Дебра Гинсбърг
Порок (3)

Глава 2

— Хайде да започваме — подкани я Марина.

Масата й бе покрита с тъмносин копринен празен квадрат, с изключение на колодата карти таро в средата. Госпожа Голдън се настани от едната страна на масата в ниско кресло със странични облегалки за главата, а Марина седна на своя малко по-висок стол срещу нея. После сведе глава, присви очи до тесни цепки и пое дълбоко въздух. В тази част се свързваше с напътстващите я духове, мобилизираше енергията си на медиум и отваряше аурата си. Поне така си мислеха клиентите й. Всъщност през това време тя организираше наблюденията си, улавяше настроението на клиента и въз основа на него планираше какво да бъде предсказанието.

Марина си изкарваше прехраната като медиум достатъчно дълго, затова малкото й представление бе изпипано до съвършенство. До такава степен се потапяше в превъплъщението си в медиум, че несъмнено би издържала тест с детектор на лъжата. Най-смешното от всичко бе, че нито сега, нито когато и да било не бе вярвала в съществуването на медиумните способности. Вярваше в интуицията и в това, че всички я притежават поравно, но че повечето хора не могат или не искат да се възползват от нея. Обаче така наречената от Марина интуиция нямаше нищо общо с необяснимите „откачени“ видения за бъдещето, които всички толкова искаха. Според Марина интуицията бе свързана с наблюдателността и с уместната реакция. Беше съвсем просто, като да уловиш за какво си мислят или какво чувстват хората пред теб въз основа на онова, което знаеш за тях. А хората издаваха толкова много за себе си с думи, с жестове, с облеклото и с изражението си — най-вече онези, които ходеха при медиум, за да им предскаже бъдещето. В половината случаи Марина бе убедена, че клиентите й съзнават, че правят точно това. Всъщност това бе най-добрата част от гледането — и за нея, и за клиента й. Клиентът телеграфираше какво би искал да чуе и тя улавяше съобщението.

В това отношение госпожа Голдън май бе една от най-лесните й посетителки. Макар Марина никога да не се привързваше емоционално към клиентите си, тя ценеше щедростта на възрастната дама, при това не само финансовото й измерение. За Марина не по-малко значеше готовността на госпожа Голдън да води и да бъде водена. Сега, докато и двете чакаха: Марина — градейки стратегията си, а госпожа Голдън — изпълнена с очакване, младата жена си каза, че й е мъчно да зареже старата дама и че тя дори ще й липсва малко. Но нямаше време за сантименталност. Чакаше я работа, която трябваше да свърши. Рязко вдигна ръка и впери поглед право напред, загледана в някаква невидима точка.

— Моля, докоснете картите — нареди тя.

Госпожа Голдън постави осеяните си със сини вени ръце върху колодата, а Марина ги покри със своите длани. Ръцете на госпожа Голдън бяха студени въпреки жегата, а освен това Марина усети, че треперят. След малко Марина вдигна ръце и даде знак на госпожа Голдън да направи същото.

— Сънувах нещо и съм много разтревожена от него — заяви Марина.

Необичайната светкавица отново просветна зад очите й, последвана от образа на майка й и от остро усещане за безпокойство. Може би имаше и подобри начини да се справи с госпожа Голдън, отколкото да се позовава на несъществуващ сън, и при обичайни обстоятелства би предпочела различен подход. Днес обаче трябваше да окаже възможно най-силно въздействие и веднъж започнала, нямаше връщане назад.

— Сън за мен ли? — попита госпожа Голдън. В гласа й се прокрадна нотка на надежда. „Кажи ми нещо лошо. Моля те, кажи ми нещо ужасно.“

Марина наблюдава как жената вдига дясната си ръка към шията и несъзнателно потърква пръстена, който висеше на дълга верижка. Марина прекрасно познаваше този пръстен, защото отдавна бе измъкнала от клиентката си подробностите относно неговия произход. Многокаратовият шлифован рубин с безброй страни, поставен на семпла златна халка, бе подарък от единствения син на госпожа Голдън. Клиентката й бе казала, че пръстенът е изключително ценен, защото „рубините са по-редки и струват много повече от диамантите, така да знаеш“. Тя не се доверяваше на сейф за съхранението на това единствено по рода си бижу и никога не излизаше от къщи без него. Освен това й беше и „за късмет“, а не бе тайна, че госпожа Голдън е изключително суеверна. Пръстенът й бе подарен с обич и щеше да е лоша карма да затвори такава обич на тъмно място, където никой не може да я вижда. Затова го носеше на верижка — гордо бе доверила на Марина, че пръстенът е „твърде тежък“ за пръста й.

