Дебра Гинсбърг
Порок (37)

Глава 36

Колкото и малка да беше орбитата на Марина, все пак, за да стигне до някъде, трябваше да се съобразява с движението, което бавно тласкаше хората към състояние на колективна лудост. Часът пик никога не започваше, той траеше непрекъснато. Освен това нямаше странични пътища, по които може да мине, за да избегне блъсканицата с колите на шофьорите, които трябваше да стигнат веднага. Кратките пътища, отклоненията, които местните винаги са намирали, за да избегнат простосмъртните, насочили се към магистралата, бяха станали натоварени като междущатските пътища. Вече всички бяха местни.

Слънцето беше залязло в събота вечерта, а в понеделник сутринта пътищата бяха все така натоварени. Докато Марина се придвижваше към ранчо „Санта Фе“, имаше предостатъчно време да обмисли какво й предстои да направи и всички рационални аргументи защо не бива да го прави. Беше бременна и сама, тръгнала към място, където в най-добрия случай не беше добре дошла. Няколко човека на това парти имаха причина да я избягват, да се страхуват от онова, което знае. Тя знаеше за техните лъжи и изневери, за дребните и за големите жестокости спрямо хора, които твърдят, че обичат. Марина обаче не възнамеряваше да се натрапи на празненството, за да им вади кирливите ризи на показ. Тя търсеше пръстена на Гидиън. Съдбата щеше да реши какво ще се случи, след като го намери. Съзнаваше, че това едва ли може да се нарече разумен план.

Разумно щеше да бъде да се обади на детектив Франкс, чиято визитка беше пъхнала в чантата си като талисман, и да го осведоми какво прави. Предния ден той й бе звъннал и й беше оставил съобщение, „искаме да ви зададем още няколко въпроса, така че ако ни позвъните…“. Първоначалната тревога на Марина поради това съобщение беше отстъпила място на притъпено безпокойство, когато си даде сметка, че ако искаше — ако разполагаше с достатъчно свидетелства — детектив Франкс щеше просто да цъфне на прага й като преди и да я отведе в полицейския участък. Фактът, че беше предпочел да остави сърдечно съобщение, означаваше, че съдействието й все още е доброволно. Усещаше обаче, че няма да е за дълго. Затягаха обръча около нея.

Само че как би могла да се обади на детектива и да му съобщи, че знае, че пръстенът на Гидиън е на пръста на Кики? Че Кики й е била клиентка? Че Макс, който й го беше дал, не би могъл да е човекът, откраднал го от шията на Гидиън, защото Макс е гей и вече криеше толкова много неща, че никога не би извадил на бял свят улика, взета от местопрестъпление, че това не е в стила му? Че някой е убил Гидиън и е взел пръстена и че само да го докосне, Марина веднага ще разбере кой го е направил? Че е обещала на майката на Гидиън да носи пръстена, докато опасността не отмине? Не, помисли си Марина, нищо подобно не би било разумно, само щеше да я направи още по-виновна в техните очи.

Всичко това обаче бе хипотетично, понеже разумът вече не направляваше решенията на Марина. Ако щяха да я арестуват, измислянето на план нямаше да й помогне с нищо. Можеше само да продължи да се придвижва напред в посоката, в която я бяха тласнали, и да се надява, че няма да я спрат, преди да стигне там. Съдбата се бе превърнала в основна движеща сила за Марина — вероятно най-мощната промяна в поредицата от катаклизми, започнали през нощта, когато се бе запознала с Гидиън.

Тя си помисли, че една от многобройните категории, в които можеха да бъдат разпределени хората, по-основна бе онази, която отделяше вярващите във вероятността от фаталистите, по-основополагаща разлика от пола. Единственото нещо, което позволяваше на двата типа хора да съществуват съвместно, бе, че и двата допускаха известна свободна воля. Онези, които смятаха, че имат шанс, се редяха да си купуват лотарийни билети рамо до рамо с онези, които се пресягаха към съдбата. Марина винаги бе стояла до такава степен на страната на шанса, че дори не можеше да си представи как изглеждат нещата от гледна точка на фаталистите. Сега обаче вярваше, че концепцията за случайност е нещо, създадено за да бъде предотвратен сривът на неизбежността. Предишният здрав разум на Марина приличаше на крайник фантом: колкото и да опитва да го използва, него вече го нямаше и тя се оказваше тласкана от различна ръка. Точно така се бе озовала на пътя към дома на Мадлин и с всеки изминат километър усещането за опасност пропълзяваше все по-навътре в нея.

