Дебра Гинсбърг
Порок (22)

Глава 21

Мадлин въздъхна, обърна се на една страна и изрита мърлявото мотелско одеяло от леглото. Тялото й лъщеше от пот, устните й пулсираха, подути и разранени от грубите целувки. Усещаше как се образуват и други синини, малки точици по ханша и по бедрата й, където тънките капиляри бяха спукани от зъби и пръсти. Мирисът на секс, остър и земен, струеше от нея на вълни. Беше мръсна и лепкава и никога през живота си не се бе чувствала толкова задоволена.

През първите дни с Андрю, когато и двамата изпитваха най-силната романтична страст, се бяха приближили до това усещане, но по различен начин. Тогава бяха влюбени в онова, което представляваше другият, и емоционалните им нужди подхранваха изразителността на телата. Топлината, която пораждаха, се дължеше не само на физическото любене, но и на триенето от съревноваващите се желания. Там имаше любов, не секс. Обаче понякога сексът е по-хубав, ако няма любов — или каквото там човек приема за любов. В момента например, на това противно легло, запазило следи от ДНК-то на хиляди други грешници, Мадлин изпитваше нещо подобно на физическа еуфория. Някакъв таен център на удоволствието в мозъка й се бе разбудил за живот и за нея нямаше значение, че това бе станало в тази евтина и мръсна стая и благодарение на суровата необходимост.

Той не я докосваше, ала тя усещаше ръцете му, зъбите му, езика му по цялото си тяло. Потръпна, усещайки гъдел в основата на гръбнака, и осъзна, че може да го направи отново. Искаше още — още много. Нямаше ли някакво животно, което прави секс, докато буквално не умре? Мадлин се чувстваше напълно способна да направи точно това. Ето това щеше да е хепи енд.

Партньорът й във всичко това седеше на леглото до нея, вперил поглед право напред към осеяния с водни петна тапет, все едно бе получил религиозно видение. Може би наистина бе така, помисли си Мадлин, защото знаеше, че и на него му е било точно толкова хубаво. Тя се пресегна и прокара ръка по бедрото му, а пръстите й опипаха тялото му, търсейки отклик. Движението не бе нежно. Устата й вече се пълнеше със слюнка, сетивата все още бяха превъзбудени.

— По дяволите! — тихо изруга той и хвана ръката й. — Да ти имам енергията!

— Хайде — подкани го тя, възседна го и коленете й се удариха в олющената рамка от имитация на дърво. Стисна косата му с двете си ръце и се притисна към него. Той я спря и дръпна ръцете й от лицето си, преди тя да успее да стигне до устата му.

— Трябва да си взема душ — каза той. — И може би вече трябва да се омитаме оттук.

— Защо?

Той вдигна лявата й ръка и перна венчалния й пръстен с пръста си.

— Затова — отговори той. Устните му се извиха в усмивка, но Мадлин видя как вината измества страстта от сините му очи. А вината означаваше, че не след дълго ще има и съжаление, пък съжалението можеше да провали всичко. Независимо дали стореното от тях току-що беше правилно или грешно, силата му го правеше чисто и истинско. Мадлин не би понесла да го изгуби — още не.

— Не — произнесе гласно тя и покри устата му със своята, за да не може да й отговори. Много беше важно да не си говорят точно сега. Не искаше да знае за него нищо друго, освен онова, което бе научила с ръцете, с бедрата и с езика си. Той също нямаше защо да научава нищо повече за нея. Мъжът промърмори нещо, което тя не чу, и се опита да я отблъсне, но тя се притисна още по-силно към него, докато не усети костите им да се трият. Той поддаде и остана пасивен само за момент, преди отново да я стисне, да я ухапе по устните и да я преметне, все едно не тежеше повече от сплесканите възглавници под тях.

— Добре — каза той, разтвори коленете й, разтвори краката й и стисна бедрата й с дебелите си пръсти. Надвеси се над нея само колкото тя да види, че лицето му е потъмняло от целенасочена нужда, после се пресегна към него и го вкара в себе си.

* * *

След това Мадлин бе напълно изтощена и съзнаваше, че ако не стане и не си тръгне, ще изпадне в безсъзнание. Светлината в стаята се бе променила от яркостта на обедното слънце в мекото сияние на следобеда. Нямаше представа дали са прекарали тук един или три часа, но имаше усещането, че часовникът е спрял и времето е свършило. Еуфорията й бе отстъпила място на нещо по-мрачно — тежък гняв, който набираше сила и си проправяше път. Той лежеше до нея, отпуснат и отдаден на съня. Тя леко побутна раменете му и когато не успя да го разбуди, го сръга в ребрата. Той се сепна и инстинктивно стисна китката й толкова силно, че тя извика от болка.

— Ей, извинявай — каза той, опомняйки се постепенно. — Изплаши ме.

Мадлин разтри китката си.

— Трябва да тръгваме — отсече тя.

Той полежа още малко с притъпено съзнание, после седна и поклати глава.

— Явно съм заспал. По дяволите! Колко е часът?

— Не знам, в стаята няма часовник. По такива места няма много екстри. Обаче в чекмеджето сигурно има библия.

При тези думи той се засмя, докато скачаше от леглото, вече разсънен и делови.

— Ще трябва да си взема душ. Кой знае какви екстри ме очакват в банята.

С огромно усилие Мадлин се надигна от леглото, отвратена, задето трябва да стъпи на килима с босите си крака. Кръвта се оттече от главата й, когато се изправи и залитна на път към дрехите си — поне бе запазила достатъчно присъствие на духа, за да ги метне върху единствения стол в стаята.

