Дебра Гинсбърг
Порок (2)

Глава 1

Август 2005 г.

Марина Маркс се потеше от седмици. По кожата на цялото й тяло неспирно пълзяха струйки пот. Потта тръгваше от основата на черепа й и се стичаше надолу по врата и гърба, минаваше надлъжно през татуирания зодиак, плъзгаше се по главата на Овена между лопатките й и накрая стигаше до изображението на плуващи риби от знака на Риба в основата на гръбнака й. Отпред влагата кондензираше, чезнеше на капчици между гърдите й и се събираше на струйка във влажното местенце между краката й. Колкото и пъти дневно да се пъхаше под душа и колкото и дълго да стоеше под водната струя, по обяд вече бе вир-вода и напълно обезсърчена.

Твърдяха, че тялото е по-добре подготвено да се справя със сухата пещ на пустинята, отколкото с влажната жега на блатата. Метеоролозите изтъкваха този факт, когато говореха за топлинния индекс. Навън може и да е едва трийсет градуса, но когато въздухът е тежък и влажен, човек имал чувството, че е над трийсет и осем. Твърдяха, че при такава жега бебетата, възрастните и хората с крехко здраве са застрашени. Слабите организми можеха просто да се предадат и да рухнат, а дори здравите щяха да се борят с усещането за дискомфорт. И бяха прави, помисли си Марина. Тя имаше силно тяло, но безмилостната жега като в сауна направо я убиваше.

Сутринта бе най-лошата за този сезон, през който вече бе имало предостатъчно лоши дни. Тя спа дълбоко, но зле, сякаш бавно я душеха. На зазоряване се събуди сепната, пламнала и с пресъхнало гърло, обзета от мисли за майка си — ясен показател за това колко неспокойна нощ бе прекарала. Марина никога не мислеше за майка си по своя воля, а когато образът на тази жена — винаги в ужасното състояние, в което я бе видяла последния път успяваше с мъка да си проправи път от дълбините до повърхността на подсъзнанието й, Марина разбираше, че е под влиянието на стрес и е неспокойна.

Марина вдигна тежката си коса от врата и се изви към вентилатора на стойка до масата, въпреки че той не помагаше особено, а само размърдваше горещия въздух. Три седмици преди това климатикът й изстена мъчително, през остатъка от следобеда бълва накъсано лед и след това престана да работи. Да живееш без климатик в южна Флорида в разгара на лятото е нелепо и дори налудничаво, само че Марина нито го ремонтира, нито го смени. И за двата варианта бяха нужни повече пари, отколкото бе склонна да похарчи, за да си осигури двумесечно облекчение. Беше изчислила, че са й нужни два месеца, най-много три, за да офейка и да се установи в Калифорния, а бюджетът й не позволяваше разходи, които не са наложителни. Все пак не ставаше въпрос единствено за пари, защото Марина би могла да ги намери, стига да поиска истински. Оправянето на климатика щеше да улесни удължаването на престоя й, може би дори щеше да намекне за някаква трайна установеност. А пък непрекъснатото лепкаво неудобство не спираше да й напомня и да я подтиква да замине възможно най-бързо.

Тя се наведе по-близо до топлата струя въздух. Усещането за незначителното облекчение бе прогонено от мисълта, че ще трябва да изключи вентилатора и да го премести, преди да пристигне госпожа Голдън, което щеше да се случи в рамките на следващите петнайсет минути. Външният вид имаше много по-голямо значение, отколкото смятаха хората. Марина не можеше да си позволи някой да види пластмасов вентилатор в дома й, където щеше да бъде в неприятен контраст с кристалите й, с картите таро и с изящните копринени шалове. Не можеше да допусне и да я видят като обикновен човек, който страда от жегата, от влагата или от друго физическо неудобство. Трябваше да я възприемат над и отвъд болката и несгодите на плътта. Това бе пакетът, който купуваха клиентите й, и бе най-вероятната причина досега никой да не се е оплакал от горещината в дома й. Можеше да играе направо — просто средностатистическа работеща надомно жена с памучна рокля, която освен това е и медиум — обаче Марина много добре знаеше колко добре реагира съзнанието на повечето хора на подсъзнателната реклама. Една от най-силните й търговски страни бе да изглежда автентично, без да прекалява и да се превръща в карикатура. Затова Марина гримираше зелените си очи в по-тъмни тонове, отколкото би й се искало (сенки за очи „Магическо биле“ и очна линия „Вуду“, не какво да е), обличаше се с надиплени поли и с ефирни блузи, смътно напомнящи за Стиви Никс в апогея на популярността на нейната песен „Циганка“, и боядисваше косата си в „Среднощно черно“ толкова отдавна, че вече дори не помнеше истинския й цвят. Марина отдавна би подрязала тази дълга и гъста запарваща коса, ако не беше толкова важен елемент от визията й.