Притесняваше я фактът, че наблюдателността на Купър, а не собствените й видения са осигурили отправна точка на търсенето й. Фактът, че той бе огледал нейния пръстен достатъчно добре, за да го разпознае на ръката на друга жена, я накара да се запита колко ли още неща е пропуснала. Марина винаги толкова се бе стремила да изучава другите, че не бе разбрала колко внимателно я гледат те. Горкият Купър, нямаше ни най-малка представа в каква извратена история се е забъркал, но усещаше, че нещо никак не е наред с мястото, където в крайна сметка се бе озовал този пръстен.

— Сама се увери — каза той на Марина, след като тя го въведе вкъщи. — Тази вечер ще го оповестят публично — ха! — на парти в ранчо „Санта Фе“ довечера. Ще бъде в… нали познаваш Мадлин? Разбира се, нали там се запознах с теб.

След това беше започнал да дърдори, толкова му било олекнало, че тя не му се сърди, понеже бил направил някои неща, едни неща, които никак не му били присъщи, но само да знаела колко му било трудно и… После припадна. Буквално се катурна на една страна и се строполи сред меките гънки на канапето й. Когато пристигна линейката, той достатъчно се бе съвзел, за да й се усмихне и да направи плах опит да се пошегува за крайностите, на които са готови хората, за да им обърнат внимание.

— Отиваш в болницата — каза му тя, — но ще се оправиш, Купър.

— Ти го каза — промърмори той. — Градинар, нали?

Но докато се увери, че Купър е настанен и си почива царски в болницата, където имаше крило, носещо името на баща му, Марина вече беше решила да се натрапи на партито на Мадлин.

Налегнаха я наситени и бързи спомени, когато се приближи към къщата на Мадлин. Докато минаваше покрай лагуната Сан Елихо, си спомни пътуването си с Гидиън, колко мълчалив и загадъчен бе той, докато отиваха към хотела. Опита се да си представи лицето му, но това й бе дразнещо непосилно. Затова се постара да се съсредоточи над подробностите, които виждаше: голямото бяло легло, толкова многообещаващо, как светлината на зазоряване бе смекчила и приглушила цветовете в стаята и розите. Розите. Марина усещаше мириса им, отново смесен с миризмата на пушек.

— Гидиън, къде си? — произнесе тя на глас. „Съжалявам — добави безмълвно. — Трябваше да се прибера вкъщи. Трябваше да се вслушам. Трябваше да бъда там.“ Последва и още, бавно рукна безполезното съжаление. Беше обещала на възрастната жена, че ще носи пръстена и ще го държи в безопасност. Ако го бе пазила скрит, ако не бе допуснала той да го види… да го вземе…

Движението най-сетне оредя, когато Марина слезе от главния път и започна да маневрира през тъмната и луксозна вътрешност на ранчо „Санта Фе“. Оттук знаеше пътя наизуст, мускулите й помнеха как се стига до дома на Мадлин от всички онези посещения. Мадлин, излегнала се на червения шезлонг, положила бледите си ръце върху издутия си корем. Мадлин върти венчалната си халка отново и отново на пръста. Андрю, мрачен и разярен, навърта се на прага, наблюдава неодобрително. В ръката си стиска чаша от рязан кристал.

Сърцето на Марина затуптя учестено и започна да помпи адреналин във вените й. Първо усети миризмата, силна и остра, после усети горчивата тръпчивост на скоча на езика си. Коремът й се сви отвратено. Стече се още течност, напълни носа и устата й, все едно поглъщаше големи глътки алкохол. Марина се закашля, гърлото й се затвори и тя имаше чувството, че ще повърне. Главата й се въртеше, тя отби на едно разширение на пътя и отвори прозореца, за да влезе малко въздух.

