Дебра Гинсбърг
Порок (6)

Глава 5

Февруари 2006 г.

В южна Калифорния дъждът валеше доста гръмотевично и бурно. Вятърът откъсваше мокрите листа на палмите и ги запращаше по алеите, а улуците изливаха миниатюрни водопади. Изходните рампи се наводняваха и автомобилите неизбежно се удряха в парапетите. Рядко се стигаше до бедствие, но на „Енсинитас“ в северния край на крайбрежието на окръг Сан Диего, дъждът не допускаше да го пренебрегват. Тук той не бе метеорологично явление, а кино представление.

Дъждът, или по-скоро блъскането му по прозорците на студиото, не позволяваше на Мадлин да се отпусне в шавасана след един особено труден час по йога. Обикновено това бе най-приятната част от сеансите, когато мускулите й се отпускаха, а дишането й се забавяше и се успокояваше. Барабанящият дъжд обаче я тормозеше още откакто бяха започнали. Обикновено мислеше единствено как да изпълни всяка асана, докато инструкторката Лидия ги направляваше стъпка по стъпка, днес обаче шумът изцяло разсейваше Мадлин. Вече лежеше неподвижно, със затворени очи и с отпуснати китки и глезени, но мозъкът й отказваше да престане да помръдва. Дъждът би трябвало да действа успокоително, но в ушите на Мадлин звучеше така, сякаш куршуми блъскаха по стъклото.

Докато се стараеше да не стиска с пръсти постелката си за йога, Мадлин си помисли, че вероятно причината не е в дъжда. Може би се дължеше на хормоните, от които стържеше със зъби и нервните й връзки пращяха. Беше в четвъртия цикъл на предписания й кломид, но единственото нещо, което растеше вътре в нея, бе гадене, подуване и мъчителна болка в тъканите около силиконовите импланти в гърдите й. Ако нищо не се получеше през следващите два месеца, щеше да е време да започнат да обсъждат вариант за ин витро, а Мадлин не изгаряше от желание да мине през този процес.

Андрю обаче едва ли щеше да се откаже от желанието си за създаване на потомство. Той беше на петдесет години и внезапно бе решил, че времето изтича. Е, не толкова внезапно. От известно време й говореше за бебе. Честно казано, Мадлин трябваше да признае, че Андрю води тази борба още откакто се ожениха преди шест години. Не, дори отпреди това. „Да, разбира се, че искам деца — съгласила се бе Мадлин. — Да, по-добре по-скоро, но не веднага. Нека се насладим на това време само двамата. Да обзаведем къщата, да си направим дълъг меден месец… Няма да можем да разгледаме Европа, ако мъкнем и бебе.“

Мадлин вече не бе сигурна защо изобщо се бе колебала. От самото начало знаеше колко важни са децата за Андрю. Беше напълно сигурна, че ако не иска или не може да послужи за инкубатор, Андрю ще намери друга, която ще го направи. А едва ли щеше да му се наложи да търси много. За всички бе съвсем ясно, че Андрю е паралия. В качеството си на основател и на изпълнителен директор на „Ройъл Рингс“, изключително успешна верига от бижутерски магазини, специализирана в „необикновените, изключителните, най-добрите“ годежни пръстени и брачни халки, Андрю бе избран за „най-желания ерген“ от списание „Америкас Файнест Сити“ още преди Мадлин да го свали от пазара. Беше толкова богат, че адвокатът му бе настоял тя да подпише предбрачен договор. Да роди бебе за нея бе не само застрахователна полица, но и съвсем незначителна жертва, за да обезпечи бъдещето си. Жените обикновено правят много по-лоши неща за много по-малко.

Боже, това бе ужасна мисъл. Не че да имаш бебе беше толкова лошо, но просто напоследък Андрю бе започнал да го иска прекалено отчаяно. Мадлин стисна лявата си ръка в юмрук и усети лекото и вдъхващо увереност ухапване на красивия си и много скъп годежен пръстен „Ройъл“ и на брачната си халка. По дяволите, опитваше всичко възможно, за да зачене: хранителен режим, беден на мазнини и богат на протеини, органични храни, никакъв кофеин, два пъти седмично йога и почти толкова пъти пилатес. Дори бе помолила стилистката си Каси да престане да й прави по-светли кичури с перхидрол, да не би това да влияе на плодовитостта. Освен това Мадлин се бе отказала от алкохола, което за нейно учудване се оказа най-трудно. Преди не смяташе, че е чак такъв пияч, но й липсваше чашата — е, може би две или три чаши — хубаво червено вино вечер.

