когато посегна да отвори вратата. Но не успя и заплака тихо, когато изведнъж се чу силен шум, който я накара да подскочи. Тя се обърна навреме, за да види как дебелата дъбова врата рухна и в залата нахлуха воини, размахващи окървавени брадви и мечове. Полудели от еуфорията след битката, те вдигнаха оръжията си към слабите и беззащитните. Невъоръжените мъже и жени вдигаха ръце пред лицата си в жалък опит да се предпазят от острите мечове на врага. Настана ненужна касапница. Ужасена Лис падна на колене и запуши ушите си, опитвайки се да заглуши звука от писъците на приятелите си и отчаяните им молби за милост.

Джилиън стоеше безучастна до Лис, но щом видя как вкараха вътре баща й, тя хукна към него.

— Татко — прошепна тя и видя мъж, носещ златно наметало да вдига меча си към баща й. — Татко! — изпищя детето.

Това бяха последните думи, които каза. От този миг нататък, Джилиън не проговори.

 

 

Две седмици по-късно, мъжа, който бе превзел крепостта на баща й, барон Алфорд Червения от Локмейн, я повика при себе си, за да обсъдят бъдещето й, и без да каже нито дума, тя му даде да разбере какво е в ума и в сърцето й.

Лис държеше ръката на Джилиън, когато влезе в голямата зала, за да се срещне с чудовището, което уби бащата на детето. Алфорд, едва дорасъл, за да бъде наречен мъж, беше зъл, гладен за власт демон, а Лис не бе глупачка. Знаеше, че само ако щракне с пръст или махне с ръка, той може да заповяда смъртта и на двете.

Точно пред входа на залата Джилиън се откъсна от Лис и влезе сама в залата. Спря, когато стигна до масата където вечеряха Алфорд и младите му командири. С безизразно лице и ръце отпуснати отстрани на тялото й, тя стоеше и гледаше барона.

Той държеше парче месо от фазан в едната си ръка и самун черен хляб в другата. По брадичката му имаше петна от мазнина и парченца месо. Няколко минути той не обърна внимание на детето, докато се занимаваше с храната, а после подаде костта от месото на един от воините си и я погледна.

— Колко голяма си, Джилиън? — попита той, но не получи никакъв отговор. — Зададох ти въпрос — измуча той след цяла минута, опитвайки се да обуздае темперамента си.

— Не може да е на повече от четири години — намеси се един от приятелите му.

— Бих се обзаложил, че минава пет — изсумтя друг. — Доста е дребничка, но може дори да е на шест.

Алфорд вдигна ръка, карайки ги да замълчат, докато гледаше към малкото момиче.

— Въпросът е лесен. Отговори ми, и ми кажи какво да правя с теб. Последователите на баща ми смятат, че не можеш да говориш, защото дявола е обладал душата ти. Имат желание да прогонят демона от теб, използвайки някои много неприятни методи. Искаш ли да ти разкажа какво точно ще ти се случи? — попита той. — Не, предполагам, че не искаш — добави той самодоволно. — Разбира се, ще се наложи да приложим мъчения, защото така се гонят демоните, или поне аз така съм чувал. Искаш ли да лежиш на масата час подир час, докато моя палач те измъчва? Имам властта да наредя това да бъде сторено. А сега отговори на въпроса ми и то бързо. На колко години си? — заповяда отново той.

Нейният отговор бе мълчание. Тишината бе смразяваща. Алфорд виждаше, че заплахите му не са й подействали. Реши, че може би е прекалено глупава, че да разбере. Все пак тя бе дъщеря на баща си, а той бе наивен глупак, който бе повярвал, че Алфорд му е приятел.

— Може би не ти отговаря, тъй като не знае на колко години е — предположи един от приятелите му и предложи: — Премини към важните въпроси. Попитай я за кутията.

Алфорд се съгласи.

— Сега, Джилиън — започна той с тон, кисел като оцет. — Баща ти открадна ценна кутия от принц Джон и аз искам да му я върна. Цялата кутия е покрита със скъпоценни камъни. Ако си я виждала, сега ще се сетиш — добави той. — Ти или сестра ти, виждали ли сте кутията? Отговори ми — нареди той с глас, в който ясно се долавяше раздразнение. — Видяла ли си баща ти да крие кутията? Отговори ми.

Тя с нищо не показа, че го е чула. Просто стоеше и го гледаше. Младият барон въздъхна и реши да я гледа заплашително. Само за един миг, изражението на детето се промени от безразличие към омраза. Силната омраза, горяща в очите й, бързо го изнерви и накара косата на тила му да настръхне, а по цялото му тяло пробягнаха тръпки. Беше непривично дете на тази крехка възраст да показва толкова силни чувства.