Не е достатъчно пиян. Ни най-малко.

Отново беше в онази глава, но този път тя бе влязла в нейната. Всичко пред погледа й затрептя и тя повърна. Отвори прозореца на колата, показа се навън и изхвърли на пътя противния вкус от устата си.

Какво правиш!

Ще се върна след минутка.

Марина затвори очи и се облегна на седалката, опитвайки се да успокои дишането си. Зад затворените си клепачи видя как един цветен вихър бавно идва на фокус. Палмови дървета и хамак на сини и бели ивици. Мъж с хавайска риза пие от един кокосов орех и разговаря с жена с поличка от трева. Видението се измести рязко надясно към тъмния вътрешен двор, където няколко човека седяха около издълбана дупка с огън, заровили крака в купчина пясък. Още едно шеметно завъртане и тя вече гледаше право в огромна купа за пунш, пълна с някаква червена течност. Разнесоха се силни шумове — смях, строшаването на чаша, няколко човека, които говорят едновременно. Всичко това се превърна в оглушителна и ослепителна смесица и Марина отвори очи.

Тихо. Тихо, мамка му.

След това остана само противният вкус на скоч и мирисът на рози. Марина отвори очи. Подиша бавно и равномерно още пет минути, но продължаваше да трепери от силата на нападението — само за тази дума се сети, за да опише онова, което й се бе случило. Запали колата и се върна на пътя. Докато караше несигурно към къщата на Мадлин, зрителното й поле сякаш се превърна в тунел и се сви, все едно гледаше от неправилния край на телескопа. За пръв път, откакто бе излязла от къщи, усети бебето да рита и това я върна в собственото й тяло. Каза си, че ако това е филм, в момента цигулките щяха да се извисяват в пискливо кресчендо и хората от публиката щяха да си мислят: „Не отивай там! Обърни!“. Само че героят, разбира се, щеше да продължи напред, нищо неподозиращ, макар че всеки глупак би могъл да види към каква опасност се е запътил. Точно това направи и Марина.

Цяла армия ягуари, мерцедеси, беемвета и хамъри бе задръстила не само алеята пред къщата на Мадлин, а и голяма част от улицата отпред. Марина се видя принудена да паркира доста по-далеч от къщата, отколкото й се искаше, и докато се провираше между колите в тъмното, си спомни множеството на последното парти на Мадлин: хората се трупаха покрай живия поднос със суши и пред собствената й тента в дъното на стаята. Марина си спомни как някой й каза, че за онова парти Мадлин е наела прислуга, „като в Ел Ей“. Само че на наистина модерните партита в Ел Ей слугата, който ти докарва колата, ти дава и по една роза.

Марина закачи токчето си на камъче от чакъла на пътеката и залитна. Усети как нещо тупва и не можеше да определи дали идва отнякъде вътре в нея, или земята под краката й се тресе. Мирисът и вкусът на скоч отново изгаряха гърлото й. Вече чуваше от къщата да се носи музика на хавайска китара, шумотевицата на парти в разгара си, и си даде сметка, че онова, което бе видяла в колата си преди няколко минути, се разиграва в къщата в момента. Отново изпита безсилието винаги да бъде една крачка пред и две крачки зад самата себе си. Това превръщаше опита да разбере какво се случва в настоящето почти непосилна задача. Но в момента чуваше и още нещо.

Марина! Марина, Гидиън е. Чуваш ли!

Отново се озова там, посред онази нощ, скрита в задната част на кабинета си, докато гледаше как Гидиън се приближава. Беше дошъл да й каже, че я обича, да се извини, задето я беше зарязал, да се опита да изглади нещата. Искаше да изслуша нейната страна на нещата, да разбере. А тя никога нямаше да може да му я разкаже, защото вдигна ръка, която не беше нейна и стовари пистолета върху черепа му, чу го как се пукна, гледаше как Гидиън рухва.