Очите на госпожа Голдън потърсиха отговора по лицето на Марина, а палецът й потъркваше пръстена напред-назад. Марина знаеше, че синът й бе най-голямата й любов, а най-голямата любов бе съпроводена от най-големите страхове. „Ето това иска тя — помисли си Марина, — и аз мога да й го дам за последен път.“

— Сънят ми бе за сина ви — каза Марина.

Госпожа Голдън реагира мигновено. Ръката й се сви на юмрук около пръстена, очите й се разшириха и устата й зяпна.

— Какво за сина ми?

— В опасност е — отвърна Марина без колебание, — обаче не го знае.

— Но аз говорих с него онзи ден. Добре е. Каза ми…

— Знам — рече Марина. — Проблемът е там, че той само си мисли, че всичко е наред. — Тя въздъхна тежко, сякаш мъкнеше голям товар. — Много е необичайно да имам такива сънища. Обикновено получавам виденията си в будно състояние. И така трябва, защото иначе никога няма да успея да си почина. Ден и нощ ще ме измъчват виковете и желанията на живи и мъртви. Не искам да сънувам, ала сънищата ме спохождат, когато трябва. Досега не сме говорили за сънищата ми, нали?

— Не, никога — поклати глава госпожа Голдън.

— Точно затова съм сигурна, че трябва да обърнем внимание на този. Видях сина ви, видях опасността, която го заплашва. Край него има тъмни и зли сили.

— Зли сили… — За миг госпожа Голдън се стъписа. А после, сякаш тъкмо й бе хрумнало нещо конкретно, тя се дръпна назад, изви вежди и бръчки набраздиха челото й. — Видяла си сина ми, така ли? Как изглежда?

Лицето на Марина бе застинало в професионалната й маска и с нищо не издаде изненадата й. Явно опърпаните дрехи и прорасналите бели корени на косата на госпожа Голдън нямаха нищо общо с деменцията. Беше си съвсем наред с главата. Марина се усмихна мислено. Браво на старото момиче, малко ще я позатрудни. Марина обичаше да печели парите си. Нищо истински ценно не бе безплатно. Вгледа се в очите на клиентката си за пръв път от началото на сеанса. Бяха тъмнокафяви, нямаше никакъв по-светъл оттенък. Тъмни, каза си Марина. Тъмни очи означават властен характер.

— Той има… вашите очи — каза Марина.

Думите й попаднаха право в целта. Госпожа Голдън сведе глава и сключи ръце.

— В каква опасност е? — прошепна тя. — Кажи ми.

Марина се изправи на стола.

— Трябва да съм сигурна — каза тя. — Да погледнем картите. Може да ми разкрият нещо различно или да ми дадат повече информация за съня.

— Добре — съгласи се госпожа Голдън. — Добре, моля те.

— Искате ли днес да избирате картите? — попита Марина, но вече знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Не, не — отривисто поклати глава госпожа Голдън и се дръпна от масата. — Ти ги избирай.

Марина си пое въздух и подържа ръцете си над картите половин минута. След това ги пресече три пъти и ги разпери в средата на масата. Избра една карта и я постави обърната с лицето надолу пред госпожа Голдън. Следващата избрана от Марина карта отиде вляво. Последната отиде вдясно. Фигурата от три карти не бе толкова екзотична, колкото келтския кръст или пирамидата, но имаше много по-незабавно въздействие, а точно това бе целта на Марина в момента. Събра останалите карти и ги подреди на спретната купчинка на ръба на масата.

— Първата карта представлява проблема — заяви Марина и обърна средната карта, Рицар чаши. Даде на госпожа Голдън няколко секунди да асимилира изображението на рицаря в броня, възседнал кон. — Това е синът ви. Той е мил, всеотдаен. Чашите са символ на вода. Синът ви е воден знак — рак, роден през юли.

Рязкото поемане на въздух от страна на госпожа Голдън, както и поредното машинално движение на ръката към рубина, камъка на родените през юли, дадоха на Марина разрешение да продължи. Тя обърна втората карта и госпожа Голдън ахна. На картата се виждаха три меча, пронизващи сърце на фона на силна дъждовна буря.

— Тази карта представя ситуацията — оповести Марина. — Синът ви се е забъркал с… лоши хора. Има делови отношения с хора, които искат да му навредят. Има хора, най-вече един човек, на когото той има доверие. Този човек заговорничи срещу него с помощта на другите двама.