Тя го плашеше. Раздразнен от странната си реакция, спрямо едно нищо и никакво дете, което едва бе изпълзяло от бебешката люлка, Алфорд отново показа злата си страна.

— Ти си доста грозновато хлапе с тази бледа кожа и кафява коса, нали? Сестра ти бе красавицата в семейството, а не ти, нали? Кажи ми, Джилиън, завиждаше ли й? Затова ли я бутна по стълбите? Жената, която се грижи за теб, каза, че ти и Кристин сте паднали по стълбите и един от воините е споделил с жената, че ти си бутнала сестра си. Кристин е мъртва, нали знаеш? И вината за това е изцяло твоя. — Той се наведе напред и насочи към нея дългият си костелив показалец. — Ще живееш с този грях до края на живота си, колкото и кратък да е той. Реших да те изпратя на края на света — добави той безцеремонно. — Ще отидеш в студената северна Англия където ще живееш с езичниците, докато дойде деня, в който ще ми потрябваш отново. Сега се махай от очите ми. Дразниш ме.

Цялата трепереща от страх, Лис пристъпи напред.

— Милорд, мога ли да придружа детето, за да се грижа за него?

Алфорд насочи вниманието си към прислужницата застанала до входа, отвратен от изплашеното изражение на лицето й.

— Една вещица ще се грижи за друга? — изсумтя той. — Не ме интересува дали ще си тръгнеш, или ще останеш. Прави каквото си искаш, но я разкарай от тук, за да може аз и приятелите ми да не страдаме повече от присъствието й.

Чувайки как гласа му трепери, Алфорд побесня.

Той грабна тежката дървена чаша от масата пред себе си и я запрати към детето. Чашата прелетя над главата на момиченцето, като я пропусна на косъм. Джилиън нито се помръдна, нито трепна. Тя просто си стоеше на едно място, а очите й изгаряха в пламъка на омразата.

Нима виждаше в душата му? Тръпки полазиха гръбнака на Алфорд.

— Вън — изкрещя той. — Махнете я от тук.

Лис бързо се спусна напред, за да вземе Джилиън и след това изтича навън от залата.

Веднага щом се озоваха в безопасност навън, тя прегърна детето и му прошепна:

— Всичко свърши и скоро ще се махнем от това място и няма да се върнем никога. Никога повече няма да видиш убиеца на баща си, а аз никога няма да трябва да гледам съпруга си — Ектор. Двете с теб ще си създадем заедно един нов живот и с божията благословия ще намерим покой и щастие.

Лис бе решена да заминат преди барон Алфорд да промени решението си. Позволението му да напуснат Дънханшайер я освободи, защото значеше, че може да остави и Ектор зад гърба си. Съпругът й бе изгубил ума си по време на атаката на крепостта и бе прекалено объркан, за да отиде където и да е било. След като бе станал свидетел на убийството на повечето воини и на домашния персонал и след като едва бе успял да спаси собствения си живот, ума му се бе прекършил и той се бе превърнал в лунатик, който по цял ден обикаляше земите на Дънханшайер, събирайки камъни и мръсотия, която наричаше съкровище. Всяка нощ той се настаняваше в един ъгъл в конюшнята където се потапяше в кошмарите си. Очите му бяха като стъклени, отнесени, докато той постоянно си мърмореше как ще стане богат мъж — богат, колкото самият крал Ричард — и крещеше сквернословия, задето му отнема толкова време да получи дължимото му. Дори неверниците и техния водач Алфорд, който бе превзел Дънханшайер в името на отсъстващия крал, бяха прекалено суеверни, за да прогонят Ектор. Докато лудият мъж не ги напуснеше сам, те бяха решени да го игнорират. Някои от по-младите воини дори падаха на колене и се кръстеха, когато Ектор минеше покрай тях. Според тях този свят ритуал ги предпазваше от опасността да бъдат заразени от неговата лудост. Не смееха да го убият, защото вярваха, че демоните, превзели ума на Ектор, ще излязат от него и ще се вселят в тях.

