Дебра Гинсбърг
Порок (9)

Глава 8

Ноември 2006 г.

Марина се събуди от сухото бучене на неистов вятър. Ветровете Санта Ана, известни в някои кръгове просто като el diablo, „дявол“, бяха пристигнали с лукаво намигване и навреме за Вси светии. Двайсет и четири часа по-късно вятърът все още се вихреше покрай издълбаните тикви и издухваше към океана парчета тоалетна хартия и черен креп. Марина чу как прозорците й тракат и първата й мисъл бе, че я очаква напрегнат ден. Втората й мисъл бе, че това е хубаво, понеже днес бе рожденият й ден. Навършваше трийсет и пет, което означаваше, че разполага само с още две години, за да изпълни целта си, а тя бе да има достатъчно пари, за да спре да работи и да прави каквото си поиска. Не би го нарекла пенсиониране, тъжна дума, която извикваше представи за стикове за голф и за организирани екскурзии. Тя се стремеше към точно обратното на пенсиониране — към нов живот. Днес поне времето щеше да й помогне.

Имаше причини Марина да приема толкова радушно вятъра, който мнозина мразеха. Когато се спуснеха надолу от планината по брега, Санта Ана ставаха съвсем сухи, избухваха горски пожари и нервите на всички се опъваха. Хората се оплакваха от суха кожа, сплескана коса, кървене от носа и главоболие. Само че вятърът прогонваше мъглата и наоколо толкова се проясняваше, че цветовете изглеждаха свръхнаситени, а във въздуха блещукаха пустинни прашинки, довеяни на запад. Марина се наслаждаваше на тази яснота и на начина, по който се чувстваше, когато вятърът минаваше през тялото й толкова сух, че я караше да потръпва. Основната причина, поради която обичаше сезона на Санта Ана бе, че той й носи работа. През годината има по-добри и по-лоши сезони за един медиум и хората обикновено се движеха като вълна с тях. По празници например беше напрегнато, обаче през късната пролет и в началото на лятото бизнесът намаляваше. В топлите и слънчеви дни по принцип бе спокойно, но когато валеше, винаги имаше наплив. Но нищо друго не привличаше скитници, отчаяно нуждаещи се от консултация с медиум, като ветровете Санта Ана.

Марина спа добре въпреки вятъра, а може би точно поради него, и й коства повече усилия от обикновено, за да се надигне от голямото пухено легло. Пестелива в почти всяко друго отношение, Марина харчеше с широки пръсти за всичко, свързано с лукса на съня. И чамовата рамка на леглото й с балдахин, и матракът й бяха най-доброто в жанра и бяха застлани с плътни ленени чаршафи. Леглото бе забулено с бяла мрежа против комари и изглеждаше като остров, отдаден на съня. Ако трябваше да обясни пищното легло на свой клиент, Марина би изтъкнала влиянието на Нептун и на Риби в хороскопа си. Риби, намиращи се в самия край на зодиака, бяха изморени и обичаха да намират убежище в съня. Марина обаче знаеше, че собственият й храм на съня бе свързан повече с бягството от сънищата.

Тя знаеше, че сънува — всеки сънува — защото биологията го изисква, но знаеше и това, че съзнанието й е достатъчно силно, за да реши да не помни тези сънища. Напоследък не й се удаваше с желаната лекота. В подсъзнанието й бяха започнали да се промъкват странни проблясъци и зловещи образи, освен това бе започнала да изпитва настойчив ужас. Насън бягаше и понякога се събуждаше сепната, усещаше мириса на дим в ноздрите си, но не откриваше в къщата нищо, което да обясни мириса. Още по-лошото бе, че напоследък майка й няколко пъти се бе мяркала мимолетно в сънищата й, а това винаги бе личният сигнал на Марина за тревожно подсъзнание, подобно на неприятното чувство, което човек получава, преди да се разболее от грип. Тя си каза, че нищо няма да спечели, ако се опитва да тълкува сънищата. Според нея те бяха просто случайни електрически импулси. Разбира се, никога не би признала това на клиентите си, понеже знаменателните сънища бяха мощни оръдия в арсенала на един медиум.

