Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Дебра Гинсбърг. Порок

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“ София, 2011

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-962-532-5

История

  1. — Добавяне

Глава 31

Тя лежи по гръб под земята и гледа нагоре към светъл правоъгълник безоблачно небе. Три птици преминават в бърз движещ се триъгълник в полет и изчезват. Тук е тъмно и се усеща силен мирис на пръст. Чува думи, долитащи отвисоко горе и сипещи се върху й откъслечно: „пастир мой… нужда… превежда… сенки… без страх от зло“. Някаква жена хлипа. Попаднало в затвор насекомо жужи в опит да избяга. Първата роза, уханна и бяла, пада върху лицето й и в този момент проумява къде се намира. Розова роза се присъединява към бялата, а после още една бяла. Миризмата е прекалено сладникава и съдържа в себе си мириса на гнило. Изпълва дробовете й. Не може да диша, не може да остане тук. Надига се. Тръните се забиват в кожата й. Гледката се обръща с главата надолу. Сега стои отгоре и наднича вътре. Розите се трупат върху ковчега. Не вижда ридаещата жена, свела е глава и е покрита с черно було, притиснала е към устата си ръка в ръкавица. Някой прошепва: „Това е вдовицата“. Едра тъмнокоса жена в гръб се приближава до вдовицата и полага ръка на рамото й. „Много съжалявам — казва жената. — Сигурно ти е тежко.“ Поглежда към ръката на рамото на вдовицата. Рубиненият пръстен улавя лъч слънчева светлина и пръска червени лазерни лъчи светлина. Тя извръща глава, за да види…

* * *

Марина се събуди задъхана, но не изплашена, отчаяно й се искаше да се върне в съня, към погребението, на което току-що беше присъствала. Опита да се съсредоточи над подробностите, преди да й се изплъзнат в ярката светлина на будното съзнание, но улови само едно бързо проблясване на пръстена — на онзи пръстен — и зърна птиците, които прелитаха над гроба. Не успя дори да се приближи достатъчно до забуленото лице на вдовицата, за да разбере коя е тя, макар да бе сигурна, че я познава. Освен това беше сигурна, че мъртвият съпруг, в чийто гроб лежеше, също бе човек, когото познава. Марина обаче повече от всичко искаше да зърне загадъчната жена, която носеше пръстена на Гидиън. Затвори очи и се опита да се накара отново да заспи, но напразно. Сънищата вече я спохождаха когато си поискаха, не когато тя решеше. Изобщо не помнеше кога е заспала. Както си седеше в люлеещия се стол и четеше справочник за свързаните с гадаенето явления (удобно подредени в азбучен ред), неусетно бе изгубила съзнание. Помисли си, че може би изобщо не е заспала, а е изпаднала в някакъв унес, лутайки се между минало, настояще и бъдеще.

Затвори книгата и отбеляза докъде е стигнала — гледане на карти — с визитната картичка на детектив Франкс. Ето тази среща наистина й се бе отразила добре. Марина усети растящо напрежение в раменете, когато си спомни разпита от предния ден. Полицаите нямаха достатъчно доказателства нито за да арестуват Марина за палежа на кабинета, нито за убийството на Гидиън — но това не означава, че не продължаваха да търсят.

Разпитът, на който я подложиха, след като последва детектив Франкс в полицейския участък, не беше толкова внимателен като онзи, на който той я бе подложил преди това. Губеха търпение с нея, макар че историята й не се променяше нито на йота. И като че ли най-много ги дразнеше свързаната с медиумните й способности нишка, която не можеха да приемат всеки път, когато я споменаваха.

— След като си видяла, че кабинетът ти гори, защо не си видяла кой го е подпалил? — попитаха те.

— Не мога да го обясня — отговори Марина.

— Защото самата ти си предизвикала пожара, нали?

— Не — отговори Марина.

Попитаха я за Гидиън, за лични и интимни неща, които не би споделила дори с приятелка, ако ги знаеше. Марина обаче отговори, защото нямаше как. Скъсали, той си тръгнал, не знаела къде е заминал и не се била срещала с него вечерта на петнайсети март в кабинета си или на друго място същия ден. А що се отнася до пръстена, да, знаела за него. Да, познавала и майката на Гидиън във Флорида. Жената ходела при много медиуми и гледачки, Марина била само една от всичките. Само че при последната им среща Гидиън взел пръстена и той вече не бил у нея. Можели да претърсят къщата, ако искат.

