Дебра Гинсбърг
Порок (12)

Глава 11

Слънцето се бе спуснало зад океана, когато Марина приключи с Купър. Вятърът отново се бе засилил, препускаше между палмите и евкалиптите и въртеше вихрено в кръг сухите листа по улицата. По това време на годината нямаше бавни залези. Нощта се спускаше бързо и безмилостно.

— Малко е злокобно, нали? — попита Купър, оглеждайки се наоколо, докато си слагаше ненужен шал.

— Може би — съгласи се Марина, — но не е много студено.

Тя погледна към отсрещната страна на улицата, където бе кафенето, но то беше затворено и вътрешният двор бе празен. Мъжът, който и да бе, най-сетне си беше тръгнал. Марина въздъхна — не си бе давала сметка, че е притаила напрегнато дъх.

— Оглеждаш се за загадъчния тип ли? — попита Купър. — Искаш ли да хвърля поглед наоколо, за да сме сигурни, че си в безопасност?

Марина не можеше да познае дали Купър говори сериозно, или се опитва да бъде забавен, но подозираше, че и самият той не знае. Сега, след като сеансът беше приключил, тя усети, че Купър става сприхав. Точно така се получаваше с нейните най-нуждаещи се клиенти — те я харесваха и дори й вярваха, но една част от тях негодуваше, че Марина не се посвещава само на тях. Това бе специфична себичност или собственическа нагласа, която бе едновременно защитна и детинска. Разбира се, не ставаше дума за рационално поведение и Купър най-вероятно го съзнаваше. Само че да разбереш едно поведение и да го промениш са две различни неща.

— Благодаря за предложението — каза му Марина и се постара да го удостои с широка и сърдечна усмивка в подкрепа на думите си, — но няма нужда. Не е сериозно.

— Е, ти си медиумът — каза Купър.

— Точно така.

— Тогава тръгвам. Уговорихме ли кога ще е следващият сеанс?

— Записала съм те, Купър. Знаеш, че е така.

— Но може да ми потрябваш преди това.

— Куп…

— Добре, добре. Приятна вечер, Марина.

— И на теб, Купър. И помни…

— Знам — отново я прекъсна Купър и вдигна ръка. — Ще бъда добро момче. Обещавам.

— Въпросът не е това дали си добър — каза Марина.

— И това го знам — отвърна Купър, — както ти е известно. — Той се засмя и излезе. Въпреки свещите и тамяна силният му одеколон се усещаше най-силно от всичко в стаята и остана във въздуха много след като той вече си бе тръгнал.

Марина се залови да затваря кабинета. Бе изпълнена с нетипично за нея тревожно опасение и й се искаше да не й се налага да се бори с уличното движение до къщата на Мадлин нито пък да разговаря с Андрю, след като пристигне там. Това бе един от редките случаи, когато би предпочела да работи като фризьорка или рецепционистка — нещо, което имаше конкретен край всеки ден, професия, в която емоционалните проблеми не бяха част от трудовата характеристика. Освен това днес бе рожденият й ден. Ако беше фризьорка, щеше да похапва торта и да пие с приятели. Престани, каза си тя. Няма смисъл да се съжаляваш. Чакаше я работа и цел, която да постигне. Още няколко часа и денят щеше да приключи.

Небето вече бе напълно притъмняло. Марина заключи вратата на офиса си и тъй като не успя да се отърси от тревогата си, стисна ключовете си така, че острите ръбове да стърчат навън, за да избоде очите на нападателя, ако такъв се появи. Колата й беше наблизо, само на няколко метра по-нататък, на паркинга. До такава степен бе погълната от мисълта как ще стигне дотам, ще отключи вратата, ще влезе вътре и ще подкара, че не забеляза онова, което толкова внимаваше да избегне — силует, който се показа от сенките и бързо се запъти към нея.

— Извинете? Госпожице? Ехо? Извинете, може ли да…

Той едва не й се нахвърли, а учтивият му тон и думите му ни най-малко не съответстваха на бързината, с която се опитваше да я настигне, затова Марина не издържа — изпищя уплашено и замахна сляпо с ръка. Преследвачът й, когото вече разпозна като мъжа от кафенето, се наведе назад, за да избегне замахването й. Усмихна й се стеснително. Дори на мътната улична светлина Марина забеляза, че е смутен.

— О, извинете. Нямах намерение да ви плаша.

— Какво искате? — попита Марина с дрезгав от адреналина глас.

— Исках да дойда в кабинета ви, но закъснях. Видях ви да си тръгвате и не исках да ви изпусна. Извинете, наистина не исках да ви плаша. Просто исках на всяка цена да поговорим, преди да си тръгна.

Гърлото й все още бе стегнато от страх и тя се накара да си поеме дълбоко въздух, преди да му отговори. Наистина беше висок, както бе забелязал Купър, но сега отблизо Марина установи, че е як и плещест. Беше едър човек и би я надвил за броени секунди, но не усещаше у него никаква заплаха. Поведението му беше приятелско, дори помирително, и не се връзваше с факта, че я причакваше в тъмното, след като цял ден се бе навъртал наоколо и я бе наблюдавал от кафенето.

— Вижте, днес ви видях да седите там — посочи тя към отсрещната страна на улицата, — затова знам, че сте имали предостатъчно време да поговорите с мен. Няма причина изведнъж да се налага да го правите сега.

