Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Дебра Гинсбърг. Порок

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“ София, 2011

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-962-532-5

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Купър преглътна сухата кифличка с боровинки с последната глътка от соевото си лате и натъпка салфетката в празната хартиена чашка. Не беше бог знае какъв обяд, но днес се канеше да приготви изискана вечеря за Макс и не искаше да се тъпче предварително. И бездруго готвеше много по-хубаво на празен стомах. В момента трябваше да бъде на пазара в Харвест Ранч и да купува сьомга и боровинки, а не да седи в колата си пред огромната зелена сграда от стъкло и мрамор, където се намираше практиката на Макс като психотерапевт. В сградата се помещаваха и няколко пластични хирурзи, и клиника за безплодие. Купър си помисли, че съчетанието от специалности е странно, но вероятно имаше някакъв смисъл. Това бяха все много скъпи и избирателни медицински услуги. Къде другаде да отиде човек, ако не в една от най-скъпите сгради в страната, от която се разкриваше смайващо красива гледка към Тихия океан? Наистина беше красиво — дори под дъжда. Направо ти се искаше да си направиш липосукция или да откачиш, само и само да можеш да съзерцаваш вълните от чакалнята.

Купър установи, че навън продължава да вали като из ведро. Дори да притича, пак щеше да се измокри до кости. Разбира се, всъщност не би трябвало изобщо да влиза вътре. Трябва да бе полудял да идва в кабинета на Макс. Това бе едно от основните правила на Макс — „Кракът ти да не стъпва в кабинета ми“. Като че ли Купър щеше да изпадне в истерия, да се разпищи или да направи нещо толкова невероятно гей, че по силата на асоциацията хората да решат, че и Макс е виновен (разбирай обратен). Като че ли пациентите на Макс не правеха точно същото всеки проклет ден от седмицата. Те бяха откачалките, не той. Той беше нормален. Макс не беше наред с главата. Вече бе 2006 година, в случай че не бе разбрал. Темата за хомосексуализма се обсъждаше толкова отдавна и открито (поради липса на по-уместна дума), че вече бе станала почти старомодна. Ехо, да ти говори нещо „Планината Броукбек“?

Но ето, че той обикаляше като изплашена любовница, чийто женен любовник е заплашил, че ще сложи край на връзката им, ако тя се разчуе. Беше нелепо и унизително. Купър не проумяваше защо се примирява.

Но го правеше.

Беше нещастно и лудо влюбен в Макс — безумно умен човек, който за жалост не искаше да признае, че е гей. Е, и това не беше съвсем точно. Макс признаваше, че прави секс с мъже (трудничко можеше да го отрече, докато лежеше гол до Купър, който несъмнено беше мъж), но смяташе, че просто минава през такава фаза от живота си. Макс психиатърът, човекът с медицинско образование всъщност смяташе — убеждаваше сам себе си — че е скрит хетеросексуален. Дори бе казал на Купър, че възнамерява да се ожени — за жена. Разбира се, този сценарий щеше да се разиграе „някой ден“ и Купър здравата се бе посмял.

Напоследък обаче имаше чувството — интуицията на любовник, — че Макс се подготвя наистина да започне да излиза с жена, затова Купър искаше по някакъв начин да направи присъствието си осезаемо. Имаше нужда Макс да разбере колко много означава за Купър. И колко много Купър означава за Макс. Ето защо може би това посещение щеше да бъде нещо като шокова терапия. Разговаряха до втръсване за границите (границите бяха същността на работата на Макс) и може би това бе начинът на Купър да пресече една граница, за да отиде където трябва. Или нещо подобно.

Купър глътна един ксанакс, за да си поуспокои нервите, и после налапа ментова дъвка, за да прогони дъха на кафе. Може би напоследък прекаляваше с ксанакса, но какво пък толкова? Вземаше или него, или екстази, или кока, а Макс не одобряваше вещества, които не може да предпише. Затова засега се ограничаваше с ксанакс и с шираз. Мамка му, внезапно си помисли Купър, доста се забавляваше, преди да се хване с този объркан тип, който не беше наясно със себе си.