— Добре ли си? — Значи бе забелязал. Браво на него.

— Усещам лека слабост в коленете — отговори тя. — Сигурна съм, че разбираш.

Тя обу най-напред обувките си, за да избегне контакт с килима, после се пресегна към сутиена и бикините си.

Бикините й, тънички каишки с цена, обратнопропорционална на употребеното количество плат, бяха съсипани, буквално бяха раздрани на парчета. Щеше да мине и без бикини. Мадлин сведе поглед към тялото си, докато си закопчаваше сутиена. На нищо не приличаше — бедрата й бяха в синини, по гърдите й имаше червени петна. Трябваше да огледа шията си на огледалото в банята и да провери дали няма следи от зъби. Останалото нямаше значението, не се очакваше Андрю да го види скоро. Не бяха правили секс, откакто… Мадлин усети как я пробожда остра горчивина. Не си спомняше кога за последен път я бе докосвал съпругът й.

— Ти няма ли да си вземеш душ? — Той изглеждаше смаян или ужасен, не можеше да познае кое от двете.

— Ще си взема душ, когато се прибера у дома. Там има повече екстри — отговори тя.

— Мръсно момиче — ухили се той. — Това ми харесва. — Приближи се до нея и я целуна силно, плъзвайки ръка между бедрата й и размазвайки влагата там. Преди час тези думи и този жест щяха да разтърсят от тръпки тялото й, но сега се почувства гнусно. Откъсна се от него и продължи да се облича.

— Тръгвам — каза тя. — Ясно?

— Добре.

— Ами…

— Дали ще се…

— Ти ще…?

Замълчаха, и двамата не намираха думи.

— Е, ще видим как ще потръгнат нещата — каза тя накрая.

— Добре. Довиждане.

— Да — отговори тя и преметна чантата си през рамо.

По лицето му премина бърза сянка и той присви очи.

— Нали не възнамеряваш да споделяш това с нея?

— Аз няма да й кажа.

— Но мислиш, че тя ще се досети, така ли?

Мадлин вдигна рамене. Той изчака за миг, после се обърна и влезе в банята, без да каже нито дума повече. Мадлин го чу да пуска водата и да се пъхва под душа.

Погледна за последен път разхвърляното легло, излезе с бърза крачка и старателно затвори вратата зад гърба си.

Трийсет минути по-късно главата на Мадлин пулсираше от гняв. Не се бе прибрала у дома, както би трябвало, а бе минала с колата си по „Енсинитас“ и бе паркирала срещу кабинета на Марина. Сега седеше смъкната на седалката в колата си, със заключени врати и вдигнати прозорци, и маниакално въртеше пръстена на безименния си пръст, докато кожата отдолу не почервеня и не се протърка. При всяко завъртане големият четирикаратов диамант драскаше и разраняваше нежната вдлъбнатина между кокалчетата й. Пръстенът беше крещящ и тежък — трофей на богата съпруга, която е трофей на богатия си съпруг — и Мадлин се зачуди дали пръстенът е достатъчно остър, за да избоде нечии очи.

Нали не възнамеряваш да споделяш това с нея?

Точно тези думи го бяха направили, те я бяха извадили от предизвиканата от секса еуфория и я бяха запокитили във вихъра на гнева. Кой знае как всичко, което Мадлин правеше или мислеше, се бе оказало свързано с нея. Дори гнусният вълнуващ секс в противната мотелска стая с човек далеч под нейното ниво, дори това се бе оказало свързано с Марина. Сам го бе казал — и знаеше, че и Мадлин си го мисли.

Мадлин се бе постарала да се увери, че не оставя следи, които да водят от нея към Марина. Знаеше, че човек лесно може да получи достъп до разпечатките за телефонните разговори, затова избягваше да се обажда на Марина от домашния или от мобилния си телефон. Престанала бе и да минава покрай кабинета й. Наистина се бе опитала да заличи Марина от съзнанието си. Само че дистанцията, която се бе опитала да създаде, бе довела до обратния резултат. Фактът, че не говореше с Марина, събуждаше у нея още по-дълбока обида. Не, обида не беше правилната дума. Беше по-скоро омраза, но по-студена.

Мадлин се измъчваше най-вече от противната несправедливост на всичко. Беше вложила в тази жена много повече от пари, за да се възползва от пророчествата й на медиум. Мадлин бе разголила пред нея своята най-дълбока и най-уязвима същност, бе последвала всеки съвет на Марина, колкото и нелеп да й се струваше, беше слушала робски всяка дума, която се отронваше от устните й. И разбира се, беше й дала пари, много пари за свещи, чайове, посещения у дома и гледания… Мадлин скръцна със зъби. И какво й бе донесло това? Накрая бе абортирала, бракът й беше съсипан и чековата й книжка — празна. Марина обаче, тази кучка, беше забогатяла, бълвайки глупостите си. И това не бе най-лошото. Марина беше щастлива, мамка му. Имаше си гадже и страхотна връзка. Животът на Мадлин се проваляше, а този на Марина ставаше все по-хубав. Сякаш Марина бе отмъкнала всичко, което би трябвало да принадлежи на Мадлин, бе го изтръгнала от нея и го бе засяла в собствената си градина.

И какво ще предприемеш!

Мадлин чу собствения си глас в главата си — суров и насмешлив. Завъртя пръстена си, притисна твърдия камък към плътта си и усети кратката остра болка, която той предизвика. Да, трябваше да предприеме нещо. Впери дълъг поглед към кабинета на Марина — никой не влезе и не излезе от там през цялото време, докато тя седеше тук — и запали двигателя. Първата стъпка бе решението да действа. Останалото щеше да последва.