Дебра Гинсбърг
Порок (39)

Глава 38

Еди седеше в „Дарлингс“, не четеше „Норт Кънтри Таймс“ и чакаше поредната все по-начумерена келнерка да дойде и да вземе поръчката му за закуска. Каза си, че ако се замисли човек, името на това заведение е доста смешно. Нито веднъж от десетките пъти, когато бе идвал тук, не го бе обслужвала жена, която дори смътно да прилича на някаква „дарлинг“^[1]. Беше пълно с кльощави, чернокоси и бледи момичета с обица на носа, но нямаше нито една скъпа, сладка или дори мила. Не че Еди щеше някога отново да се обърне към жена с някое от тези нежни имена. Поредното допълнение към списъка на нещата, които никога нямаше да разбере у жените.

Загледа се през прозореца към крайбрежния път и проследи как минаващите коли отразяват слънцето. Още нямаше девет, но от шосето вече се надигаше мараня. Щеше да бъде адска жега, плажовете щяха да са претъпкани. Еди се радваше, че ще работи в къща с климатик и че няма да прави нищо изморително — само ще постави кранче. Освен това къщата беше наблизо, надолу по пътя към Солана Бийч. Щеше да приключи до началото на надбягването. Ако побързаше да се прибере, за да си вземе душ и да се преоблече, щеше да стигне за третото надбягване. Не можеше да повярва, че е живял в Сан Диего през повече от половината от живота си, а това лято за пръв път бе отишъл на надбягванията в Дел Мар. Крайно време беше. Възнамеряваше през уикенда да заведе и момчетата, когато дойдеха при него. Отначало идеята не допадна на Тина, защото си представяше, че на залаганията е пълно с пури и с мръсни старчета, но той й изясни нещата.

— Здрасти. Извинявай, че се наложи да почакаш, обаче тази сутрин сме адски натоварени.

Еди завъртя глава и видя най-голямата сладурана с престилка, която бе работила тук. Косата й беше руса, почти бяла, и беше чуплива, а не подобна на сламка като на останалите. Бялата й фланелка с емблемата на заведението сигурно беше с два номера по-малка (вероятно нарочно) и прегръщаше сочните й гърди, все едно бяха влюбени. Погледът му срещна нейния със съвсем малко закъснение и той вида как големите й кръгли сини очи се присвиват от раздразнение, задето зяпа циците й. Искаше му се да я попита защо е облякла такава фланелка, щом не иска да я зяпат. Защо? Само че така и нямаше да разбере отговора на този въпрос.

— Да, здравей — отговори той.

— Някакви въпроси относно менюто? — попита тя. — Или си готов с поръчката?

— О, знам какво искам. Редовно идвам тук. Сигурно си нова, не съм те виждал досега. Как се казваш?

Тя толкова драматично завъртя очи, че ирисите й почти изчезнаха.

— Виж, защо не вземеш просто да си поръчаш, след като си готов? Много съм заета.

— Кафе — каза Еди, — бъркани яйца, бяла препечена филийка, малка порция овесена каша.

— Чудесно — отсече тя и прибра менюто от масата му. — Веднага ти нося кафето.

Майната й, каза си Еди и отново се загледа към пътя. Майната им на всички. Но не, всъщност нямаше това предвид. Защото истината бе, че за пръв път от трийсет години Еди нямаше съпруга, гадже, любовница или каквото и да било съчетание между трите. Странна работа. Но вероятно това бе полезно за него. Като овесената каша. Винаги бе знаел, че жените са негова слабост, ахилесовата му пета. Това обаче не го бе спирало. Кой знае колко дълго щеше да продължава така, ако те, самите жени, не бяха сложили точка? А сега какво… беше убил човек.

Еди усети как келнерката стоварва кафето до него, но повече не се обърна да я погледне. Разбира се, той не беше убил Андрю, не както Андрю беше убил онзи човек… който, както се оказа, беше здравенякът гадже на Марина. Добре че се усъмни в мотивите на Мадлин да го накара да чака в тъмното. Беше се върнал в пикапа си и беше взел онази тръба за всеки случай. Нищо не беше планирал, но постъпката му беше напълно оправдана. Синьо-черните следи по шията на Марина се виждаха съвсем ясно. Андрю щеше да я удуши, мамка му, ако Еди се бе намесил само с две секунди по-късно. Как човек стига дотам, зачуди се Еди за стотен път. Как стигаш до състояние, в което да стиснеш гушата на една жена и да започнеш да я душиш? Този тип имаше всичко — той беше господин Ройъл Рингс, за бога! Беше адски богат, имаше страхотна жена, огромна къща… Колко извратен трябва да е човек, за да се опита да убие една жена в собствената си къща, докато многобройните му близки приятели се веселят вътре? Това бе някаква налудничава проява на зло, която Еди изобщо не можеше да проумее.

