Дебра Гинсбърг
Порок (18)

Глава 17

Когато Марина пристигна, Мадлин вече беше в „Дарлингс“. Докато си проправяше път през претъпкания ресторант към масата й до прозореца, Марина овладя изненаданото си изражение. Беше очаквала Мадлин да бъде под властта на чувствата и дори на гнева, но не бе очаквала студената и сурова жена, която сърбаше кафето си пред нея. Мадлин беше отслабнала и мекотата на чертите й бе изчезнала. Русата й и съвършено фризирана коса покриваше главата й като каска. Държеше се сковано, брадичката и лактите й стърчаха под остри ъгли, раменете й бяха стегнати и напрегнати. Беше бледа и облечена в скъп бял ленен костюм, който изглеждаше чисто нов. Марина си помисли, че Мадлин никога не е изглеждала толкова красива, но във вида й имаше нещо едва ли не плашещо — сякаш бе обвита в лъскав слой неръждаема стомана.

— Изглеждаш добре, Мадлин — отбеляза Марина и седна. — Как се чувстваш?

— Не знаеш ли? — попита Мадлин. — Не можеш ли да познаеш? — Едва тогава Марина забеляза блещукането на сдържаните сълзи в очите й.

— Съжалявам за всичко, което се случи — отвърна Марина. — Но много се радвам, че си добре.

Мадлин пъхна един копринен кичур зад ухото си със съвършено оформения маникюр на пръстите си.

— Той ще се разведе с мен — заяви тя. — Не го е казал, но знам, че ще го направи. Смята, че аз съм виновна за всичко. — Взе салфетка и изискано попи устните си. — Е, не е съвсем вярно. Освен това смята и теб за виновна. Мисли, че си ми дала нещо с чайовете, които ми носеше. Нещо, което да ме накара да… — Тя замълча за момент и очите й се насълзиха. — Разбира се, това е налудничаво. Защо ще правиш подобно нещо? Това му казах. Той обаче ме мрази, мрази и теб. Удобно, нали? — Мадлин ококори широко сините си очи. Сълзите й застинаха на място и не се стекоха.

— Всеки реагира различно на стреса — премерено отбеляза Марина. — Явно Андрю се справя по този начин. Не вярвам да те мрази, Мадлин.

— А вярваш ли, че мрази теб? — попита Мадлин. — Искам да кажа, че това наистина е откачено, нали? Каква полза би имала ти, ако аз изгубя… сещаш се. Какво би спечелила ти, нали така? Нали, Марина?

Марина се застави да остане спокойна и невъзмутима и заговори възможно най-успокоително. Имаше предостатъчно опит с такива взривоопасни положения и се бе научила, че всичко се свежда до начина, по който говориш, до образа, който внушаваш на другите. Хората, които решават да се консултират с гледачки, са много лесно податливи на внушения и реагират добре на основната хипнотична техника на кроткото повторение.

— Ти току-що си преживяла нещо невероятно трудно, Мадлин — поде тя. — Силният стрес от такива преживявания може да се прояви и в тялото, и в духа. Важно е да си дадеш възможност да скърбиш и да проумееш случилото се. Важното е, че тялото ти е здраво и че след като раната заздравее, можеш да положиш усилие да проумееш случилото се. В нашата работа ние…

— О, да, нашата работа — изстреля жлъчно Мадлин. — Нашата работа. Нашата работа работи добре, нали? Понякога се питам какво имаше в чайовете, които ми даваше, Марина? Взе ми предостатъчно пари за тях.

— Не аз съм човекът, на когото трябва да се сърдиш — тихо каза Марина. — Много добре знаеш, че не бих направила нищо, за да ти навредя. Тъкмо обратното. През последните месеци усещах болката ти като своя собствена. Направих всичко по силите си да те насоча в правилната посока. Срещах се с теб много по-често, отколкото обикновено се виждам с клиентите си, и може би точно там бе проблемът. Може би двете поискахме прекалено много от вселената. — Марина си пое въздух. — Не мога да влияя на духовете или на бъдещето, Мадлин, аз само получавам послания и напътствия. Това е отредената ми в живота роля. Знам, че го разбираш. Но това не означава, че не ти съчувствам като жена. Нещата не са толкова банални.