Пък и сексът… Вече месеци двамата с Андрю се съвкупяваха всеки божи ден. Андрю си бе намерил благонадеждна рецепта за виагра и всеки ден пиеше напитка от пшенични кълнове и витамин Е. Мадлин не помнеше кога за последен път е минало цяло денонощие, без Андрю да я чука. Преди цялата тази история сексът с Андрю винаги й бе харесвал — той беше нежен любовник и умееше да накара една жена да се почувства добре. От време на време дори бе вдъхновен, което събуждаше у Мадлин желание да му достави удоволствие по начини, които повечето съпруги избягваха като чума. Но тя всъщност винаги бе искала да доставя сексуално удоволствие на Андрю. Не бе толкова заслепена, за да не разбира, че бракът му с нея е под нивото на Андрю, защото най-добрият й капитал бе красивото й лице и страхотното й тяло. Собствени пари Мадлин нямаше.

Когато се запозна с Андрю, тя просто преживяваше с малкия си бизнес, изработвайки кошнички за подаръци в скромното си апартаментче. Той се радваше на успеха вече от години и знаеше точно какво иска от живота: съпруга, деца и голяма къща в Ранчо „Санта Фе“, толкова специален квартал, че къщите дори нямаха пощенски кутии. И Мадлин искаше същото, ето защо не само искаше да достави удоволствие на Андрю в леглото и извън него, но и го правеше с радост. Ето защо не се оплакваше, че онова, което правеха в момента, бе лишено от чувства и нямаше нищо общо с любенето. Опитваха се да направят бебе. Тя се опитваше, всъщност адски се стараеше.

Не, не тя отказваше да съдейства, а тялото й, а Мадлин не бе отговорна за това какво решава да прави или да не прави тялото й. Освен ако… Тя въздъхна и отвори очи. Освен ако причината да не може да забременее нямаше нищо общо с нейното тяло, а с нещо друго, което не може да бъде определено толкова лесно. Може би дълбоко в себе си тя бе изградила някаква мислена преграда срещу това да има бебе. Предполагаше, че може да похарчи още от парите на съпруга си за психиатър, за да установи дали няма погребани спомени, мотиви или проблеми, които й пречат да забременее, само че нямаше доверие на психиатрите. Един приятел на Андрю, Макс, беше психоаналитик и пълна откачалка. Как иначе да наречеш терапевт, който е гей, но се преструва, че не е? Не че някога си го бе признавал, но хайде стига, беше си съвсем очевидно. Когато се запозна с него, Мадлин си каза, че Макс се преструва на хетеросексуален вероятно поради хомофобията на Андрю (беше почти недоловима, но съществуваше), но не след дълго стана ясно, че геят всъщност не се мисли за обратен. Което не вдъхваше доверие към професията му.

Според Мадлин най-вероятно имаше някакъв проблем в комбинацията между нейното тяло и това на Андрю, който им пречеше да създадат дете. Мадлин усети как паника стяга корема й. Ами ако това беше проблемът? Кога ли Андрю щеше да изгуби търпение? Ясно й бе дал да разбере, че не се интересува от осиновяване. Никакви китайски, руски или гватемалски бебета. Никакви деца, които не са излезли от собствените му слабини. Така че наистина имаше само една възможност. Но ако и тази възможност бе недостъпна?

Мадлин си каза, че всъщност има нужда да надникне в бъдещето, за да може поне тя да е подготвена за онова, което предстои. Ето в това вярваше Мадлин — допреди няколко месеца тя редовно посещаваше астролог медиум в Ла Джола, докато жената не реши да се „пенсионира“, представете си. Как така се пенсионираш от това да си медиум? Не бе ли в разрез с някакъв етичен кодекс? Не че гледачката й изобщо бе някакво величие. Паниката на Мадлин се превърна в гняв. Честно казано, всъщност гледачката й беше пълен въздух, дори и за сто долара на сеанс.