— Хванахте ме — призна мъжът. — Но имам обяснение… ако ми позволите да ви го дам. — Той отново се усмихна. Марина огледа загорялото му лице на отразената светлина от витрините, бръчките в ъгълчетата на тъмните му очи, острите ъгли и гладките равнини на носа, бузите и челюстта му. Зъбите му бяха прави и много бели. Косата му беше гъста и чуплива, но не успя да прецени точния цвят — нещо между русо и кестеняво. Искаше да го огледа по-добре на истинска светлина. Искаше да види подробностите, които й липсваха.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Имам уговорка.

— Моля ви, ще отнеме само минутка — примоли се той.

— Добре, защото само с толкова разполагам.

— Тогава минавам направо на въпроса, става ли? Нали вие сте Марина? Марина Маркс?

Марина усети как краката й отново се сковават от напрежение и тутакси изпадна в плен на реакцията „сражавай се или бягай“. Разумът й подсказваше да не му се доверява, но инстинктът я предупреждаваше да не се вслушва в интелекта. Това бе най-объркващата смесица от сигнали, които бе получавала от собствения си вътрешен радар.

— Да, казвам се Марина.

— Аз съм Гидиън — протегна ръка той.

— Гидиън чий? — попита Марина.

— Извинете. Гидиън Блек.

Марина най-сетне отслаби хватката си около ключовете и ги прехвърли в лявата си ръка, за да се ръкува с протегнатата ръка на Гидиън. Тя бе голяма като всичко останало от него и погълна изцяло нейната. Пръстите му бяха силни, а дланта — топла. Не, не топла, а гореща. Прекалено топла, помисли си Марина, като електричество. Докато тази мисъл се оформяше в главата й, ток се стрелна по ръката на Марина към рамото й и тя издърпа ръката си от неговата и тихо възкликна от болка. Пръстите й изтръпнаха и ръката я заболя.

Гидиън объркано сведе поглед към ръката си.

— Нараних ли ви? — попита той.

— Аз… много е сухо и вятърът… Просто ме удари ток от вас — каза Марина, разтривайки ръката си. — Случва се по това време на годината. Вие не го ли усетихте?

— Не, но аз съм доста дебелокож.

На Марина отново й се искаше да може да го види ясно на дневна светлина, не можеше да разчете изражението му в тъмното.

— Приятно ми е да се запознаем, Марина, и искам да се извиня, задето ви дебна така. Работата е там, че ви препоръча човек, на когото имам доверие, обаче никога преди не съм правил нещо подобно… нали се сещате… не съм ходил при гледачка… затова не знаех как да подходя. — Звучеше като престъпник, който си признава, заловен на местопрестъплението, помисли си Марина. „Честно, господин полицай, не знаех, че е проститутка. И никога през живота си не съм виждал тези наркотици.“

— Не ви разбирам — каза Марина.

— Просто се чувствам малко… глупаво. Да, вярно е, че днес доста дълго пих кафе, опитвайки се да реша дали да дойда, или не. Аз съм човек, който се опитва да решава проблемите по по-традиционен начин. Може би защото съм мъж.

— Какво искате? — отново попита Марина.

— Какво искам ли… — Гидиън замълча и се опита да се овладее. — Изгубих нещо много важно за мен. Искам да ми помогнете да го намеря. Както ви казах, много силно ви препоръчаха.

— Кой ме препоръча?

— Не мога да ви кажа името й, но беше във възторг от вас.

— Не знаете ли името й?

— Толкова ли е важно как се казва?

— Просто… обикновено не намирам изгубени вещи. Не се занимавам с такива неща.

— Не бихте ли могли да направите нещо?

Марина не знаеше защо се колебае, нито пък защо го измъчва така. Много добре знаеше, че мъжете търсят услугите й много по-рядко от жените точно поради причините, които беше изтъкнал той. В общия случай, ако не я сваляха като в случая с Еди или не бяха хомо като Купър, мъжете се притесняваха от нея. Отдавна бе свикнала с това. Интересното бе, че след като клиентите й мъже видеха на какво е способна, те започваха да вярват по-пламенно от жените. Парите обаче нямаха пол и на Марина не й пукаше от кого ги взема. Освен това той изглежда искаше нещо съвсем просто. Беше се обърнал към нея по странен начин, но тя бе свикнала и с това.

— Трябва да си запишете час — каза Марина, — а бележникът ми е в кабинета.

— Пък вие вече закъснявате — допълни Гидиън. — Разбирам. Може би трябва да дойда отново утре. Знам едно заведение, където мога да изпия чаша кафе — засмя се той. — Вижте, знам, че ви се струва малко странно. Аз не съм тукашен, ако случайно не сте забелязали. Сигурно още се аклиматизирам.

Марина се колебаеше между два варианта, несигурна и в двата. Можеше да му каже да се върне на следващия ден или да го заведе в кабинета, където щеше да запали осветлението и да го разгледа по-добре. Желанието да го види по-ясно се засилваше и се превръщаше едва ли не в необходимост. Не можеше да си спомни кога за последен път е получавала толкова празно първо впечатление от непознат. Все едно представата кой е той — и какво иска — бе замъглена от белия шум на статичното пращене. Ако се забавеше сега, рискуваше да закъснее за къщата на Мадлин, но винаги можеше да се извини с уличното движение, а и бе научила, че точността се дефинира твърде широко в южна Калифорния. Освен това донякъде я притесняваше мисълта, че трябва да го чака да се появи отново на следващия ден.

— Така и така сте тук — произнесе Марина най-накрая. — По-добре да ви запиша час.

— Сигурна ли сте? Не бих искал да закъснявате за ангажимента си.

— Както ви казах, така и така сте тук — повтори тя и се обърна към кабинета си. — Да видим дали имам свободно време утре.

Гидиън се поколеба за момент, сякаш искаше да провери дали тя няма да промени намерението си, после я последва вътре.