Позата на Мадлин се отпусна и погледът й се смекчи, докато я слушаше. Марина знаеше, че тя слуша не толкова думите, колкото намира утеха в тяхното звучене и в ритъма им.

— Знам — отвърна Мадлин, — права си. Не исках да прозвучи така. Може и да не е правилно, но аз те имам за приятелка, Марина. С теб не е ли същото?

Мадлин се бе извъртяла и вече седеше точно лице в лице с Марина, с разперени ръце с обърнати нагоре длани. Толкова е нещастна, помисли си Марина, има такава огромна празнина вътре в себе си.

— Знаеш ли — предпазливо подхвана Марина, — може би това е част от проблема. Може би приятелството ни затрудни работата, която трябваше да свършим. — Веднага щом думите се отрониха от устата й, Марина осъзна, че е преценила неправилно. Лицето на Мадлин отново стана сурово и тя настръхна. Марина побърза да добави нещо, което евентуално да оправи положението: — Разбира се, че те смятам за приятелка, Мадлин. Но може би точно защото те смятам за приятелка, не съм толкова безпристрастна, колкото би трябвало да бъда. Собствените ми чувства ми пречат и блокират посланията, които трябва да получавам. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, сигурно — отвърна Мадлин. — Освен това изглежда не е възможно да плащаш на някого, за да ти бъде приятел, нали така? Искам да кажа, не би трябвало.

Марина въздъхна, вече изморена от срещата и усещайки как желанието да се държи мило с тази жена започва да я напуска. Всъщност й се искаше да сложи край на това. Мадлин се бе превърнала по-скоро в тежест, отколкото в източник на доходи. Освен това времето, което прекарваше тук, също бе проблем. След пристигането на Гидиън Марина ценеше много повече свободното си време.

— Ти не ми плащаш, за да ти бъда приятелка — каза тя накрая.

— Знам, в момента дори изобщо не ти плащам. Андрю отряза средствата ми за Марина. Не е ли жалък? Татенцето заяви, че вече не ми е позволено да те виждам. — Очите на Мадлин отново се напълниха със сълзи, но тя силно примижа. — Както и да е, връщам се към предишния си бизнес — правех онези големи кошници за подаръци, казвала ли съм ти? Спрях да ги правя, след като се омъжих. Не знам защо. Всъщност знам. Опитвах се да забременея. Градяхме си семейство. Имам… тоест направила съм една за теб… в колата е. Дали не бих могла да я донеса в кабинета ти? — Мадлин обаче не даде на Марина възможност да й отговори, преди да продължи: — Андрю не може да ми нарежда какво мога и какво не мога да правя. Това е нелепо. Сама ще си печеля пари. Правила съм го преди. Може би, когато вече е готов да се разведе с мен, ще съм спестила достатъчно, за да… Е, няма значение, така или иначе ще го съдя до припадък. Както и да е, Марина, работата е там, че имам нужда да ми гледаш. Ще ти платя, не се тревожи. На кръстопът съм и искам да ми предскажеш бъдещето, да ми гледаш на карти или на каквото там трябва, за да ми кажеш накъде да поема. — Най-накрая Мадлин замълча и впери поглед в чашата си за кафе. — Мисля, че ми дължиш поне това, Марина — додаде тихо тя. — Поне това.

— Добре, Мадлин, но ще трябва да изчакаме няколко седмици. В момента съм плътно ангажирана.

И двете се облегнаха на столовете си и Мадлин забарабани с маникюра си по масата. Марина отпи дълга глътка от кафето си, обмисляйки как е най-добре да се измъкне, без повече да дразни Мадлин.

— Знаеш ли, канех се да те попитам, обаче съвсем забравих, понеже бях доста ангажирана със загубата на бебето последния път, когато се видяхме — процеди Мадлин през стиснати устни. — Кой беше онзи сладък тип, с когото се целуваше, когато дойдох в кабинета ти? Откога продължава тази история? Искам да кажа, не ми е ясно с какво точно си плътно ангажирана?

