Дебра Гинсбърг
Порок (4)

Глава 3

Декември 2005 г.

Момичето беше красиво, голо и покрито с най-различни видове шарено и прясно суши. Лежеше напълно неподвижно на масата за банкет насред голямата всекидневна и дори устната й не трепваше, дори восъчно бледите й пръсти не помръдваха и не издаваха, че е от жива плът. От мястото си в ъгъла на стаята Марина ясно виждаше момичето и гостите, които се тълпяха край платформата с драперия от червена коприна и с черни лакирани пръчици си вземаха пакетчета увита риба от човешкия съд. Марина чу нервен кикот и забеляза, че жените се притесняват, подхождаха предпазливо към това да ядат от голо женско тяло. Мъжете не бяха толкова колебливи и си взимаха изящно увит хайвер от сьомга от листата между белите гърди на момичето. Някои гости не бяха никак изискани — а може би вече се бяха напили със саке или с японска бира — и изпускаха на пода ролцата си от риба тон или небрежно бодяха с пръчиците си бедрата на момичето, докато се опитваха да си вземат от змиорката между краката й. През цялото време живият поднос не помръдна, не се усмихна и не даде никакъв признак, че обитава собствената си кожа. Марина се запита колко ли плащат на момичето за услугите му и дали сумата е сравнима със собствения й хонорар като медиум на партито.

Повече ли струваше хората да се хранят от голото ти тяло, отколкото да им дадеш възможност да надникнат в неизвестното бъдеще? Марина не можеше да прецени. И двете бяха посвоему приятно вълнуващи. И двете разчитаха на чисто човешката необходимост да изследваш загадъчното и забраненото. Марина смяташе, че собствените й услуги изискват повече умения от тези на момичето, ала би се разменила с него. Пък и сигурно не й бе лесно да си намира работа като жив поднос. Не би могла просто да си напечата визитни картички, както бе направила Марина, и да ги раздава. Нейната дарба хората откриваха, ако знаеха къде да я търсят. Марина реши, че вероятно на голото суши момиче му плащат доста добре. В крайна сметка партито се провеждаше в един от най-богатите анклави в страна, която вече бе пълна с милионери. Това бе най-подходящото място за такава претенциозна, скъпа и шумна забава.

В известен смисъл поднасянето на суши върху голо тяло и осигуряването на ясновидка май бе донякъде прекалено, показна проява на перчене с тематично парти. Само че показността явно бе основната тема на събитието. Марина седеше под истинска шатра, която все едно бе взета от панаир по времето на Голямата депресия. В нозете й имаше слама, имаше и кръгла масичка, покрита с кадифе, и изключително безвкусно кристално кълбо, което Марина тайно скри зад тапицирания си в брокат стол. Дневната на това имение беше толкова голяма, че шатрата се вместваше тук най-спокойно и дори изглеждаше така, сякаш тук й бе мястото. Поне никой не бе поискал да носи обеци с формата на златни халки и да си върже кърпа на главата, за да бъде картинката пълна. Марина бе наета от организаторка на тържеството и почти не бе разговаряла с домакинята, жена с пищното име Мадлин Ройъл. Организаторката й бе обяснила, че партито е празнично, обаче двете теми — суши и медиум — нямаха нищо общо с Коледа и дори с Нова година. Което явно нямаше значение. Личеше си, че Мадлин Ройъл разполага с доста излишни пари, с които да впечатли гостите си. На богатите лесно им доскучава. Нали точно заради това изобщо си правят такива партита.

Марина не обичаше партита и никога не би решила да стане домакиня на подобно празненство. Те бяха предсказуемо непредсказуеми. Все някой ще се сбие, някой ще повърне, ще припадне или ще счупи нещо. Партитата винаги създаваха някакви неприятности и това бе предсказуемата част. Изненада бе каква точно неприятност ще предизвикат.

Марина сигурно би се чувствала различно, ако имаше положителен опит, от който да черпи, но като дете собствените й празненства, отбелязващи рожден ден или друго паметно събитие от детството й, бяха безценно малко. Когато майка й излизаше от вцепенението си за достатъчно дълго време, за да си спомни, че има дете, и се опита да организира подобни събития, те винаги се оказваха страшно неуместни — имаше в изобилие възрастни и наркотици, ала липсваха основни неща като торта и други деца. Затова Марина никога не бе свързвала забавите с развлечение — важна липса на връзка, която се съхрани в съзнанието й много след като вече не бе на възрастта да „закрепи опашката на магаренцето“. На практика много от партитата, на които бе присъствала Марина, имаха мрачен оттенък.