Лис смяташе, че Божията воля е да пренебрегне брачните си клетви. През седемте години, през които бяха съпруг и съпруга, Ектор никога на й бе засвидетелствал привързаност, нито бе казал една добра дума за нея. Той смяташе, че негов дълг като съпруг е да я бие, за да му се подчинява, и да я унижава, за да си спечели място в рая, затова се заемаше с тези свои задължения и с нетърпение, и с радост. Твърд, яростен мъж, който като дете е бил обгрижван и глезен от любящи родители, Ектор смяташе, че може да получи всичко, което пожелае. Беше убеден, че трябва да живее луксозен живот и тази идея контролираше всяка негова мисъл. Само три месеца преди смъртта на господаря, Ектор бе повишен в управител, заради уменията му да борави с числата. Тогава той получи достъп до парите, които се събираха от рентите на селяните и научи точно колко печели барона. В този миг алчността бе сграбчила сърцето му и мъжът се бе изпълнил с горчилка, тъй като смяташе, че не получава толкова пари, колкото заслужава.

Освен това, Ектор бе страхливец. По време на битката, Лис бе свидетел как съпруга й, бе хванал Грета, главната готвачка, нейна добра приятелка, и я бе използвал като щит, за да се защити от прииждащите от двора врагове. Когато Грета бе убита, Ектор се бе скрил под тялото й, преструвайки се на мъртъв.

Срамът от деянието му бе невъобразим и от този ден нататък Лис не можеше да погледне съпруга си с друго, освен с омраза. Знаеше, че заради това застрашава безсмъртната си душа, защото да ненавижда едно божие създание така, както тя ненавиждаше Ектор, бе грях. И все пак сега благодареше на Бог, че й дава втори шанс да изкупи греховете си.

Загрижена, че Ектор може да забележи тръгването й и да я последва, в деня преди заминаването Лис и Джилиън отидоха в конюшнята, за да се сбогуват. Стискайки ръката на детето, тя отиде до мястото в конюшнята, което сега съпругът й наричаше свой дом. Тя забеляза ризницата му, цялата изцапана с кръв и оборска тор, да виси от един гвоздей и отвърна поглед от погнуса. Дрехата миришеше толкова отвратително, колкото и мъжа пред нея.

Когато го повика, съпругът й потрепери, изтича до гвоздея, взе ризницата си и я скри зад гърба си. Очите му се въртяха лудешки, докато той се навеждаше заставайки почти на колене.

— Ти стар глупако — промърмори жена му. — Никой няма да открадне ризницата ти. Тук съм, за да ти кажа, че напускам Дънханшайер с лейди Джилиън, и с божията милост, няма да те видя никога повече. Чу ли ме какво ти казах? Спри да мърмориш и ме погледни. Не искам да тръгваш след мен. Разбра ли ме?

Ектор се изкикоти тихо. Джилиън стисна ръката на Лис и се хвана за полата й. Жената веднага се зае да я успокои.

— Не се оставяй да те плаши — прошепна тя. — Няма да му позволя да те нарани — добави тя, преди да се обърне отново към съпруга си.

— Държа на това, което казах, Ектор. Не смей да ме следваш. Не искам да те виждам повече. Що се отнася до мен, ти си мъртъв и погребан.

Той изглежда не й обръщаше внимание.

— Много скоро ще получа наградата си… цялата ще бъде моя… кралския откуп — мърмореше той. — Точно както заслужавам… неговото кралство за откупа. Ще бъде мое… всичко ще бъде мое…

Лис стисна ръката на Джилиън.

— Запомни този момент, дете. Ето какво сполетява един мъж, когато го завладее страха.

Лис повече не се обърна назад. Барон Алфорд отказа да изпрати воини, които да ги придружат по пътя на север. Забавляваше го мисълта, че ще накара двете вещици да вървят през целия път. Въпреки това младите братя Хатауей им се притекоха на помощ. Уолдо и Хенри, които бяха взели под аренда земи на северозапад, използваха впрегатния си кон и каруцата си за да ги отведат. И двамата мъже бяха тежковъоръжени, защото съществуваше опасността да попаднат на мародери, които се криеха извън селата, причаквайки нищо неподозиращите пътници.

За щастие, пътуването мина без проблеми и двамата бяха добре дошли в усамотената крепост на барон Морган Чапман. Баронът бе чичо на Джилиън и макар той да бе в добри отношения с кралския двор, все още го смятаха за външен човек и много рядко бе канен в двора. Във вените му течеше кръв на шотландски планинец и в очите на висшето общество това го правеше ненадежден и по някакъв начин омърсен.