Никак обаче не му се нравеше, че е отнел живота на човек. Според патолога възможно бе нанесеният от Еди удар по главата на Андрю да не е истинската причина за смъртта му. Когато отворил копелето, патологът установил признаци за силен мозъчен удар, случил се по същото време, когато Еди размахал тръбата. Имаше схеми и диаграми на различни ъгли и на черепи, които изглеждаха адски впечатляващо, но Еди въпреки това не беше сигурен — и никога нямаше да бъде. Но точно както му беше обещала Марина, шепнейки през наранения си ларинкс, всичко беше наред. Мадлин, представете си, се беше погрижила да му намери един от най-добрите адвокати по защитата, макар да го бе направила тайно. Нямаше почти никаква вероятност да го тикнат в затвора или дори да го съдят за стореното, но Мадлин се бе постарала тази вероятност да бъде сведена до нула.

Нещо го жегна, докато мислеше за Мадлин. Въпреки горчивината, която изпитваше към нея, и въпреки повърхностните й постъпки, май бе съвсем мъничко влюбен в нея. По време на последната им среща — тайна, на брега като в стар фрески филм — когато му беше дала парите и го бе помолила повече да не я търси, бе забелязал нещо меко и уязвимо под ледената външност, нещо, което не бе забелязвал дотогава. И то го изпълни с желанието да я закриля. Изпита искрена и неочаквана тъга, когато я попита за бебето и тя отговори: „Не, Еди, няма бебе“.

Той поклати глава, сякаш искаше да прогони спомена. Не че нямаше достатъчно грижи с двете деца, които вече имаше. Тина бе твърдо решена да се разведе с него, макар че накрая той се бе пречупил и я бе помолил да го приеме обратно. Обаче, след като бе видял с очите си колко неприятности може да причини битовият гняв, той престана да й се сърди и се постара да възпита у себе си търпение и разбиране. Никога не се знае — може би ако поотслабнеше, ако си направеше нова прическа и ядеше повече овесена каша… Човек никога не знае с жените. Поне вече си беше намерил работа и имаше жилище, където да идват синовете му. С парите на Мадлин беше успял да започне собствен бизнес по ремонтите и да си наеме малко, но удобно жилище на Солана Бийч. Животът на брега започна да му допада и не бе сигурен, че някога отново ще се върне да живее във вътрешността.

— Малка овесена каша?

Еди вдигна поглед и видя една от обичайните кльощави келнерки на „Дарлингс“. Да не би русата красавица да го бе предала на друга келнерка?

— Да, за мен е — каза той. — Но освен това поръчах…

— Да, ей сега ще донеса всичко — каза кльощавата.

Еди започваше да се дразни. Какво им ставаше на тези девойчета? Заслужаваше по-добро отношение, дори само защото — макар да му беше неприятно да го признае — можеше да им бъде баща. Поне малко уважение, моля. Той се позамисли и установи, че може да включи още нещо в списъка „невероятно, но факт“: единствената жена в живота на Еди, която наистина се отнасяше към него с уважение, или поне му предлагаше топлота и приятелство, беше Марина. Е, беше й спасил живота. Ако с това не си спечелиш малко точки, по-добре се хвърли някъде отвисоко.

Допреди няколко месеца бе готов да се лиши от дясната си ръка, за да прекара известно време с Марина, сега обаче, и това бе най-странното, се чувстваше неловко край нея. Не че не я харесваше или я намираше за по-малко привлекателна, дори сега, когато беше наедряла и бременна. Еди никога не бе вярвал в тази щуротия с медиумите, но сега нещата стояха по съвсем друг начин. Зелените очи на Марина съзираха неща, които той не искаше да знае, и стигаха до места, където не искаше да ходи. Всъщност Еди не искаше да знае какво го очаква. Достатъчно трудно му беше тук и сега.

— Така, бъркани яйца и бяла препечена филийка.

Русокоска се бе върнала, навела се бе над него и пъхаше чинията между лактите му. Той опита отново, усмихна й се, докато се изправяше, и тя почти отвърна на усмивката му — ъгълчетата на устата й леко потрепнаха.

— Да ти донеса още нещо? — попита тя.

— Разбира се, искам още малко кафе. И името ти.

Сянката от усмивка изчезна и на нейно място се появи отвращение и обърнат към него гръб, докато тя ядосано се запъти към каната кафе. „Ей, можеше да попаднеш и на по-голям скапаняк — искаше да се провикне Еди след нея. — Аз спасих живота на една жена, така да знаеш.“

Спасих живота на една жена.