Трябва да се отърва от уликите. Не бива да оставям нищо тук. Вземи портфейла и ключовете. Какво виси на шията му? Що за педал носи такъв пръстен на верижка? Такова бижу струва… да го взема. Трябва да го взема. Трябва да изгоря това място. Огънят пречиства всичко.

Дробовете на Марина бяха пълни с пушек. Тя се закашля и се задави. Беше горещо — палеща и мъчителна топлина. Не, не! Сълзите изгаряха бузите й. Той беше все още жив, когато кабинетът й избухна в пламъци. Беше изгубил съзнание от удара по главата си, но всъщност го бе убил пожарът. Ако беше пристигнала само минута по-рано… Броени минути можеха да променят всичко между живота му и ужасната му смърт.

Марина продължи да върви, докато се отърсваше от остатъците от видението. Вече усещаше присъствието, жестокото съзнание, което споделяше, и знаеше, че то е съвсем наблизо. Бушуващата кръв пееше в ушите й, лицето й беше мокро от сълзи. Почти бе стигнала. Накрая, в горния край на дългата алея тя зави към страничната част на къщата и към входа, през който винаги бе влизала, когато идваше тук преди. Докато не подмина гаража, не й хрумна, че може би не трябваше да минава през вратата, която винаги бе смятала за слугинския вход. Няма значение, ако вратата тук беше отворена, щеше да й бъде по-лесно да се шмугне незабелязано.

Само че Марина дори не стигна до вратата. Точно когато наближи разцъфналите розови храсти на Мадлин, пред нея застана мъж, който вонеше на алкохол, и препречи пътя й. Андрю.

— Вещица! — каза той. — Какво търсиш тук, по дяволите?

Сетивата на Марина се изостриха като бръснач. Тя видя гнева на Андрю да бушува като вряща маса, едва сдържан и напъващ да излезе. Собственото й сърце биеше като лудо. Паника скова гърлото й и тя не можеше да говори.

— Доста трябва да ти стиска, за да се появиш в дома ми. — Беше пиян, но се държеше стабилно на крака, не заваляше думите, в тях се долавяше само тъмна алкохолна злоба. — Или е това, или си по-глупава дори от онази кучка жена ми.

И тогава Марина го видя — сцената се разгърна в главата й като откъс от филм. Гидиън се приближава към кабинета й и наднича в тъмното, където вижда да проблясва фенерчето. Там отзад дебне Андрю с пистолет в ръка. Оставил е вратата отключена и Гидиън току-що е влязъл. Андрю е разяждан от омраза и от горчивина заради живота, който не му е донесъл онова, което е очаквал от него. И цялата тази черна омраза блика от него. Там на масата й, над нейните карти таро и над свещите й, ненавистта на Андрю се среща с омразата на Гидиън и двете избухват в пламъци. Тя трябваше да бъде насред този вихър, не Гидиън.

— Ти си бил — казва Марина.

— Ти си като черен гологан — заявява Андрю и се приближава към нея. — Не се губиш. Не изчезваш. Още в мига, в който те зърнах, разбрах, че носиш само неприятности. — Вече се бе надвесил над нея и тя усещаше алкохолния му дъх. — Трябваше да се откажеш, докато все още имаше преднина — изсъска той.

Марина се опита да отстъпи назад, но той стисна ръката й и я придърпа по-близо. Лицето му беше до такава степен разкривено от гняв, че бе заприличало на маска за празника Вси светии. Зрението й отново стана като през телескоп, лицето на Андрю сякаш се отдръпна назад и тя го видя през очите на Гидиън. Беше се надвесил над него, ръцете му дърпаха, грабеха, вземаха портфейла, ключовете и пръстена… дръпна го, скъса верижката.

— Не! — извика тя. Всичко стана черно, нищо не виждаше. Опита се да помръдне, да отвори очи, но беше като мъртва тежест. Дробовете й се напълниха с дим. Не можеше да диша, гореше, давеше се…

Ръцете на Андрю стискаха гърлото й, устата й, разтърсваха я.

