Дебра Гинсбърг
Порок (5)

Глава 4

— Той е Скорпион — осведоми я момичето, — а нали ги знаете какви са — потайни и така нататък. Затова според мен това ще бъде страхотен подарък за рождения му ден. Искам да го поразтърся малко. Всъщност искам вие да го поразтърсите. Какво мислите?

Марина не можеше да изрече какво мисли, а именно, че момичето изглежда ужасно неуместно на това парти и че с въпросния Скорпион най-вероятно се е прицелила много над възможностите си. Главата на Марина бучеше. Двата часа досега й се струваха като десет — шеметен калейдоскоп от мечти, надежди и страхове, заел всяка минута. Плътният поток от хора в шатрата й не даваше признаци на оредяване, а гърлото й бе пресъхнало. Нямаше търпение да си събере нещата и да си тръгне. Още един час. Отново насочи вниманието си към момичето — Кели, Кейти… не, Каси, да, казваше се Каси — което очакваше отговор.

— Ами аз съм предубедена — каза Марина, — но според мен гадаенето е страхотен и необикновен подарък. Сигурна съм, че ще му хареса.

— Знаете ли, и аз така мисля — заяви Каси. Наведе се, за да вдигне възголямата си чанта от покрития със слама под, и зарови из нея. — Как да ви платя — с кредитна карта, с чек…? А, може би имам… — Каси извади няколко намачкани банкноти и ги постави върху масата.

— В брой винаги е най-добре — усмихна се Марина. — Приемам плащане в брой.

— Толкова се радвам, че дойдох на това парти! — възкликна Каси, докато търсеше още пари в портмонето си. — Не ми се идваше, защото си мислех, че ще бъде адска скука. Когато Мадлин ме покани — тя ми е клиентка, правя й косата… а, добре, знаех си, че имам още една двайсетачка… Както и да е, наистина се радвам, че се навих да шофирам чак дотук тази вечер, защото се запознах с вас. Това е знак!

Марина продължи да се усмихва и да кима, докато Каси не извади достатъчно пари в брой от обемистата си чанта, за да плати за предсказанията, които купуваше за своя Скорпион. След това, възможно най-успокоително, Марина покри с длан ръката на Каси и каза меко:

— Нямам търпение да се срещна с него. Голям късметлия е, че има в живота си толкова грижовен човек като вас.

— Да, нали? — бавно кимна Каси, сякаш сама се хипнотизираше, за да повярва. — Винаги е трудно да си влюбен, нали? Аз може би съм неизлечима романтичка, но винаги съм вярвала, че силата на любовта може да побеждава всичко. Поне така би трябвало да бъде.

Марина настръхна. На това момиче щеше да му е адски лесно да бъде влюбено, ако обектът на чувствата му не беше женен мъж, който явно я използваше за „любов“ в най-физическия и първичен смисъл на думата. Не че Каси й бе обяснила толкова подробно, че нейният Скорпион е обвързан с друга жена, но не се и налагаше. Информацията бе толкова очевидна, все едно лицето й бе дамгосано с нея. Как да й отговори? На Марина не й допадаше да приема ролята на журналист, който дава съвети в рубриката си.

— Вероятно имате право — каза тя. — Ако беше лесно, в света нямаше да има толкова нещастие.

Беше банално и сладникаво твърдение, но точно това искаше да чуе Каси.

— Вие… Сигурно сте влюбена в някого — поде Каси. — Виждам, че разбирате точно какво имам предвид.

Марина усети как по кожата й пропълзява раздразнение и се постара да го овладее. Много й се искаше да каже на Каси, че не само не е влюбена в никого в момента, но и никога не е изпитвала любов — тежкото и бурно подводно течение, което завлича човек към крайности в действията и чувствата. Всеки работен ден носеше на Марина истории за изгубена любов, за недостижима любов или за развалени взаимоотношения. Дори хората с щастливи връзки бяха винаги нащрек. Дали той ме обича, колкото аз него? Ще ме напусне ли? Ще бъдем ли заедно завинаги? Той ли е човекът? За повечето хора дори не ставаше въпрос за любов, а за това, че не искат да бъдат сами. Марина обаче не се страхуваше да е сама. Не че личният й живот беше работа на Каси или на когото и да било.