Тъкмо на едно парти — съвсем различна сцена от онази, която се разиграваше край нея сега, — майка й за пръв път си бе дала сметка, че може да има полза от Марина. Спомените на Марина от онази нощ бяха натежали от гъстата мъгла от дим, който затулваше всичко. Беше на седем или на осем годинки, облечена с рокля от евтино червено кадифе и с големи златни обеци. Ушите я боляха от дупките, направени от гаджето на майка й, Рейф, жилав автор на татуировки, целият покрит с мастило. Не бяха държали достатъчно дълго медицинските щифтове и не ги бяха стерилизирали, затова ушите на Марина туптяха от възпалението. Майка й я качи върху кухненската маса, заобиколена от препълнени пепелници и от бутилка уиски, и стовари отпреде й оръфано тесте карти таро. На кафявата пластмасова маса имаше бели следи. Стаята беше пълна с грозни непознати — и мъже, и жени.

— Хайде, изпробвайте я — подкани майка й групата. — Хлапето може да предсказва бъдещето, без майтап. Хайде, накарайте я да ви гледа на карти, на ръка, на каквото поискате.

Марина знаеше кога да си кротува и да дава на майка си каквото иска. В този случай не беше трудно. Когато хората се приближаваха до нея с изцъклени очи и с криви усмивки, тя трябваше само да ги погледне. Дори на онази възраст Марина умееше да разчита езика на тялото. Не че смяташе това за огромно постижение. Какво трудно има да съзреш тъгата в нечии очи, зачервени от плач, или да разпознаеш страха по треперещите пръсти и по здраво скръстените ръце? Марина трябваше само да обръща внимание на онова, което вижда, и да го облича с думи. Всички онези желаещи да узнаят съдбата си бяха толкова съсипани, че и бездруго не познаваха нищо по-добро. За тях момиченцето в червена кадифена рокля, което върти в пръстите си картата на Страшния съд, бе космическо преживяване. На Марина не й допадаше да бъде център на вниманието (случват се лоши неща, когато възрастните започнат прекалено много да се вглеждат в теб), но й допадаше усещането за сила, което й вдъхваха онези ранни сеанси. Не разбираше защо възрастните са толкова глупави, та да се плашат от нещо, което дори малко момиче може да направи, но известно време това й вдъхна усещането за безопасност.

Не след дълго майката на Марина започна да ги кара да си плащат. Малката й дъщеря се превърна в доходоносен бизнес, гледаше на карти таро или на ръка и най-накрая дори се зае с астрология. Марина винаги бе разбирала желанието на майка си да спечели лесно някой и друг долар от всяко възможно място, но така и не разбра дали майка й вярва в стоката, която продава. Понякога, докато гледаше, Марина долавяше от страна на майка си овладяна нервност, която нямаше нищо общо с обичайната й предизвикана от наркотиците трескавост — все едно бе спипала дъщеря си да си играе с истинска бомба. По някое време Марина проумя, че майка й се притеснява да не би измамата да бъде разкрита и тя да изгуби новия си източник на доходи. Момичето изпадна в паника, питайки се какво ще се случи, ако стане безполезна за майка си, затова усети стимул да се справя още по-добре, да се държи още по-правдоподобно като гениалното дете медиум, каквото всъщност не бе. Точно затова не се и оплакваше — дори не бе промърморила в знак на несъгласие, — когато майка й бе наредила на Рейф да направи на дъщеря й онази татуировка.

Марина бе легнала гола по лице на мръсната кушетка, докато Рейф правеше постоянната рисунка на дванайсетте знака от зодиака между раменете и горната част на дупето й. Като се замисли човек, това беше удивително — гърбът й бе толкова малък, че почти нямаше място за всички символи. Обаче Рейф (най-близкото подобие на баща, което бе имала — собственият й баща бе загинал при катастрофа с мотоциклет, когато тя е била съвсем малка, за да го помни) някак бе успял, като работеше по схема, на която бяха изобразени различни символи с техните кръстчета, линии и кръгчета. Беше отнело много време и болеше много. Все още усещаше болката от иглата, с която дупчеше гърба й.

Марина стисна ръце в стегнати юмруци, докато болката от забитите в плътта й нокти не прогони спомена за иглата на Рейф. Не можеше да си позволи да се разсейва, да си спомня неща, които само щяха да направят тази вечер по-дълга и работата й — по-трудна. Отново погледна към всекидневната и прогони мислите от съзнанието си.

Скупченото край платформата множество се сгъсти и тя изгуби момичето от поглед. Облегна се назад на стола си и разсеяно размеси картите таро. Погледна си часовника. Трябваше да започне точно в осем часа и десет минути. Въпреки парите (а на нея й плащаха добре за усилието) Марина се надяваше това да е последното парти, на което трябва да работи. Имаше нещо евтино и безвкусно в това да бъдеш наемен медиум на парти и всички го знаеха. Истински добрите медиуми не се нуждаят от партита или от това да дават услуги по телефона, за да набират пари и клиенти. Само че Марина беше отскоро в Калифорния и макар да се бе възползвала максимално от последните няколко месеца, все още й трябваше по-широка основа от стабилни клиенти с дълбоки джобове. Засега нямаше по-добро място от тази къща да си ги намери.