Е, няма нищо.

Той се огледа в огледалото за обратно виждане и направи гримаса, за да провери дали непокорни парченца червени боровинки не са заседнали между неотдавна избелените му зъби (с лазер, не с онези глупави лентички). Отсъди, че зъбите му изглеждат добре, както и всичко останало по него. Макс беше луд, обаче имаше добър вкус. Тъкмо Купър имаха предвид жените, когато твърдяха, че всички готини мъже са гей. Той несъмнено се стараеше. Човек не може да има съвършен целогодишен тен без малко помощ (дори в южна Калифорния), освен това не можеш да поддържаш отчетливо оформени плочки, ако не ходиш в спортната зала. Обаче, и това беше важно, Купър имаше и много добри гени. Ако гъстата коса и от двете страни в семейството му беше показателна, той нямаше скоро да изгуби дори един косъм от главата си. И макар че човек можеше да прекрои почти всичко, няма как да си купиш хубава костна структура, а основната архитектура на Купър бе чисто и просто Франк Лойд Райт. Затова въпросът категорично не бе защо Макс изпитва влечение към него, а защо той изпитва влечение към Макс.

Макс и Купър бяха противоположности в почти всякакъв смисъл. Той беше висок около метър и седемдесет, нисък за мъж, и слаб, с оредяваща жълтеникаво червеникава коса. Макс не даваше пет пари за спорта в смисъл на нещо повече от разходка след вечеря и трябваше да носи шапка на слънцето, за да не изгаря. Фигурата му не беше впечатляваща. Само че и двамата имаха еднакъв цвят на очите — лешникови с малко зелено и златисто. Беше странно, но и наистина завладяващо да гледа в очите на Макс и да вижда там собственото си отражение.

Еднаквите им очи, освен това се бяха превърнали в добро начало за разговор — началния ход на Купър вечерта на запознанството им на благотворително мероприятие в детската болница, която бащата на Купър подкрепяше финансово по един от многото си филантропски проекти. Купър беше там, защото заработваше изключително щедрата си издръжка, като организираше мероприятията на баща си, а Макс присъстваше там като щедър дарител. За Купър не бе нужно да бъбрят дълго, за да разбере в кой отбор играе Макс, затова доста рано, още преди второто си мартини, започна да действа.

— Май имаш моите очи, така че сигурно виждаш онова, което виждам и аз — каза той на Макс.

Беше малко нескопосано, обаче Макс се засмя и веднага загря. Ето това бе най-важното качество на Макс — загряваше по отношение на Купър. Само ако можеше да загрее и относно себе си. Това парти се бе състояло преди колко… почти преди година. През това време на два пъти бяха късали (е, не истински, понеже официално „не излизаха“), а Купър се бе почувствал толкова нещастен, че се беше завтекъл обратно през глава още щом Макс му се бе обадил, и двата пъти без обяснение или извинение, само с едно: „Зает ли си? Мога да звънна по-късно, ако си зает“. Макар да не го изказаха недвусмислено, причината и за двете късания бе настойчивото твърдение на Макс, че не вижда бъдеще за отношенията им, защото в крайна сметка той възнамерява да живее и да бъде щастлив като хетеросексуален мъж.

— Искам да имам деца — заяви той.

— Не знам дали си забелязал, но през този век гейовете могат да имат деца — отбеляза Купър.

— Нямам предвид това — уточни Макс и това бе краят на разговора. Купър си помисли, че би било по-лесно, ако Макс се бе държал гадно в това или в което и да било друго отношение. Само че това бе друга негова особеност — той беше мил, наистина го бе грижа за хората и беше много щедър. Не само с пари, понеже Купър си имаше предостатъчно свои, а по други, не толкова показни начини. Вече бе минала година, само една година.