— Знам какво имаш предвид — каза тя на Каси, полагайки усилие, за да прозвучи гласът й искрено. — Сърцето само си е господар.

— Колко красиво! — прошепна Каси и се изправи. — Благодаря ви. Много ви благодаря.

Марина едва успя да прибере парите от Каси в чантата си, преди в шатрата да влезе следващият желаещ да узнае какво му е приготвила съдбата, да дръпне стола и да се настани на масата. Мъжът наближаваше петдесетте, ако вече не ги бе навършил, но безуспешно се опитваше да изглежда по-млад или поне по-модерен. Първо, беше си присадил коса, освен това бе обут с крещящи бели маратонки „Найки“. Този човек не прекарваше много време обут в маратонките си. Нито пък се чувстваше удобно в професионално избелените джинси и в копринената фланелка, които носеше. В едната си ръка държеше питие, а с другата се пресегна, за да намести вратовръзка, каквато в момента не носеше. Ако можеше да се съди по неофициалното му облекло, този човек прекарваше живота си, облечен със скъпи костюми — печелеше много пари и искаше всички да го знаят. Облегна се назад на стола си, протегна крака и наведнъж допи питието си. Огледа собственически Марина и си поигра с дебелата златна халка на безименния си пръст, все едно е дребна играчка.

— Всичко наред ли е тук? — попита той най-накрая.

Марина усети мириса на алкохол в дъха му.

— О, да — отговори тя и докосна своите карти таро. — Искате ли да ви гледам?

— Не — отговори мъжът и посочи картите: — Никога не съм се докосвал до това чудо. Исках само да проверя как върви. Хората — махна той към залата — са много доволни от вас, затова реших да се уверя лично.

— В такъв случай сигурен ли сте, че не бих могла да ви заинтригувам с едно гледане? — попита Марина, отвратена от съблазнителния си тон, но съзнавайки необходимостта от него. — След като толкова ме препоръчват.

— Така — разклати той леда в чашата си. — Не се нуждая от предсказания, миличка. Тази къща е моя, аз съм глупакът, който плаща за веселбата.

Значи това е човекът, натрупал състояние от продажбата на скъпи символи на любовта, каза си Марина. Колко уместно парадоксално бе, че той явно е лишен от любов и е изпълнен с гняв.

— Е, веселбата е прекрасна — поде тя и го погледна право в леко кървясалите кафяви очи. — Имате красива къща.

— Благодаря. Обаче не мога да си припиша заслугите за партито. Идеята бе изцяло на жена ми. Аз само плащам, това ми е работата. — Той отново разклати леда, а Марина знаеше, че вероятно мъжът ще изпие още няколко питиета, за да утоли жаждата, която го измъчваше. Хрумна й думата „негодуващ“, която се заби в съзнанието й. Сякаш всичко и всеки в тази голяма и красива къща го дразнеха и го ядосваха, включително Марина, която оглеждаше с растящо презрение.

— Между другото, казвам се Андрю — протегна ръка той и Марина я пое. Не се учуди, че мъжът има смазващо силно ръкостискане.

— Много се радвам да се запознаем, Андрю.

— Да, и аз се радвам. — Андрю се изправи, но не се извърна, за да си тръгне. — Ти си медиум, така ли?

— Да, така.

— Медиумите виждат в бъдещето и други подобни, така ли? А можете ли да разговаряте с мъртвите?

— Виждам онова, което ми позволят — отговори Марина. — Някои го наричат ясновидство, други го наричат пророчество.

— Сигурно „виждаш ясно“, че според мен цялата тази работа е пълна тъпотия, нали?