Освен това, той бе и доста страховит на външен вид, висок повече от метър и осемдесет, с къдрава черна коса и винаги намръщен. Алфорд изпрати Джилиън при този неин далечен роднина с намерението да я накаже, но се оказа, че заточението й на този далечен край на Англия всъщност е нейното спасение. Макар на вид, чичо й да беше груб и недостъпен, под външността му биеше сърце на светец. Той бе нежен, любящ мъж, който само с един поглед към отчаяната си малка племенница разбра, че двамата са сродни души.

Беше казал на Лис, че няма да позволи детето да разруши спокойният му живот, но веднага опроверга думите си, като посвети цялото си време, за да помогне на Джилиън да се излекува. Той я обичаше така, както само един баща може да обича детето си, и мисията му бе да я накара отново да проговори. Морган искаше да чуе детето да се смее, но се тревожеше, че иска прекалено много.

Лис също се посвети на дълга да помогне на Джилиън да превъзмогне трагедията сполетяла семейството й. След месеци на търпеливо увещаване и успокояване, без никакъв резултат, прислужницата вече се бе отчаяла. Тя влезе в стаята, за да утеши малкото момиченце, когато Джилиън крещеше ужасена от поредния кошмар.

Части от ужасяващата нощ, в която умря баща й, бяха здраво загнездени в съзнанието на малкото дете. И заради крехката й възраст, на Джилиън й бе трудно да различи истинските спомени от кошмарите. Но много добре си спомняше как се бе сборила със сестра си за кутията за бижута, защото бе искала да я поноси и тя, спомняше си как я бе дръпнала и как бяха паднали по стъпалата в подземията на крепостта. Нащърбеният белег на брадичката й бе доказателство, че не си е измислила инцидента. Помнеше писъците на Кристин. Също така си спомняше и кръвта. В неясните й, объркани спомени и двете с Кристин бяха покрити с кръв. Кошмарите, които обсебваха нощите й, винаги бяха едни и същи. Чудовища без лица, с кърваво червени очи и дълги опашки, с които събарят Джилиън и сестра й по стълбите на тъмния подземен тунел. Но в тези ужасни кошмари, тя никога не сънуваше, че е убила сестра си. Бяха го сторили чудовищата.

И точно в една такава нощ, след поредния кошмар, Джилиън най-после проговори. Лис я събуди по време на кошмара и както им бе станала традиция, тя зави детето с едно от меките шотландски одеяла на чичо й, и я отнесе до камината където седна на стола и я притисна към себе си.

Едрата жена притискаше малкото момиченце в прегръдките си и му говореше тихо:

— Не бива да продължаваш така, Джилиън. През целия ден не казваш нито дума, а нощем виеш като вълк. Вътре в себе си си натрупала много болка и трябва да говориш, за да може мъката да изчезне. Така се прави, мое малко ангелче. Говори с мен, дете. Кажи ми какво тежи на сърцето ти.

Лис не очакваше отговор и едва не изпусна детето на земята, когато чу тихия му шепот.

— Какво каза? — попита тя малко по-остро, отколкото искаше.

— Не исках да убивам Кристин. Наистина не исках.

Лис избухна в сълзи.

— О, Джилиън, не си убила Кристин. Казах ти го милион пъти. Чух какво ти каза барон Алфорд. Спомняш ли си, че още като те изнесох навън ти казах, че той лъже. Защо не ми вярваш? Барон Алфорд просто искаше да те нарани.

— Тя е мъртва.

— Не, не е мъртва.

Джилиън погледна към Лис, за да разбере дали й казва истината. Отчаяно искаше, нуждаеше се да й повярва.

— Кристин е жива — настоя Лис, кимайки. — Чуй ме добре. Без значение колко ужасна е истината, никога няма да те излъжа.

— Спомням си кръвта.

— В кошмарите си?

Джилиън кимна.

— Бутнах Кристин по стълбите. Татко ми държеше ръката, но после я пусна. И Ектор беше там.

— Всичко се е объркало в главичката ти. Нито баща ти, нито Ектор са били там.

Джилиън отпусна глава на рамото на Лис.

— Ектор е луд.

— Да, така е — съгласи се прислужницата.

— Ти беше ли в тунела с мен? — попита детето.

— Не, но знам какво се е случило. Докато Мод е зашивала раната ти, при нея е имало един воин, които е бил в тунела с теб и той й е разказал всичко. Ти и сестра ти сте били събудени и отведени в стаята на баща ви.

— Уилям ме носеше.

— Да.

— Навън беше тъмно.

Лис усети, че Джилиън трепери и я прегърна по-силно.

— Да, беше посред нощ, когато Алфорд и хората му нападнаха крепостта.

— Спомням си, че стената в спалнята на татко се отвори.