Марина изтри последните следи от съня от клепачите си, приготви облеклото си за деня и си взе бърз горещ душ. След заминаването си от Флорида бе подстригала косата си къса и най-накрая бе престанала да я боядисва. Косата й бе израсла с цвета на силен чай, по-тъмно кестенява, отколкото си спомняше, и сега се къдреше на раменете. Вече не се нуждаеше и от тежкия театрален грим, който бе носила преди, но продължаваше да използва черна очна линия и наситени сенки за зелените си очи. Калифорния бе непретенциозна, колкото Флорида бе взискателна, но все пак Марина се нуждаеше от някакъв камуфлаж.

Като цяло бе доволна от напредъка си, откакто бе напуснала блатата. Разбира се, беше й отнело известно време, за да се установи, и още малко, за да престане да се озърта през рамо, но страхът й най-накрая бе отстъпил на нещо, което напомняше самоувереност. Което бе парадоксално, понеже онова, от което човек се нуждаеше, за да успее в нейния бизнес, бе достъп до страха. Не до собствения си страх, а до страха най-общо. Ако си позволеше да се уплаши, както бе направила във Флорида, щеше да бъде неефективна, почти парализирана. Не й бе трудно да открие страха. Където имаше хора, имаше и страх и точно той мотивираше хората да идват при нея. Всеки се страхуваше от нещо — от самотата, от липсата на достатъчно пари, любов или признание, от неизвестното, от необичайното, от провала, от болката и от смъртта. Смъртта бе най-големият страх, основополагащ за много други по-малки. Страхът бе основният капитал на Марина, а него го имаше в изобилие.

Разбира се, налице бе и доводът, че хората се допитват до медиума, тласкани от желанието, защото искат любов, пари или слава. Марина обаче знаеше, че желанието просто замаскира страха. Хората искаха да знаят какво им вещаят звездите, какво предсказват картите и какво крие за тях бъдещето, понеже желаеха да се уверят, че бъдещето им съществува. До голяма степен нямаше значение какво им е подготвило бъдещето, стига изобщо да имаха някакво бъдеще. Хората се бояха най-много, че в даден момент всичко това ще спре, че ще има огромна празна бездна, непозната вечност, която ще трябва да приемат. Марина винаги бе разбирала това, тя знаеше, че човешкото сърце е много тъмно на цвят.

Страх имаше предостатъчно тук, на трийсетина километра северно от „най-хубавия американски град“, както и навсякъде другаде. Но онова, което правеше това място специално и съществено улесняваше работата на Марина, бе фактът, че хората тук не само се страхуват, но и са благоразположени. Те имаха неограничен апетит към космическото, свръхестественото и екстрасенското, и съвсем малка доза от обичайния скептицизъм. Все още не бе проумяла дали тази охота се дължи на наивност, или на открит дух, или просто на географски обусловена глупост. Марина предполагаше, че е възможно причината да е основополагащият оптимизъм. Може би всъщност надеждата изграждаше тъканта на вярата.

Във всеки случай на нея й вършеше работа. Почти безпроблемно бе успяла да си отвори студио на „Енсинитас“ — натъкна се само на конкуренцията на другите три гледачки в града. Марина трябваше само да бъде по-добра и по-скъпа. Лесно бе да е по-добра. Тъй като не вярваше в съществуването на „истински“ ясновидски способности, Марина не се съмняваше, че конкурентите й са шарлатанки с различни умения в изкуството на измамата. Вероятно имаше и неколцина, които практикуват самоизмама — огромен проблем с много медиуми. Започнеш ли сам да си вярваш на глупостите, свършено е с теб. За Марина това никога не бе представлявало проблем. Тя още от дете знаеше, че хората са готови да плащат добре, за да чуват за себе си неща, за които биха могли да се досетят само като се погледнат в огледалото. Имаше огромна разлика между талант и дарба и Марина никога не бъркаше първото, което притежаваше, с второто, което не съществуваше. Освен това знаеше, че когато е в разгара на играта, никой не може да я победи. Не че някой много искаше да опита.

По отношение на тарифите си беше научила следното — хората не желаят да се скъпят, когато ползват услугите на медиум. Ако плащаш повече, значи получаваш съответното качество. Човек не би искал да купи бъдещето си на разпродажба, нали?