Марина наблюдаваше как госпожа Голдън обработва тази информация, несъмнено питайки се на кого синът й има доверие и защо някой би заговорничил срещу него. Марина седеше търпеливо и изчакваше госпожа Голдън да си въобрази и да създаде заподозрени в съзнанието си. Най-накрая посочи към последната карта:

— Тази карта представя резултата — каза тя и я обърна.

Картата на смъртта се облещи срещу тях.

— Не! — възкликна госпожа Голдън приглушено.

— Това е много сериозно — каза Марина, след като даде възможност на изображението на черния скелет на Смъртта, яхнала бял кон, да се вреже незаличимо в съзнанието на госпожа Голдън. За миг Марина се запита дали не е стигнала прекалено далеч. Картата на смъртта бе толкова позната, че бе станала едва ли не клише, но при все това винаги правеше впечатление. Интересното бе, че съгласно традиционното тълкуване на таро тази карта изобщо не означаваше физическа смърт, а пълна духовна промяна. Госпожа Голдън обаче не знаеше това. Марина подозираше, че тя и не иска да знае.

— Той ще умре ли? — прошепна най-накрая госпожа Голдън. — Да не искаш да кажеш, че той ще умре?

— Аз нищо не казвам — отвърна Марина, — обаче картите и сънят ми казват много. Аз съм само инструментът, чрез който говорят напътстващите ме духове. — Тя замълча и едва ли не чу бушуващия в главата на госпожа Голдън смут. На масата Рицар чаши гледаше Смъртта, сякаш търсейки отговор.

— Този човек… — поде госпожа Голдън, — онзи, който ще му навреди… Жена ли е?

Марина постави ръка върху Рицар чаши, затвори очи и се зае да пресмята. В гласа на госпожа Голдън се долавяше страх, но освен това и лека териториална завист. Винаги е така в отношенията между майка и син, каза си Марина.

— Виждам… — замълча Марина и свъси вежди, — виждам някой… много красив. Същинско олицетворение на красотата, това получавам. Красива… но измамна. Да, струва ми се, че е жена. — Марина отвори очи и впери поглед в госпожа Голдън, преценявайки изражението й. — Жена, която използва красотата си, за да замаскира вътрешната си грозота.

— Да — въздъхна госпожа Голдън. — Това е тя. Предупреждавах го за нея. Той ми се присмиваше и ме обвиняваше, че се меся…

Марина се наведе напред и погледна право в очите на госпожа Голдън.

— Няма нищо по-силно от майчината интуиция — каза тя. — Имали сте основание да сте подозрителна. Много се радвам, че дойдохте навреме.

Двете жени седяха в напрегнато мълчание, а пространството помежду им бе плътно и натежало от смесеното ухание на сандалови ароматизиращи пръчици и на парфюма с дъх на рози на госпожа Голдън.

— Какво мога да направя? — попита най-накрая възрастната жена. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Струва ми се, че мога — отговори Марина. — Убедена съм, че точно затова сънувах този сън. Обаче не е лесно да обърнеш нечия съдба. Ще отнеме време и ще са нужни… средства.

— Какви средства? Моля те, кажи ми. Готова съм на всичко.

Марина се размърда на стола си, отново усетила жегата и влагата на застиналия въздух в стаята. Усещаше как по кожата на черепа й отново са избили капчици пот, усети и влагата на кръста си. Ръката на госпожа Голдън отново се бе вдигнала към пръстена на шията й. Марина зърна тъмното червено проблясване на рубина между изморените пръсти на жената. Отново, неканено и нежелано, видението за майка й се стрелна през крайчеца на съзнанието на Марина. Макар тя никога да не бе разполагала нито с нужните средства, нито с желанието, ако бе направила на майка си такъв подарък, той щеше да изчезне незабавно и да се превърне в единственото нещо, което наистина имаше стойност за нея. За майка й нямаше смисъл нищо, което не можеше да бъде изпушено, погълнато или инжектирано. В това отношения тази жена й бе същински алхимик, защото бе способна да превърне всяко красиво нещо в грозен отпадък. Тънкото шило на негодуванието прободе Марина и старите рани, отдавна зараснали, отново я заболяха. Усети в гърлото й да пулсира гореща вълна от гняв. Адската жега, мъртвата змия, непоносимото напрежение и дори видът на суеверната старица започваха да се примесват във въздействаща смес и Марина усети, че започва да губи контрола, който толкова се бе старала да запази.

Госпожа Голдън я гледаше в очакване на отговора й. „Готова съм на всичко“, така й бе казала и Марина знаеше, че е истина. Всеки правеше каквото трябва, за да оцелее. Пое си дъх тихо и издълбоко. Време бе да се стегне. Време бе да сключи сделката.

— Има начин — заяви Марина, — винаги има начин.