Марина се поколеба, защото не знаеше дали да не му предложи отново да седне, за да му гледа, макар да съзнаваше, че не би могла да му каже колко сърдит и разгневен човек е, понеже натрупаната му ярост туптеше толкова близо до повърхността, че почти се виждаше. Така или иначе, Андрю не й даде възможност да се обади:

— Обаче всъщност няма значение какво мисля аз, нали? — попита той. — Стига хората да получават каквото искат срещу парите си. Срещу моите пари. — Отпи за последен път от чашата си от дебел рязан кристал. — Трябва да й го призная на Мади — аз никога не бих се сетил за подобна щуротия — изсмя се той дрезгаво. — Медиум на парти. Защо пък не! — Той излезе от шатрата и се провикна: — Следващият!

* * *

Точно в единайсет часа Марина прибра картите таро в чантата си и върна върху масата изкуствената кристална топка. Край шатрата продължаваха да се тълпят хора, но гостите на партито се напиваха все повече с напредването на нощта и повечето от тях вече залитаха, реакциите им се забавяха и те се предаваха на алкохолната ентропия. За Марина не бе проблем да мине покрай оредяващата тълпа и да се запъти към средата на къщата. Малко по-трудно й бе да намери някой, който да я упъти към тоалетната. Най-вероятният кандидат за това би била Мадлин, но домакинята на партито, която не бе посетила шатрата на Марина, не се виждаше никъде. Съпругът й Андрю, когото Марина забеляза в другия край на стаята, бе другият евентуален избор на Марина, но той бе увлечен в разговор с русия мъж на Купър. На Марина й се стори, че двамата си шепнат и че разговорът им е някак смътно потаен, макар че едва ли трябваше да се притесняват за поверителността, тъй като от невидимата уредба гърмеше музиката на „Колдплей“. Самият Купър го нямаше и Марина се запита дали не му бе писнало от студенината на партньора му и не се бе прибрал у дома.

Тя най-накрая намери помещението, което търсеше, но то приличаше по-скоро на стая, отколкото на тоалетна, имаше тоалетна масичка, насочени прожектори и мраморен под. Тоалетната бе зад друга врата, която се оказа заключена. Марина почака минута, после две, пет. Тъкмо се чудеше дали да не потърси друга тоалетна, вратата се отвори и се показа голото суши момиче, вече облечено с розова минипола, късичка фланелка и сандали на ток, а дългата й черна коса бе разпусната по гърба. Беше смущаващо красива, каза си Марина, лицето й, на което в момента слагаше червило и спирала, бе точно така бледо и безизразно, както докато бе гола и покрита със сурова риба.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита момичето и Марина си даде сметка, че го зяпа.

— Страхотно парти, а?

— Щом казвате — сви рамене момичето.

— Трудно ли е? — попита Марина.

— Кое да е трудно? — Момичето леко фъфлеше, поради което звучеше като чужденка.

— Сигурно е трудно да лежиш напълно неподвижна, докато хората те бодат с пръчици.

— Искате да разберете как издържам хората да ядат от тялото ми ли? Сигурно си мислите, че е свързано със секс, нали?

— Ни най-малко.

— Вие сте медиумът, нали?

— Да.

— Значи знаете.

— Какво знам?

— Това е просто работа като вашата. Вие седите в шатра, аз лежа на масата. Само дето освен това съм и гола.

— Не исках…

— Нека ви попитам нещо — вие курва ли сте?

— Не, очевидно не съм — поклати глава Марина.

— Е, аз също.

Момичето нагласи полата си, дръпна късото си горнище надолу, за да скрие пъпа си, извърна сее гръб към Марина, излезе и затръшна вратата зад гърба си. Едва след като постоя слисана няколко минути, Марина забеляза, че момичето си е забравило червилото. Взе го и усети минималната му тежест в дланта си, после го пъхна в чантата си. Хората не я изненадваха често, но голото суши момиче току-що бе успяло да го направи. Тя бе озадачена не от враждебността й или от необикновената й професия, а от факта, че момичето не бе проявило никакъв интерес да му гадаят или да научи поне нещичко от бъдещето си безплатно. Марина се запита що за човек е този, който не изпитва нуждата да знае какво му е приготвила съдбата.