Решението на Марина да постави по-високи цени, да взема възможно най-много, бе довело до появата на малка, но набъбваща спестена сума. Парите не бяха достатъчно, за да се почувства съвсем осигурена (не знаеше колко пари ще й трябват, за да постигне това), но несъмнено намаляваха напрежението. Тя бе твърдо решена никога повече да не изпитва отчаянието, което я бе завладяло през последните няколко месеца във Флорида, не на последно място, понеже презираше качествата, които то бе извадило на преден план у нея. За нея беше въпрос на чест, че въпреки множеството възможности, никога не пресушава докрай изворите си. Да, наистина, вземаше от клиентите си каквото успее, понякога дори повече, отколкото би трябвало да й дадат предвид онова, което притежават, но тя винаги прокарваше граница, която не пресичаше. С изключение на онзи път във Флорида, когато беше прекрачила линията поради слабостта и алчността, предизвикани у нея от притисналата я до стената несигурност.

Без никакво усилие Марина извика спомена за онзи зноен и кошмарен ден, когато бе погледнала картите си таро и бе предрекла нещастие за сина на госпожа Голдън. Все още виждаше играта между страха и вълнението по лицето на възрастната жена, докато обръщаше картите. Сякаш госпожа Голдън искаше да чуе възможно най-лошата новина, сякаш подтикваше Марина към това. „Готова съм на всичко“, бе заявила тя почти като покана.

Марина прехапа устна, засрамена от случилото се след това. Беше казала на госпожа Голдън, че няма нужда да се напряга толкова. Винаги имало начин злото да бъде предотвратено, но щели да й трябват пари — доста повече от обичайната сума — за свещи и кристали, които се набавяли само от специални места. Марина никога преди това не бе падала толкова ниско. Свещите и кристалите бяха един от най-старите номера в арсенала на измамите на циганите — отвратително падение — и тя се мразеше, задето бе прибягнала до него, въпреки че продължи с плана си. Госпожа Голдън обаче остана напълно невъзмутима. А, да, свещи, знаела всичко по въпроса, увери тя Марина. Друга гледачка, при която ходела — е, всъщност са две, но ти не ревнувай, скъпа, несъмнено си най-добрата, — отдавна й казвала да купи тези свещи. Знаела, че са скъпи, но какво значение имало, когато става дума за сина й.

Освен това госпожа Голдън бе дошла подготвена, сякаш предварително бе знаела, че това пророчество ще й струва скъпо. В оръфаната й чанта имаше пачка стодоларови банкноти, която тя извади и постави до картите таро. „Колко ти трябват?“, попитала бе тя, а след това от Марина се изискваше само да изчисли колко пари са й нужни, за да замине за Калифорния. Но колкото и предсказуема да бе госпожа Голдън по отношение на парите, тя изненада Марина с онова, което й предложи в края на сеанса.

В момента Марина го държеше в ръка — прекрасния пръстен с рубин, който висеше на златната си верижка. Госпожа Голдън го бе свалила и толкова категорично го бе натиснала в ръката на Марина, че острите ръбчета на камъка се бяха врязали в плътта й.

— Моля те, много искам да го носиш — бе настояла старицата. — Ще успееш да предпазиш сина ми, ако носиш пръстена. Докато не премине опасността.

Тогава Марина внимателно се бе взряла в лицето на госпожа Голдън, понеже отначало инстинктът й подсказваше, че е някакъв капан. Не бе възможно тази жена да й повери нещо с такава голяма сантиментална стойност.

— Не е необходимо — възпротивила се бе Марина. — Не ми трябва…

— Моля те, Марина, моля те. Знам, че ще се получи. Носи го до сърцето си. Пръстенът ще ти помогне да го защитиш. — Марина отново бе понечила да се възпротиви, обаче госпожа Голдън я бе прекъснала, преди да изрече думите: — Когато той е в безопасност, ще ми върнеш пръстена. — По лицето й за миг се бе изписала нерешителност. — Или пък другия път, когато се видим. Става ли?

Марина си каза, че това е бил моментът, когато е трябвало да възрази за последен път — да каже на госпожа Голдън, че няма да вземе пръстена, защото няма да има следващ път. Само че възрастната жена не откъсваше от Марина пронизващия си умолителен поглед. И после Марина се видя как слага златната верижка на шията си и се чу да обещава на старицата, че ще държи пръстена близо до тялото си, далеч от очите на другите, докато не й го върне.