— Тайният път води към тунела под замъка. С баща ти е имало четирима воини, четиримата, на който баща ти се е доверявал с живота си. Ти ги познаваш, Джилиън. Там е бил Том и Спенсър, и Лоурънс, и Уилям. Спенсър е разказал на Мод какво се е случило. Вървели сте през тунела и мъжете са носели запалени факли.

— Не бива да казваме на никой за тайната врата.

Лис се усмихна.

— Знам, че имате и по една в спалните си — довери й тя.

— Откъде знаеш? Кристин ли ти каза?

— Не, не ми е казала нищо — каза жената. — Всяка вечер те слагах да спиш в собственото ти легло, но на сутринта те намирах в стаята на Кристин. Предположих, че между стаите има таен път, тъй като знаех, че те е страх от тъмното и не би излязла в коридора където е много тъмно. Очевидно бе, че си намерила друг начин.

— Ще ме напляскаш ли заради това?

— О, небеса! Джилиън, никога не бих те ударила.

— И татко никога не би ме напляскал, но постоянно говореше, че ще го направи. Той само се шегуваше с мен, нали?

— Да — отговори тя.

— Татко ли държеше ръката ми?

— Не, той не е бил с вас в тунела. Щеше да постъпи нечестно, ако избяга от битката, а баща ти бе мъж на честта. Той остана с воините си.

— Аз бутнах Кристин надолу по стълбите. Имаше много кръв и тя не плачеше. Убих я.

Лис въздъхна.

— Знам, че си прекалено млада, за да разбереш, но ще се опитам да ти обясня. Кристин наистина е паднала по стълбите, както и ти. Спенсър казал на Мод, че Уилям залитнал и блъснал Лоурънс. Каменния под бил хлъзгав, но Уилям настоявал, че някой го е бутнал отзад.

— Може би аз съм го бутнала — разтревожено проплака детето.

— Ти си прекалено малка, за да извадиш от равновесие голям мъж като него. Не притежаваш нужната сила.

— Но може би…

— Вината не е твоя — настоя Лис. — Цяло чудо е, че никой от вас не е загинал. Трябвало е раната ти да бъде зашита, затова Спенсър и Уилям са те завели при Мод. Уилям е стоял навън да пази, докато битката не се е приближила до дома на шивача. Мод каза, че са били отчаяни и са направили всичко възможно да те отведат в безопасност, но не са имали време. Воините на барон Алфорд са ги обградили и е нямало как да избягат. Тогава са те заловили и те доведоха в крепостта.

— А Кристин била ли е заловена?

— Не, воините на баща ти са я отвели далеч, преди мъжете на Алфорд да открият тунела.

— Къде е Кристин сега?

— Не знам — призна Лис. — Но може би, чичо ти Морган ще ти каже. Вероятно знае. Утре трябва да го попиташ. Той те обича като собствена дъщеря, Джилиън, и знам, че ще ти помогне да намериш сестра си. Сигурна съм, че много й липсваш.

— Може би се е загубила.

— Не, не се е загубила.

— Но ако се е загубила, ще бъде изплашена.

— Дете, не е изгубена. Скрита е на сигурно място, далеч от барон Алфорд. Вярваш ли ми вече? В сърцето си, вярваш ли, че сестра ти е все още жива?

Джилиън кимна. Хвана един кичур от косата на Лис и го омота около пръста си.

— Вярвам ти — прошепна тя и се прозя. — Кога татко ще дойде и ще ме отведе у дома?

Очите на Лис се изпълниха със сълзи.

— Ох, любов моя, татко ти няма да дойде за теб. Той е мъртъв. Барон Алфорд го уби.

— Той сложи нож в корема на татко.

— Милостиви боже, нима си видяла случилото се?

— Татко не се разплака.

— О, горкото ми ангелче…

— Може би Мод ще зашие татко и тогава той ще дойде и ще ме отведе у дома.

— Не, той не може да дойде за теб. Той е мъртъв, а мъртвите не се съживяват.

Джилиън пусна косата на Лис и затвори очи.

— Дали татко е на небето при мама?

— Със сигурност е там.

— И аз искам да отида на небето.

— Когато му дойде времето. Пред теб имаш цял един дълъг живот, Джилиън, когато го изживееш тогава ще отидеш при мама и татко на небето.

Момиченцето стисна силно очи, за да не заплаче.

— Татко умря през нощта.

— Да, така е.

Измина дълга минута в мълчание, преди Джилиън да проговори отново. С тих шепот тя каза:

— През нощта се случват лоши неща.