Мислеше си, че в това забравено от бога място нищо не би имало значение. Флорида, и особено тази част от щата, й се струваха ада на земята. Нищо чудно, че използваха думата „задушен“ за описание на времето, което сякаш те връхлиташе всеки път, когато се изложиш на действието му. Нищо чудно и че възрастните, болните и духовно осакатените се събираха в тази гореща и размътена падина — мизерия се събираше с мизерия. Трябваше да прояви по-голяма прозорливост, че никога не би могла да бъде щастлива тук.

Когато пристигна във Флорида в края на бавното си спускане по източното крайбрежие, Марина не бе възнамерявала да се задържа дълго. Пътуваше без много багаж, но въпреки това минаха седмици, преди да разопакова всичките си дрехи, а после изтече още повече време, преди да започне да добавя нови предмети в малката къща, в която живееше под наем. Постепенно и едва ли не против волята си Марина купуваше лампа за ей тук или стол за ей там, докато цялата къща заприлича повече на дом, отколкото на временната кутийка, в която се бе нанесла. Бързо започна да печели, защото почти всичките й първи клиенти станаха редовни, и ето че неусетно тя се установи, записваше часове за месеци напред и не след дълго вече бе здраво стъпила на местна почва. Но колкото по-стабилно се установяваше, толкова повече й се искаше да си замине. Гонеше я не само времето и общият нездрав характер на мястото. В основата на всичко това — и действителната причина Марина да замине възможно най-далеч на запад — се криеха другите неща, онези, заради които й бе почти невъзможно да продължава с бизнеса си.

Постепенно и съвсем не деликатно я мачкаха. Попаднала бе в общност, където цигани, последователи на сантерия и на вуду култовете живееха в крехко и предпазливо равновесие. Марина бе външна и играеше по собствени правила. Например не бе в стила й да одруса здраво някой клиент и повече никога да не го види. Тя бавно градеше доверие и подхранваше необходимост. Много от клиентите й се отнасяха към нея със същото уважение, с което удостояваха лекарите си. Марина винаги бе смятала, че са нужни повече умения да събудиш у някого доверие, отколкото да му вдъхнеш страх. Освен това в крайна сметка доверието й се отплащаше по-добре и имаше по-малка вероятност всичко да приключи със сърдити клиенти, които имат усещането, че са били измамени. Обаче проблемът не бе в това, че Марина се придържаше към своите собствени стандарти, а фактът, че отказваше да се съюзи с някоя конкретна група и да й засвидетелства уважението си. Тя не се стараеше да се държи мило и не след дълго установи, че не е добре дошла.

Отначало започна да забелязва дребни нещица: няколко студени погледи, едва чуто цъкане с език. После обаче дружелюбното квартално ченге се отби един ден само за да се увери, че всичко е „наред“, каза й, че наоколо имало „неприятности“ и че е добре Марина да си държи очите отворени за всеки случай. А, и ако въртяла някакъв бизнес от дома си, да се постараела разрешителните й да са в ред — нали не искала да си има неприятности със закона, в случай че някога й се наложи да потърси помощ за нещо…

След това тя започна да чува шушукания навсякъде, да вижда очи в храстите. Не й се искаше да го признае, но допусна да я наплашат. Колко мразеше Флорида! Нямаше търпение да се махне от това затънтено блато с царящото тук невежество и ужасни суеверия. Само след два месеца щеше да диша лекия калифорнийски въздух и да печели истински пари, без да се налага да търпи принесени в жертва пилета и надупчени с игли кукли. Калифорнийците обичаха чудатите и илюзорни неща не по-малко, а дори повече от всеки друг, обаче никога не приемаха нищо прекалено сериозно, най-малко пък самите себе си. Ала това не бе единствената причина да се е устремила към южна Калифорния. Някога бе живяла там и макар да не бе толкова отдавна, й се струваше като спомен от минал живот. Беше само малко момиченце и престоят й бе съвсем кратък, твърде кратък, за да ходи на училище или за да помни точно в кой крайбрежен град е била. Обаче Марина го помнеше като светъл миг в иначе тежкото си и нещастно детство. Този светъл спомен я примамваше сега като сиянието на фар в мрака.