Е, поне това обещание беше спазила, помисли си Марина, загледана в проблясващия пръстен, преди да го пъхне в меката трапчинка между гърдите си, където пръстенът си стоеше след онзи августовски ден. Днес й се струваше по-тежък от обикновено и се наложи да го намества няколко пъти, за да не се впива в плътта й. Минаха шест месеца, преди да се опита да се свърже с госпожа Голдън. Марина никога не бе възнамерявала да задържи пръстена, но моментът все й се струваше неподходящ да го върне. Отначало си казваше, че просто не иска никой от предишния й живот да знае къде се намира. После пък реши да почака госпожа Голдън да се успокои — защото тя вероятно бе разстроена от внезапното й изчезване. А когато най-накрая й се обади, телефонният й номер бе закрит. Един-два пъти след това Марина се опита, макар и не много настойчиво, да открие къде се намира госпожа Голдън, но и двата пъти нищо не научи. Сега, почти година и половина, откакто бе видяла жената за последен път, Марина бе намерила известно спокойствие благодарение на мисълта, че се е опитала да върне пръстена и че като го задържа, всъщност изпълнява желанието на госпожа Голдън. Онова, което Марина не приемаше с такава лекота, бе фактът, че бе започнала да възприема пръстена едва ли не като талисман, като нещо, което ще престане да действа в мига, в който се отърве от него. За човек, който не вярваше нито в късмета, нито в талисманите, това суеверие бе като малко, но неприятно камъче в тясна обувка.

Марина потупа пръстена на мястото му и прогони съмненията си със свиване на рамене. В крайна сметка днес бе рожденият й ден, моментът не бе подходящ за неприятни мисли. Вместо да си смели кафе в собствената си кухня, тя реши да се почерпи с голяма чаша, която да изпие на Суомис Бийч, откъдето щеше да наблюдава как сърфистите преборват вълните. Плажът се намираше в сектора между малката й къща на покритите с шубраци възвишения Кардиф бай дъ сий и кабинета й близо до крайбрежното шосе, на „Енсинитас“. Между тези две точки имаше много кафенета, но любимото на Марина беше „При Роза“ — малко заведение, подобно на барака, където сервираха силно кафе, прясно изцедени цитрусови сокове и подбрани тестени изделия. Не се налагаше човек да усвоява специален език, за да си поръча (кафето бе два вида — голямо и малко), нито да си бъбри с някого, докато чака на опашката. Самата Роза, често единственият човек, който работеше зад плота, не говореше с клиентите си, освен колкото се налагаше, за да изпълни поръчката им. А това устройваше Марина прекрасно.

Навън въздухът бе наелектризиран и топъл. Марина усещаше пукота на статичното електричество в атмосферата, още преди неизбежните искри да прехвърчат от ключа и от вратата на колата към пръстите й. Спря на паркинг близо до брега и измина пеша краткото разстояние до заведението на Роза. Докато стоеше пред Роза и се чудеше дали да си вземе ябълков сладкиш или емпанада с тиква, сухият вятър притисна полата й към краката, а после я повдигна нагоре, все едно е ръка.

— Голямо кафе и една от тези — посочи Марина емпанадите.

Роза кимна, без да се усмихне, и мълчаливо изпълни поръчката. Марина забеляза, че няколко кичура от обикновено безупречната опашка на Роза са се измъкнали и падат над очите й, които й се сториха напрегнати и с тъмни кръгове отдолу. Обикновено спокойна и ведра, Роза трепна, докато наливаше кафето на Марина, разля малко върху ръката си и изруга шепнешком. Заради вятъра, каза си Марина. По един или по друг начин той влияеше на всички.

Когато слезе на плажа, стиснала в ръка сандалите си и усещайки грубия пясък под нозете си, Марина с облекчение установи, че въпреки киселото настроение на Роза кафето й е хубаво както обикновено. Емпанадата също, учудващо лека и подправена с канела и с индийско орехче, се оказа добър избор. Няколко любопитни чайки наобиколиха Марина и изгракаха желанието си да споделят закуската й, но тя не обърна внимание на молбите им. Най-вероятно щеше да работи чак до вечеря и междувременно няма да има възможност да хапне нищо съществено, затова щеше да си изяде всяка трохичка. Марина се наслаждаваше на хубавата храна като всеки друг, но никога не бе изпитвала особено силна страст към кулинарията. Освен това слабата фигура бе точно толкова важна за успеха й, колкото усвоените умения.