За да минава времето, тя се опита да пресметне нетната стойност на гостите, но не можеше да смята до толкова. Наоколо обикаляха десетки хора, но къщата беше толкова голяма, че дори не изглеждаше пълна. Трудно й бе да повярва, че тук живеят само двама човека — Мадлин и съпругът й. Организаторката на тържеството й бе направила съвсем кратък инструктаж и бе свела клюките до минимум, но все пак се бе изпуснала, че къщата е построена — почти буквално — от злато и скъпоценности. Съпругът бе основател и изпълнителен директор на „Ройъл Рингс“, огромна компания от Западния бряг за годежни пръстени, която с помощта на интернет с бърза крачка се придвижваше на изток.

Ръката на Марина неволно се вдигна към гърдите й, когато си помисли за „Ройъл Рингс“, пръстите й докоснаха верижката, на която висеше собственият й пръстен, плъзнаха се по самия пръстен и усетиха острите ръбове на златото и на тъмночервения инкрустиран камък. Беше си го сложила четири месеца преди това и не го бе сваляла. Бодна я леко чувство за вина — не задето притежава и носи пръстена, понеже всъщност я бяха умолявали и дори принуждавали да го вземе, — а защото знаеше, че се е постарала да се скрие добре. Затова връщането на пръстена, което наистина възнамеряваше да осъществи някой ден, щеше да стане, когато тя реши. Ето тази част не бе разяснила на никого, когато бе напуснала Флорида.

— Здравейте, малко съм подранил, но реших да изпреваря навалицата. Нещо против?

Марина се усмихна на високия тъмнокос мъж, който се промъкна в шатрата й. Беше облечен с фланелка за сто долара, с джинси, които сигурно струваха два пъти повече, и с черно марково спортно яке. И трите дрехи подчертаваха хубавата му, но не прекалена мускулатура, както го правят само най-скъпите дрехи. Тенът му, само един-два оттенъка по-тъмен от постоянното сияние на повечето южнокалифорнийци, беше плътен и безукорен. Марина си помисли, че чертите му също са почти съвършени. Отбеляза това, както ценител на изкуството би се полюбувал на особено красива картина, без да изпитва желанието да я притежава. Марина не изпита влечение към този мъж, който във всеки случай беше гей — още нещо, което тутакси бе забелязала и картотекирала.

— Заповядайте — покани го тя. — Не виждам защо да не започнем.

— Казвам се Купър — представи се той и седна срещу нея от другата страна на масичката. Марина забеляза как погледът му се плъзва към гърдите й, което я озадачи само за секунда, преди да си даде сметка, че той гледа пръстена. Бързо го пъхна отново под ризата си и се пресегна да се ръкува с протегнатата ръка. Беше голяма, със силни пръсти и с влажна длан, така че тя усети нервността му дори при краткия допир.

— Марина — представи се тя. С периферното си зрения забеляза друг мъж, слаб и с оредяваща руса коса, да се навърта край входа на шатрата и да се старае да не личи, че наднича. Купър му хвърли бърз поглед и отново се обърна към Марина. Двамата се познаваха, но не искаха да се издават. Марина си каза, че понякога работата й е прекалено лесна.

— Хубаво парти, нали? — попита Купър.

Тонът му звучеше прекалено лековато, явно криеше нещо.

— Струва ми се доста пищно — съгласи се тя.

— Тази работа със сушито, поднесено върху голо тяло, в момента е много модерна — отбеляза Купър и направи жест най-общо към бюфета. — Хората си мислят, че е някакъв стар японски ритуал, че всичко е съвсем автентично, но не е. Нарича се ньотаймори и означава гола жена в чиния или нещо подобно. Така се забавляват в якудза — нали знаете, японската организирана престъпност. В основни линии е проституция. В известен смисъл. Освен това е и отблъскващо, дори жената да е съвсем чиста и обезкосмена. Не мога да си представя как е отстранила всяко косъмче — сигурно си служи с някаква вълшебна кола маска. — Купър си пое дълбоко въздух и Марина му се усмихна мило. — Извинете, говоря много бързо, когато съм напрегнат.

— Защо сте напрегнат? — попита тя.

— Защото сте медиум — отговори Купър. — Допускам, че съзирате всичките ми тайни.

— Виждам, че няма защо да се притеснявате — сърдечно го увери тя. — Само хората със зли сърца имат причини да се притесняват.

— Значи аз съм от добрите, а? — засмя се Купър. — И го виждате? Да знаете, че има хора, които вероятно не биха се съгласили с вас.