— Млъкни! Млъкни! Млъкни! — долетяха думите между стиснатите му зъби.

— Ти си го убил! — ахна Марина. Гласът й заглъхна в гърлото, а той продължаваше да стиска по-силно, пръстите му се сключиха около трахеята й. Тя стисна ръцете му, ноктите й прободоха плътта му, но не успя да разхлаби хватката. Той беше твърде силен и тя се задушаваше. Щеше да я убие. Тя щеше да умре. Светли петна затанцуваха пред очите й и времето забави ход. Не нейният живот проблясваше откъслечно пред очите й, а последните секунди от живота на Гидиън. Видя себе си, блага и усмихната, образ, какъвто никога не бе имала в представите си. Усети любовта му и надеждата му, когато той се пресегна към нея. Чу сърцето му да вика името й. Съжалявам, Марина. Вече разбирам. Той не искаше да я пуска, не беше готов да си тръгне. Имаше още толкова много недовършени неща.

Нямаше повече въздух. Светлината угасна. Тялото й се отпусна.

Марина падна.

В главата й нахлу кръв, усети острото драскане на тръни и сладникавия мирис на рози. Сред пращенето на чупещи се клони нечие тяло се стовари тежко до нея. Меки цветни листенца се посипаха по лицето й. Закашля се и засмука въздух, обърна глава и видя мъртвите очи на Андрю, вперени в нейните. Усети писъка, но от нараненото й гърло не излезе никакъв звук.

— Марина! Добре ли си?

Тя се обърна по посока на гласа и видя Еди да се навежда над нея, да протяга ръце и да я вдига.

— Можеш ли да говориш? Добре ли си?

Марина се долепи до него и опита да се изправи на крака.

— Какво се случи? — Думите прозвучаха дрезгаво и болезнено.

— Проклето откачено копеле. Щеше да те убие. — Еди я обгърна с ръце, пое с тялото й тежестта на нейното и я дръпна настрани от розовите храсти. — Щеше да те убие — повтори той с треперещ глас. — Трябваше да… — Обърна глава и Марина проследи тревожния му поглед към мястото, където Андрю лежеше проснат, наполовина скрит под розовия храст, с разперени и извити крака. На земята до него лежеше нещо, което приличаше на парче тръба. — Не го ударих толкова силно — каза Еди. — Мамка му, трябва да повикаме линейка. Трябва да отидеш в болницата.

Марина усети как мускулите му се стягат. Искаше да избяга. Опита се да го пусне, но слабите й колене не я държаха.

— Добре, добре, няма да те пусна — успокои я той.

— Еди… всичко е наред. Ти ми спаси живота.

Още щом изрече думите, всичко край тях избухна в лудешки вихър от цветове с цвят. Отвори се някаква врата, плисна светлина и музика, Мадлин излезе, следвана от малка група гости.

— Не знам къде е отишъл. Андрю! Андрю, имаме гости!

— Да, едва ли би искал да пропуснеш лимбото, Андрю! — додаде друг. Отвътре се чуваше мелодията на маримба.

— … дано не е избягал от къщи, Мади.

— … отишъл е да донесе лед за…

— … видя ли им розите? Страхотни…

— … това беше Дон Хо, глупачке…

— Андрю! Къде си?

Мадлин стигна до тях първа и лицето й побеля като прозирната й бяла роба, когато видя първо Еди, после Марина.

— О, боже, боже мой!

— Какво…

Някаква жена изпищя и звукът проряза нощта като с нож.

— Някой да позвъни в полицията!

Мадлин се извърна и видя тялото на съпруга си. Случи се за по-малко от секунда, но Марина го видя. Мадлин стрелна поглед обратно към Еди и по лицето й се изписа не шок, не скръб, а нерешителност. Опитваше се да намери най-доброто решение, най-подходящата реакция, за да може свидетелите да я опишат впоследствие. След това тутакси изражението изчезна. Мадлин отвори уста и изпищя.

— Всичко е наред — прошепна Марина на Еди. — Всичко ще се оправи.