Разпитът беше дълъг, но краят му се оказа учудващо банален и лишен от блясъка и от драматизма на подобни сцени по филмите или по телевизията. Никой не й кресна, нито се надвеси над нея в опит да я уплаши. Тя не поиска да се срещне с адвокат, не изгуби самообладание и не се разплака. Въпросите, които й задаваха, бяха скучни, повтарящи се и от време на време риторични. След известно време я пуснаха да се прибере у дома. Казаха й, че пак ще я потърсят, затова ако планирала да пътува извън града, най-добре да го отложи. Детектив Франкс й даде визитната си картичка.

* * *

Марина се сепна, сякаш някой се бе приближил в гръб и я беше потупал по рамото. Отново усети в гърлото си силен мирис на рози, силен и прекалено сладникав. Някой идваше. Скочи от мястото си, книгата й падна на пода и се отвори на статията за предчувствието. Марина я вдигна, остави я върху люлеещия се стол и се запъти към входната врата на къщата си. Сърцето й препускаше лудо. Знаеше кой е там, още преди да отвори и да се озове срещу Еди. Голям букет вече повехнали рози стърчеше нелепо от едрата му ръка.

Никой от двамата не продума. Поне веднъж през живота си Еди явно бе останал без думи. Марина от своя страна бе твърде разсеяна от звука и от виденията на трошащи се чинии край Еди, за да го поздрави. Тя отвори вратата широко и той влезе, препъвайки се, обхождайки я с поглед, а по лицето му като тъмен облак премина объркване. Зад него, точно където би трябвало да бъде собствената й дневна, Марина виждаше кухнята на Еди и изплашената му съпруга, приклекнала и свита, когато Еди грабна една чиния за сервиране с формата на сьомга и я запокити към стената. Марина усети вибрациите от сблъсъка, усети болката и неистовата разруха.

— Счупил си чинията с формата на риба. Тя обичаше тази чиния — отбеляза Марина. Видя как Еди и съпругата му се разхождат по улиците на „Енсенада“, където бяха ходили по време на медения си месец, как жена му избира чинията и през смях отбелязва, че чинията е толкова грозна, та направо е красива. Чу Еди да казва, че боята сигурно е отровна, обаче той въпреки това ще й я купи, понеже е предизвикала смеха й, а той я обичал, обичал, обичал.

— Ама откъде знаеш това? — попита Еди.

Видя как съпругата на Еди плаче и разбра, че Еди е унищожил не само чинията.

— Щеше да успееш да поговориш с нея, ако не беше счупил чинията — каза му Марина. — Това наистина я нарани.

— Ти ли говори с нея? Ти ли?

Сега сцената зад рамото на Еди се превърна в службата му, където си държеше дрехите. Марина видя четка за зъби, опаковки от бърза храна, а после и Еди, който спореше с някакъв мъж с костюм. Щяха да го уволнят. Усещаше как от него мирише на отчаяние, остра и пушечна миризма. Парите му трябваха. Образите започнаха да идват по-бързо, поредната серия от филмови кадри на забързан каданс. Ръце, които държат положителен тест за бременност. Жена, която заравя лентичката дълбоко в сметта, облича се. Ръцете й върху корема. Мадлин. Жената е Мадлин.

— Ще имаш бебе — слисано заяви Марина.

— Какви ги говориш?

Марина се засмя, но на Еди никак не му беше весело. Виждаше как всички жени от живота на Еди се въртят край него и всяка му се сърди по различен начин. Вероятно би трябвало да се досети за Мадлин, само че бе прекалено погълната от собствената си драма с Гидиън.

Обаче имаше още нещо. Марина видя как гневът на Еди придобива физическа форма вътре в него, как се отдръпва и се готви да се стрелне в нападение като змия. Видя го на прага на къщата на Мадлин. Видя го да влиза вътре.

Еди й подаде букета и тежката миризма предизвика друго видение. Отново гледаше нагоре от гроба. Розите се сипеха по лицето й. Разбира се, това беше гробът на Еди. Вдовицата… жената с пръстена…

— Не отивай там, Еди. Моля те. Ще пострадаш. Послушай ме.

— Не знам какви ги говориш. Къде да не ходя?

Той не разбираше. Трябваше да го накара да проумее. Ако отидеше в дома на Мадлин, щеше да умре. По някакъв начин пръстенът на Гидиън бе замесен във всичко това, но тя не разбираше как точно. Всичко бе недостижимо и се изплъзваше. Марина усети как в очите й напират топлите сълзи на безсилието. Искаше й се да извика: „Помогни ми!“, но не знаеше кой или какво ще я чуе. Не и Еди, който я гледаше с упорито неразбиране, което бе като плътна маска върху лицето му. Само да можеше да се добере до него.

— Чуй ме, това е важно. Съпругата ти има ли приятелка с… рубинен пръстен? Знаеш ли?

— Съжалявам, Марина, трябва да тръгвам. Съжалявам.