Тя погледна към океана с благоговение пред развълнуваната смесица от цветовете му. Зелено и сиво бяха смесени с участъци от тъмносиньо и от червените водовъртежи на водораслите. Вълните бяха високи и тя се зачуди защо дъските, които се потапят в пяната и излизат от нея, са толкова малко. Обикновено нищо не можеше да попречи на всеотдайните сърфисти да влязат във водата — нито опасните подводни течения, нито бурите, нито дори опасността във водата да има изхвърлени отпадъци. Днес обаче далеч навътре сред вълните имаше само няколко фигури с неопренови костюми. Погледът й се плъзна към брега, непосредствено до водата, където двойка влюбени се разхождаха боси по мокрия пясък. Не си подхождаха физически — тя беше висока и слаба, а той беше с няколко сантиметра по-нисък от нея и дебел в кръста, обаче се смееха и се държаха за ръце, по всичко личеше, че се чувстват добре заедно. Вървяха заедно ритмично, от тях лъхаше непосредственост, която говореше за съвършено съучастие, и за пръв път от много време Марина се почувства мъчително самотна.

По отношение на ходенето на срещи работата като медиум е като работата на масажист. Отначало евентуалните партньори са заинтригувани, може би дори се отнасят презрително, но след това започват да искат да се възползват от „услугите й“ безплатно. Освен това тя не искаше да обсъжда работата си с непознати хора. Пък и не бе част от социална мрежа, с помощта на която да се запознава с мъже. С някои от клиентите си беше по-близка, отколкото с други, а в днешно време това минаваше за приятелство. Марина обаче спазваше ненарушимото правило никога да не се обвързва романтично със свой клиент.

Въпреки това обаче тя бе достатъчно умна, за да съзнава, че ранният й опит със секса и с мъжете — голяма част от който като нищо би могъл да се квалифицира като малтретиране — не й бяха осигурили най-добрата основа, върху която да изгради почтена връзка. В мислите й се стрелна думата „увредена“, както се бе случвало вече много пъти. В бизнеса й бе правило да допуска съвсем малко хора близо до себе си, но само този факт не обясняваше защо винаги й е било трудно да се разкрие пред някой мъж. Рискуваше твърде много. В няколкото случая, когато почти се бе получавало, Марина се чувстваше разголена и болезнено изложена на показ, все едно кожата й е обелена.

Все пак не беше монахиня, в живота и в леглото й имаше мъже, но никой не се бе задържал за дълго. Но Марина отдавна не бе усещала дори най-повърхностни ласки. Бръкна под ризата си, за да се увери, че пръстенът е там на сигурно. Всъщност от толкова отдавна, че единственият мъж, който се бе приближил достатъчно, за да зърне безценното й притежание, бе нейният гей клиент Купър, който имаше проблеми със спазването на ограниченията и преди тя да го вкара в правия път, смяташе, че е в реда на нещата да докосва косата, дрехите и бижутата й, тласкан от интереса си към модата. Е, поправи се тя мислено, не беше го вкарала точно в правия път, но поне беше престанал да я докосва.

Двойката продължи по пътя си и тя ги изгуби от поглед. Запита се какво ли ще правят те след това. Може би ленива закуска в някое от многобройните старомодни кафенета на брега? Или пък ще се приберат в общия си дом. И тя ще му приготви омлет с гъби и с козе сирене. А може би той ще приготви за нея. Или пък ще пропуснат храната и направо ще си легнат, телата им ще се чувстват удобно едно с друго, познавайки дълбоката си кротка страст.

Марина изпи остатъка от кафето си и усети вкуса на морска сол, навята от вятъра в чашата й. Горчив вкус се промъкна в устата и в настроението й. Каза си, че навън е прекалено ветровито. Най-добре щеше да е да си тръгва от брега, преди този порив на вятъра в главата й да се превърне в буря.