Марина усети, че поруменява, при това съвсем не от невинно изчервяване.

— Знаеш ли, според мен…

— Нали той извика линейката? Тъй като за жалост той вече знае доста за мен, съвсем справедливо е и аз да узная нещо за него. Трябва да призная, че изглежда много добре. Браво на теб, Марина.

Марина не можеше да повярва, че Мадлин изобщо е забелязала, нито че си спомня. Пое си дълбоко въздух и се подготви да отговори, но преди да успее да каже каквото и да било, ги прекъсна последният човек, когото Марина би искала да срещне — Еди Пъркинс.

— Марина! — възкликна той и се приближи към масата им. — Какво съвпадение! Видях те и се отбих да те поздравя. — Той се ухили широко и набърчи бузи. Погледът му, фиксиран върху Марина много по-дълго, отколкото бе удобно, най-сетне се прехвърли към Мадлин, която той прецени набързо, както гладен койот оглежда котенце. Подаде ръка на Мадлин. — Еди Пъркинс — каза той.

Мадлин го изгледа с празен поглед и накрая попита:

— Познаваме ли се?

— Не, госпожо, едва ли — отговори Еди, все още с протегната като клон ръка между двете. — Със сигурност щях да запомня такова красиво лице като вашето.

Устните на Мадлин се разтеглиха в лека, но несъмнена усмивка и Марина за пореден път се запита как на Еди все му се разминава. Беше толкова фрашкан с тъпотии, че направо капеха от него.

— Аз съм Мадлин.

— Като книгата? Или като сладкиша? — попита той.

Очите на Мадлин се разшириха и тя най-сетне протегна ръка и се здрависа с него. Доволен от себе си, Еди се обърна към Марина и я изгледа с отчаяния копнеж, от който й се повдигаше.

— Имате ли нещо против да седна при вас?

За един абсурден миг тримата разиграха осъвременен вариант на прочутата напрегната сцена от филма „Добрия, Лошия и Злия“ — Марина погледна Мадлин, Мадлин — Еди, Еди — Марина и обратно отново, като всеки се опитваше да разгадае мотивите на другите през гъстата мъгла на своите собствени и всеки бе готов да извади въображаемо оръжие. Накрая Марина наруши тишината, като се изправи рязко и оповести:

— Наистина съжалявам, но трябва да вървя. Имам среща и вече закъснявам. — Тя извади от джоба си петдоларова банкнота и я остави на масата. — Мадлин, много ми беше приятно да се видим. Ед — кимна тя на Еди.

— Чакай, Марина — спря я Мадлин. — Не сме…

— Пази се — каза Марина, обърна гръб на двамата и може би твърде бързо прекоси заведението и излезе на улицата. Звънтенето на смешния звънец на „Дарлингс“ отекна в главата й, когато кривна по странична уличка, поела по заобиколния път към кабинета си.

Неловкото чувство се превърна в тревога, когато най-сетне стигна до сградата. Там, подхвърлени пред входната й врата, лежаха на купчина гниещи рози, наполовина заровени в тъмната мокра кал. Наоколо бяха пръснати бучки пръст. Страхът образува парещ възел в корема на Марина. „Флорида — каза си тя, — отново се повтаря Флорида.“ Вдигна очи и се огледа, сякаш искаше да провери кой е оставил тази бъркотия, макар да съзнаваше, че който и да е, отдавна си е тръгнал. Ако не друго, то улицата и паркингът бяха по-тихи от обикновено.