— Така ли? Не се тревожете — успокои го Марина. — Имате ли конкретен въпрос, или искате да ви гледам на карти?

Купър погледна картите таро на масата и въздъхна.

— Всъщност картите малко ме плашат — отговори той. — Може ли да направим нещо друго?

— Добре — съгласи се Марина. — Дайте ми ръцете си. Отпуснете се, всичко е наред.

Купър показно изтри длани в скъпите си джинси, преди театрално да си поеме дълбоко въздух, и постави ръце на масата. Марина ги стисна в своите и затвори очи. Внезапно изпита съчувствие към седналия насреща й мъж, но го сподави. Не й изглеждаше в по-лоша форма от огромното мнозинство богати и прекалено привилегировани хора, които имат време да посетят такова парти. „Отърси се и продължавай“, каза си тя.

— Поздравления — рече Марина и отвори очи след няколко секунди.

Ъгълчето на устата на Купър се изви нагоре в нещо като полуусмивка.

— Наистина ли? Поздравления за какво? — попита той.

— Влюбен сте — заяви Марина и също си позволи леко да се усмихне.

Купър изви тъмната си вежда скептично.

— Не съм сигурен, че това е причина да ме поздравявате — отбеляза той.

— Може би не при други обстоятелства. Били сте влюбен и преди, но този път е истински. Когато се случи това, когато другото сърце се отвори толкова широко, винаги е повод за празнуване.

— Е, може би имате право — призна Купър, — но истинската любов…

— Никога не преминава гладко — довърши вместо него Марина. — Така е и във вашия случай. Мъжът, когото обичате… — гласът й заглъхна и тя зачака съгласието в очите на Купър. Не след дълго и то дойде.

— Толкова ли е очевидно? — попита той.

В гласа му се долавяше примирение, но и предизвикателство.

— Не — каза Марина и му даде известно време да асимилира информацията. — Но моята работа е да виждам онова, което не е очевидно.

— Разбира се — каза Купър. — Е, какъв е мъжът, когото обичам?

— Той не е свободен — отговори Марина. — Обвързан е с друг човек или… с друг идеал. Но въпреки това е привързан към вас. Има обаче и друго, което крие от вас. Капан, който сам си е устроил.

— Да — потвърди Купър. После гласът му прозвуча по-спокойно: — Точно така е. — Отново погледна крадешком през входа на шатрата, където Марина забеляза да се навърта русият мъж с чиния суши, от която не ядеше. — Той мисли… — Купър явно се овладя и замлъкна.

Марина познаваше и тази реакция. Хората или се отваряха напълно, когато сядаха на масата й, или се затваряха, за да я принудят да докаже способностите си на медиум. Накрая обаче скептиците винаги й вярваха най-силно.

— Той мисли, че всъщност проблем имате вие — довърши Марина вместо него. — До такава степен не познава себе си.

Изражението на Купър омекна и в ъгълчетата на очите му се появи влага.

— Казвал съм му го. Точно със същите думи. Все едно ги извадихте от главата ми. — Замълча. — Знаете ли, той ме покани да дойда тук с него. Мадлин и Андрю дори не са ми приятели. Е, формално погледнато, вече са, но работата е там, че той ме покани да го придружа тук, а сега дори не иска да говори с мен. Държи се така, сякаш дори не ме познава.

— Да — каза Марина, — този мъж ще бъде най-сериозното предизвикателство за вас. Двамата ви очаква борба.

— Но какво мога… какво трябва да направя? — попита Купър.

Преди Марина да успее да отговори, млада жена с чаша сливово вино в ръка влезе в шатрата.

— О, извинете! — каза тя, макар че явно не съжаляваше. — Не знаех, че има някого. Ние навън се редим на опашка. — Тя посочи към входа на шатрата с ръката, в която държеше чашата, и разля малко върху сламата. — Опа! Е, извинете… отново. Просто ще отида да почакам. — Тя се върна навън с леко залитане и Марина видя, че наистина се образува опашка. Чу смехове и подрънкване на чаши.

— Е, май приключихме — въздъхна Купър.

— Трудно е да напреднем за толкова кратко време — усмихна се Марина. — Това е проблемът с такива… срещи.

— Смятате ли, че можете да ми помогнете? — Купър се изправи и впери в Марина едновременно умолителен и отхвърлящ поглед.

— Мисля, че ще успея да ви помогна да си помогнете — каза Марина и му подаде една от визитните си картички. — Не се нуждаете някой да ви спасява.

Усмивката на Купър се разля и в очите му, когато пъхна визитката на Марина в джоба на якето си.

— Е, ще видим. Приятно ми бе да се запознаем.

Марина кимна, а той се обърна и се запъти обратно към навалицата от гости. Трите часа, за които й бе платено, започваха в този момент, и Марина навлече бронята, за да посрещне щурма.