Купър бе достатъчно умен да знае, че взаимоотношенията му с Макс вероятно попадат в рамките на класическата дефиниция на някакво разстройство. Колкото повече Макс отблъскваше Купър, толкова повече Купър искаше да бъде с него. А после, веднага щом Купър свикнеше с мисълта, че не може да бъде с Макс, той отново го прикоткваше. Ръководствата за самопомощ биха подсказали на Купър, че се нуждае от нещо по-добро, че Макс го използва или че е прекалено объркан, за да му даде онова, от което се нуждае. На Купър му бе хрумвало, че вероятно той живее в собствено отрицание, обаче дълбоко в себе си Купър наистина вярваше, че на двамата им е писано да бъдат заедно. Не можеше да каже защо, но не е нужно любовта да има ясни обяснения. Просто се влюбваш в някого и толкова, това е извън твоята власт. Ето това Макс не го разбираше.

За секунда Купър се поколеба. Още не бе късно да промени намерението си и да си тръгне. Макс никога нямаше да постъпи като по-умния, а по-късно вечерта двамата можеха да си направят приятна вечеря, може би да гледат някой филм… Не, щеше да влезе. Той взе изисканата стъклена ваза, в която беше подредил пет големи слънчогледа в духа на „за кабинета ти, който така и не съм виждал“, заключи вратата на колата и изтича до вратата на клиниката, предпазвайки с една ръка главата си от дъжда.

Фоайето беше толкова луксозно, все едно бе фоайе на хотел. Впечатляващо, каза си Купър. Нищо чудно, че Макс издаваше по две фактури за всеки сеанс от по петдесет минути. Колко ли вземаха симпатичните лекари от клиниката за пластична хирургия за едно уголемяване на бюста? В дъното на прекрасното фоайе имаше голяма рецепция от стъкло и стомана с формата на полумесец. В средата на бюрото седеше жена с формата на пълна луна, помисли си неласкаво Купър. Стори му се странно групировка, която явно много държеше на външния вид, да наеме такава едра жена за рецепцията си. Докато се приближаваше, Купър реши да попита Макс на какво се дължи това.

— Здравейте… ммм… — Купър не виждаше жената да носи табелка с името. — Идвам при д-р Реймънд.

Тя вдигна поглед и изгледа Купър със студените си тъмни очи.

— Имате ли записан час?

Купър си каза, че ако жената не бе толкова пълна, всъщност щеше да е доста хубава. Имаше гладка мургава кожа и прекрасна коса — наситен кестеняв цвят, който си личеше, че е съвсем естествен, — която се спускаше на къдрав водопад по гърба й. Двайсет и пет килограма, така прецени Купър. Ако жената можеше да отслабне с двайсет и пет килограма, щеше да стане направо трепач. Внезапно изпита ирационален страх, че това е жената, на която е хвърлил око Макс.

— Господине? Имате ли уговорен час при д-р Реймънд?

— Извинете… Не, нямам. Бихте ли му звъннали, че съм тук?

— Как се казвате, господине?

— Купър. — Беше започнал да се поти. Във фоайето беше прекалено топло. Не можеш да го объркаш със северния полюс. Защо поддържаха субтропически температури?

Рецепционистката го удостои със заучена усмивка, докато набираше вътрешния номер на Макс.

— Навън още ли вали? — попита тя.

— Ами да, да. Вали.

— Д-р Реймънд, тук долу е господин Купър. Няма уговорен час. Да. Не. Да. Добре. И на вас, д-р Реймънд. Няма защо. — Жената затвори телефона и отново се усмихна на Купър. — Д-р Реймънд ме помоли да ви предам, че съжалява, но днес няма да може да ви приеме. Сутринта е имал спешен случай и се налага да работи през обедната си почивка. Ако искате, мога да ви запиша час.

Две от множеството линии на телефона на жената започнаха да звънят и тя вдигна пръст като знак Купър да изчака, докато приемаше обажданията. Купър усети как сърцето му блъска в гърдите и как ушите му пламват.