— Еди, моля те…

Той обаче си тръгна и просто изчезна. Марина стоеше, загледана в розите, докато накрая вече не можеше да понася миризмата, отиде в кухнята и ги изхвърли.

* * *

Обаждането дойде, докато Марина седеше на масата в кухнята и разлистваше списанията на движението Ню Ейдж и раздела „М“ на указателя. Започнала бе търсенето от „лекари“, но бе стигнала до нещо съвсем различно. Броени минути, след като Еди си тръгна, емоционалната й тревога бе отстъпила място на физическата болка. Отначало получи силни спазми, а после остро режеща болка в корема. Не беше като опъването и дърпането на сухожилията, което усещаше напоследък, не беше свързано и с гаденето й. Марина за пръв път изпита майчински страх — Нещо не е наред с бебето ми ли! — и осъзна, че е време да си намери лекар.

Но след като взе телефонния указател и се настани с чаша от чая на Роса, болката бе отминала и Марина установи, че от „лекари“ е отишла на раздела „медиуми — консултации и лечение“. Всеки медиум си имаше медиум, Марина също се нуждаеше от свой. Имаше нужда от помощ. За медиумите обикновено този човек беше роднина или наставник, но за нея и двата варианта бяха невъзможни. Реши да прозвъни всички телефони от указателя и в списанията и да разчита на собствената си интуиция, за да си избере. Взе слушалката в ръка, но внезапният звън на телефона я сепна още преди да успее да набере номера.

— Ало?

— Ало? Търся Марина. Вие ли сте Марина?

— Да, аз съм.

— А, добре, добре. Притесних се да не съм сбъркала номера или пък телефона ви да е сменен, защото ми го дадоха много отдавна, а пък нали знаете, хората често си сменят телефоните. Записах си го на едно листче и го пазя в бюрото си вече цяла вечност, така че…

Тишината продължи достатъчно дълго и се наложи Марина да попита:

— С какво мога да ви помогна?

— О, боже! Извинете. Казвам се… ммм… Клеър. Моя приятелка ми даде номера ви преди много време. Каза, че вие… ами че… гледате. — Гласът на жената ставаше все по-тих и по-тих, докато накрая бе просто шепот.

— Да — потвърди Марина и зачака още информация.

— Ами питах се… дали не може да ми гледате?

— Коя е приятелката ви, която ме е препоръчала? — попита Марина. Това беше важно. Ако беше една от предишните й редовни клиентки, Клеър вероятно очакваше нещо, което Марина вече не бе в състояние да осигури. Помисли си за думите на детектив Франкс, че хората искат да печелят от лотарията. Много от предишните й клиенти не бяха далеч от това.

— Ами… тя е… казва се Фредерика. Не знам дали напоследък ви е посещавала. Както ви казах, беше отдавна. Но смяташе, че сте страхотна. Твърдеше, че наистина сте й помогнали…

Жената не спираше да говори, но Марина бе престанала да я слуша. В главата й се бе появило силно статично пращене и изпитваше почти физическото чувство, че я бутат към ръба на стола й. Рядко забравяше имената на свои клиенти, дори да са идвали само веднъж, затова се учуди, че името Фредерика не предизвика визуален спомен. В същото време съзнаваше, че това е важно и че Клеър, която и да бе тя, щеше да й помогне да разбере защо.

— … затова наистина трябва да ви видя днес — казваше Клеър. — Възможно ли е?

— Днес — повтори Марина, опитвайки се да влезе в крак с разговора.

— Просто аз… никога досега не съм правила такова нещо — обясни Клеър. — Сигурно често чувате тези думи. Както и да е, не знам… Може би в крайна сметка идеята не е добра.

— Не — заяви Марина, опитвайки се да не допусне тревогата в тона си. Клеър бе мятаща се риба, която всеки момент щеше да скочи обратно в морето, а Марина не можеше да си позволи да я изгуби. — Искам да кажа, напълно естествено е да изпитвате известно колебание. Обадихте ми се и аз още съм тук. Това не ви ли говори нещо?

— Ами сигурно…

Марина затвори очи, стиснала здраво с ръка телефона и съсредоточена. Опита се да се съсредоточи върху жената, която се обаждаше, да долови някакви подробности. Мислено примигна срещу образа на тъмнокосата жена от съня си.

— Клеър — бързо каза тя, — имате ли… искам да кажа… виждам пръстен. Това говори ли ви нещо?

— Наистина ли? Защото това е…

— Мисля, че ще е по-добре да говорим лично. Мога да ви приема днес, но трябва да бъде скоро. Днес следобед…

— Къде се намирате? — попита Клеър. — Мога да дойда веднага.