Много по-ужасни неща можеха да бъдат захвърлени пред входната й врата, но тези мъртви цветя, откъснати от корените си и гъмжащи от насекоми, говореха за насилие. Марина се почувства съвсем беззащитна и разголена. Мъчителни сълзи пареха в очите й. Можеше обаче да си позволи съвсем кратък миг на страх и самосъжаление. Когато прибра гниещата смес в чувал и я отнесе в контейнера за смет зад кабинета си, вече почти бе успяла да се убеди, че в купчината гниещи цветя нямаше нищо зловещо и че там са ги оставили най-вероятно хлапета, на които им е било скучно и не са имали друго занимание. Докато помиташе и последните остатъци от пръст точно навреме за първия си клиент за деня, Марина реши, че реакцията й е била прекалена. Беше се напрегнала след срещата с Мадлин. Това беше причината.

Бе запълнила целия ден със срещи, за да навакса за съкращенията пред последните няколко седмици, когато обръщаше повече внимание на любовните си ангажименти, затова се наложи здравата да се постарае, за да се съсредоточи. С напредването на деня тя изтика тревогата от сутринта в най-далечното кътче на мозъка си и остави мислите й да се върнат към Гидиън. Следобед цялото й колебание по отношение на връзката им вече се бе стопило. Когато Каси пристигна за часа си, последния за този ден, очакването на Марина бе преминало в неистов копнеж, а Гидиън се бе превърнал едва ли не в рицар с лъскави доспехи, който очаква да я отнесе към залеза. Всичко това направи времето, прекарано с Каси, още по-дразнещо.

Надеждата на Марина за една бързо и лесно гледане бяха разсеяни почти незабавно. Момичето цивреше и нищо от казаното от Марина не бе онова, което искаше да чуе. Когато Марина извади Отшелника от колодата и обясни, че според значението на картата Каси трябва да си даде време да поразмисли насаме, Каси настоя Марина да извади друга карта. Когато Марина заяви, че преминаването на Сатурн над родната Венера на Каси говори за необходимост Каси да преосмисли своето отношение към връзките си, Каси възрази, че звездите би трябвало да показват и нещо друго с по-положително значение.

Марина за малко не се измъкна по лесния начин, тоест едва не каза на Каси, че, да, може би наистина има светлина в края на тъмния романтичен тунел и че нейният „човек“ (чиято самоличност Каси упорито отказваше да разкрие) най-сетне ще осъзнае, че тя е жената, която е търсил цял живот. Обаче тогава Каси, която говореше твърде много и слушаше твърде малко, й даде малко сведения: била излъгала, че е бременна, за да спечели още известно време с обекта на чувствата си.

— Знам, знам, не е хубаво да се лъже — закима момичето, — но само така можех да го накарам да проумее колко много ме обича.

— И смяташ, че ще продължи да те обича, когато разбере какво си направила, така ли? — попита Марина. — Не смяташ ли, че това може да го разгневи?

— Той също лъже — сви рамене Каси. — Как така ще ми се ядоса? Освен това винаги има шанс да забременея и тогава няма да бъде лъжа. Хайде отново да погледнем картите. Може би те ще ни кажат нещо по въпроса.

Откакто познаваше Еди, Марина за пръв път изпита известно съчувствие към него.

— Каси… — поде тя, но се спря, питайки се дали си струва да полага това усилие и всъщност защо изобщо й пука. — Казвам ти като жена на жена, не като медиум, че според мен това е много лоша идея. Хората ужасно се обиждат и ядосват, когато са били излъгани, особено за нещо такова. Не би могла да изградиш нещо хубаво върху толкова много злини. — Отново разбърка картите таро, докато не намери Кулата. Това бе една от най-драматичните карти, на нея се виждаше мълния, осветяваща върха на замък, чиито тъмни прозорци бълват пламъци. На преден план се виждаха мъж и жена, които с разперени ръце падаха към скалите долу. Марина постави картата пред Каси. — Ето това може да се случи — каза тя.

Каси обаче нито я чу, нито погледна. Измери Марина със замечтан поглед.

— Някога била ли си влюбена? Ама истински влюбена? — попита тя.

Марина си спомни първата си среща с Каси на партито на Мадлин, и как момичето и тогава й бе задало същия въпрос. В мислите й отново се появи усмихнатото лице на Гидиън.

„Не — помисли се тя, но не го изрече на глас. — Сега ми е за пръв път.“