Да, постъпил бе като глупак, идвайки тук. Сам си беше виновен.

Преди жената да приключи с разговорите, той остави вазата върху бюрото й, каза й само с устни „За вас са“ и излезе от фоайето.

Мобилният му телефон зазвъня още преди да се качи в колата си.

— Какво, по дяволите, Макс?

Купър се пъхна на шофьорското място и бързо глътна още един ксанакс.

— Купър, какви ги вършиш? Нали ти казах…

Негодникът никога не повишаваше тон. Беше удивително — каквото и да се случваше, винаги звучеше като психоаналитик.

— Какво си ми казал? Исках да те видя. Не си с пациент. Изхвърли ме като… като…

— Купър…

— Не, Макс, остави. Просто остави, мамка му! — След това за свой ужас Купър се разплака.

— Купър, плачеш ли? Чуй ме, моля те. Не е…

— В момента не мога да говоря с теб. Майната ти, майната и на вечерята. — Купър натисна копчето за край на разговора и хвърли телефона на другата предна седалка. Облегна глава на волана и цели две минути ви като заклан. Как мразеше това чувство — точно това. Само да можеше просто да прекрати тази своя връзка, както бе постъпвал с всеки друг мъж, с когото се бе обвързвал.

Нужно бе нещо повече от любов, за да спечели Макс. Той беше психоаналитик, за бога, той лекуваше хора с проблеми като своите. А пък Купър имаше нужда от нещо по-силно от ксанакс, защото започваше да превърта. Извади няколко кърпички от жабката на колата и шумно се издуха. По дяволите, ще позвъни на Марина. Макс много мразеше Купър да го прави — твърдеше, че това си е чист грабеж и че Купър със същия успех би могъл просто да накладе огън с парите си. Твърдеше, че дори ще е по-добре, ако наистина запали парите си, защото медиумите били опасни — давали на човек фалшива надежда, казвали му каквото искал да чуе и го лъжели, та пушек се вдигал. Това бе вероятно единствената тема, по която Макс почти излизаше от кожата си — в известен смисъл дори беше смешно.

Марина беше допаднала на Купър още щом се бе запознал с нея на онова нелепо празнично парти. Всичко друго онази вечер бе пълен провал — Макс го избягваше като чумав, въпреки че бяха отишли заедно — обаче все пак си струваше заради онези няколко минути с Марина. Тя веднага бе заявила, че той е гей — добре, не бе трудно да се досети за това, макар че обикновено той минаваше по-ниско от гей радара на повечето хора — но по-интересното бе твърдението й, че той е влюбен в човек, който не е свободен. Направо заби гвоздея право в целта, това направи тя.

Няколко седмици по-късно, по време на една от мини разделите му с Макс Купър й се обади, за да си запише час. Наистина я биваше — знаеше всичко за Макс и го каза още преди Купър дори да се е настанил на стола си. Сеансът беше кратък — Марина бе заявила, че първия път винаги е така, за да не поглъща много от енергията на новите си клиенти, — но му беше казала, че двамата с Макс отново ще се съберат и че вижда труден път пред тях, освен ако Купър не иска да свърши малко „спиритична работа“. Точно както тя бе предсказала, двамата се събраха, а когато Купър разказа на Макс за нея, той изсипа огън и жупел. Затова поради някакво странно уважение към Макс и към мнението му, повече не се бе обаждал на Марина. Обаче сега… майната му.

Той набра цифрите на мобилния си телефон и се заслуша как звъни. Погледна през прозореца. Дъждът най-сетне бе престанал и небето започваше да се прояснява. През един от облаците проникна мека слънчева светлина и просветна през предното стъкло на Купър. След няколко позвънявания, когато той отново бе започнал да се измъчва, тя вдигна.

— Здравей, Марина — каза Купър. — Купър се обажда. Дали не би могла да ми помогнеш?