* * *

Марина беше загазила. Клеър — изрусена, прилична на птичка блондинка — седеше срещу Марина от другата страна на кухненската маса, а пясъчнорусите й вежди се бяха сключили раздразнено и озадачено. Тя не само не беше жената от съня на Марина, но освен това се оказа най-трудната клиентка, на която се бе опитвала да гледа.

— Казахте, че сте видели пръстен — заяви тя веднага щом Марина затвори вратата зад гърба й. — Беше годежен пръстен, нали? Не биваше да ви питам, но така изглеждаше, нали? Не, не ми казвайте! Искам да е изненада.

Наложи се Марина да преодолее раздразнението и разочарованието си, когато видя Клеър — още по-трудна задача, когато стана ясно, че каквото и да предложеше на тази жена, тя все не оставаше доволна. Клеър искаше гаджето, с което е скъсала, да се върне при нея, за предпочитане с годежен пръстен. За съжаление и на Клеър, и на Марина бъдещето не криеше подобно нещо. Марина биваше в буквалния смисъл възпирана, сякаш й връзваха езика, всеки път, когато се опиташе да каже на Клеър нещо, което не е истина.

— Според теб има ли шанс да се съберем отново? — попита Клеър.

Марина видя бившето й гадже пред олтара с булка, която не беше Клеър, и в съзнанието й се оформиха думите: „Добре би било да си оставиш отворени вратички“, но всъщност от устата й излезе следното:

— Той ще се ожени за друга.

След няколко такива реплики Марина престана да се опитва да прави друго, освен да докладва онова, което вижда пред себе си. И точно така стигнаха дотук.

— А ще се омъжа ли изобщо някога? — попита Клеър. — Можеш ли да ми кажеш поне това?

Марина погледна към Клеър и видя… Клеър. Седеше си самичка.

Край нея нямаше роднини, нямаше партньор, който да я очаква в бъдещето й, нямаше деца. Това бе най-празното бъдеще, което Марина бе виждала. Търсейки уместните думи, Марина се колеба твърде дълго и мълчанието й даде отговор на Клеър.

— О, не! — ахна тя. — Не мога да повярвам! Шегуваш се, нали?

— Знаеш ли, много хора не се…

— Ти си най-лошата гледачка на света! — Клеър се изправи толкова рязко, че бутна стола си.

— Клеър, чакай…

— Знаех си, че това е грешка. Щеше да е по-добре да бях звъннала на някой от онези номера за консултации по телефона. Там поне се опитват да ти вдъхнат надежда, колкото и глупости да говорят.

— Клеър, мога да ти казвам само каквото виждам.

— Ти си лъжкиня — ядно изтърси Клеър. — Нищо не виждаш и дори не те бива да се преструваш. И аз като всеки друг имам правото да се омъжа. Казала си на приятелката ми, че ще срещне мъж, и точно така е станало. А тя е дебела. Защо за нея нещата да свършват щастливо, а за мен не?

— Приятелката ти ли?

— Онази, за която ти говорих, Фредерика. Кики. Така се нарича, защото звучало като име на по-слаба жена.

— Кики… — Марина отново видя тъмнокосата жена от съня си, но вече имаше и лице — красиво лице с тъжни очи и с прекалено ярко червило. Рецепционистката, която си търсеше гадже по интернет. Марина беше извадила картата на Любовниците от своята колода таро и й бе казала, че не след дълго ще срещне някого. Марина си спомни, че жената се бе усмихнала и беше потупала картата с върха на лакирания си нокът:

— Лекар ли? — попитала бе тя. — Понеже познавам мнозина…

— Трябва да говоря с приятелката ти — каза Марина. — Много е важно.

Клеър се слиса.

— Ама и теб си те бива, така да знаеш!

— Видях я само веднъж — продължи Марина, без да дава и пет пари, че вероятно Клеър не разбира нито дума, — и нямам телефонния й номер. В кабинета ми избухна пожар…

— Няма да ти платя за това — заяви Клеър и започна да се измъква от кухнята. — Така че изобщо не си прави труда да ми искаш пари.

— Познаваш ли мъж на име Еди Пъркинс? — попита Марина. Главата й натежа от внезапния спомен за съня и от убеждението, че по някакъв начин Еди бе свързан с всичко това и че го грози опасност.

— Много късно — каза Клеър и стигна до входната врата. — Вече ми каза, че ще умра сама и самотна. Не се опитвай да си измисляш, за да измъкнеш…

— Никога не съм казвала, че ще умреш сама и самотна, Клеър. Просто не те видях да се омъжваш. Това са различни неща.

— Все същото — отсече Клеър. — Не, не познавам никакъв Еди.