Мислите на Мадлин се насочиха към гледачката, наета от организаторката на празничното й парти през декември. Как се казваше онази жена? Марина. Точно така. Мадлин не бе имала възможност да разговаря с нея, камо ли да отиде да й гледа, защото през онази нощ се случваха толкова много неща. Мадлин цяла вечер бе в плен на трескаво безпокойство, след като бе организирала ефектния номер със сушито, бе се погрижила всички да имат достатъчно за пиене, но не прекалено, и се бе постарала да понесе отвратителното настроение на Андрю. Спомняше си обаче, че всички бяха във възторг от гледачката. Адски им беше харесала.

— Намасте. — Наложи се Лидия значително да извиси глас, за да надвика дъжда, което лиши финалната й реплика от търсения покой.

— Намасте — промърмори Мадлин заедно с другите кандидат йоги, стана от постелката и облече горнището на анцуга си, преди останалите да се завъртят и да се изправят. Това бе една от най-добрите групи по йога в град, където имаше колкото си щеш такива, но днес Мадлин просто нямаше търпение да си тръгне. Освен това сега си имаше мисия — трябваше да намери тази Марина и да си запише час възможно най-скоро. Може би още днес.

— По дяволите! — Мадлин застана на вратата и се вторачи навън в развихрилата се до краен предел зимна буря. В тази част на света „зима“ наричаха предимно почивките, а не температурните промени, и бе донякъде полезна за прогнозирането на дъждовните периоди. Затова тя беше решила да паркира колата си на няколко пресечки, на Мунлайт Бийч. Облаците й се сториха плътни и тя бе допуснала, че може и да вали, но поради себичния оптимизъм на южнокалифорнийците беше преценила, че няма пък точно на нея да й се случи да вали. Точно поради такъв тип мислене местните не си купуваха, не продаваха и не използваха чадъри.

— Здравата вали, а?

Мадлин се обърна по посока на гласа и видя Лидия да се усмихва зад нея.

— Постъпих глупаво — изсумтя Мадлин. — Трябваше да паркирам по-наблизо, но исках да се поразходя преди йогата. Е, виж какво се случи. Ще се удавя, преди да стигна до колата.

— Аз пък дойдох с колело сутринта — каза Лидия, — така че ще изчакам дъжда да спре в „Дарлингс“ отсреща. С удоволствие бих пийнала нещо топло. Искаш ли да ми правиш компания?

— Не знам. — Мадлин се загледа към мокрите улици. — Може би трябва да…

Какво? Нямаше нищо, което Мадлин „трябва“ да направи: нямаше да готви, да чисти, още по-малко пък да се грижи за дете. Единствената й цел днес бе да издири една жена медиум. В очите й изведнъж бликнаха сълзи и тя примигна, за да ги прогони. За трети път рязко сменяше настроението си в рамките на петнайсет минути и имаше чувството, че ще полудее. Тези хормони направо я съсипваха.

— Добре ли си, Мадлин? Днес ми се стори малко разсеяна. — Широкото лице на Лидия излъчваше тревога. Мадлин реши да рискува.

— В момента преживявам труден период — призна тя. — Иска ми се да има кой да ме напътства или да ме посъветва.

— Нима не е така с всички ни? — възкликна Лидия. — Напоследък като че ли става все по-трудно човек да запази равновесието си.

— Да, така е — съгласи се Мадлин и усети нови сълзи да напират под клепачите й. Бързо ги изтри и си пое дълбоко въздух.

Лидия леко наклони глава на една страна и изгледа изпитателно Мадлин.

— Хайде, Мадлин, ела да изпием по чаша кафе. Можем да поговорим. Няма да те задържам, обещавам ти. Пък и едва ли ще вали дълго.

Мадлин се усмихна. Усети как мускулите й се отпускат и как престава да стиска зъби. В крайна сметка не се оказа толкова глупаво, че е паркирала по-далеч. Имаше нужда от повече приятели, от по-добри приятели, от истински приятели. Може би Лидия щеше да се окаже такъв приятел.

— Добре, съгласна съм — каза тя.

— Чудесно! — възкликна Лидия. — Още не е време за обяд, така че, ако имаме късмет, ще си намерим маса до прозореца.

— Късмет — повтори Мадлин. Имаше усещането, че нейният късмет ще се промени.