Тя изключи вентилатора и го натика в един килер зад покрита с мъниста врата. Потта изби веднага и се спусна на струйки по ребрата й. Марина потръпна от подобното на пълзене усещане и затвори очи. Зад клепачите й бързо проблесна светлина, тя потръпна, примигна и отвори очи. За миг впери поглед в нищото, питайки се дали от жегата мозъкът й не дава накъсо. Отново затвори очи и се съсредоточи. Проблясъкът се появи отново, но този път Марина зърна и формата му — подобна на вила светкавица, осветяваща дъжда — и тогава си спомни. Бурята пред очите й бе отзвук от сън, който бе сънувала… дали не бе предишната вечер? Беше се събудила стресната, оплетена във влажните и усукани чаршафи и мислейки за майка си. Може би навън наистина бе имало гръмотевица, истинска буря? Не, денят бе безоблачен, нямаше и помен от дъжд. Марина настръхна, подразнена от себе си, изпълнена с нежелание да си спомня сънищата си — добри, лоши или някакви други. Вече направо полудяваше от жегата, чувстваше се ужасно. Почукването на вратата й напомни, че трябва да се стегне. Госпожа Голдън, обикновено точна до секундата, необяснимо защо бе решила този път да подрани. „Само да беше малко по-прохладно“, помисли си Марина, вървейки към вратата.

Отвори входната врата, пусна вътре влажния въздух и мирисът на гнило я заля като вълна. На прага й имаше празен правоъгълник от светлина. Госпожа Голдън не се виждаше никъде. Само след секунда Марина сведе поглед и съзря мъртвата змия, натъпкана с нещо тъмно и увита върху стълбите пред дома й. Още докато затръшваше вратата, адреналинът забушува във вените й, а Марина съзнаваше, че ще се наложи отново да отвори вратата, за да се отърве от това нещо. Пот струеше от всяка пора на тялото й, когато бързо се запъти към килера, за да извади метла и една завита на руло рогозка. Нямаше време да се справи чисто. Потта се събираше под очите й като застинали сълзи. Марина отново отвори входната си врата със затаен дъх и извърнала поглед, удари онова нещо силно с метлата, помете го от стълбите и го запокити насред една туфа полумъртви стрелиции. Още веднъж замете мръсното черно петно, което бе останало и после метна и метлата подир змията. Нямаше време да търси кофа или маркуч. Разви рогозката и я метна на стълбите. Все още усещаше миризмата на онази гадост, но поне не я виждаше.

Марина се прибра вътре и търка ръцете си, докато дланите й не почервеняха и не запулсираха. Избърса хлъзгавата пот от шията си и дръпна тънката си риза, където се бе залепила за гърба й. Засмя се — суров и налудничав звук, лишен от веселост. Значи вече бяха решили да подмятат своите вуду боклуци на прага й. Проклятия, магии и заклинания — Марина не вярваше в такива неща, обаче вярваше в силата на лошите намерения. Змията бе много остро предупреждение и тя не очакваше да има много други. Не можеше да си позволи да чака още два месеца. Трябваше да намери начин да се махне още сега.

Ново почукване на вратата. Госпожа Голдън бе дошла точно навреме. Марина си представи клиентката си, застанала на рогозката от трева, и осъзна, че трябва да отвори, преди възрастната жена да помирише онова, което бе скрито сред цветята. „Обаче ако я оставя да почака — помисли си Марина, — тя ще бъде отчаяна и обезумяла, когато я пусна.“ Отчаяна и обезумяла клиентка бе добре за бизнеса, а точно от това се нуждаеше Марина в момента. Трябваше да разсъждава, да пресмята, да ускори мисловния си процес. Погледна към масата, където бе наредила картите за госпожа Голдън, и в главата й се оформи решение.

Щеше да гледа на госпожа Голдън за последен път и щеше да й вземе много скъпо. Госпожата почука отново.

— Ехо? Там ли си? Ехо? — Гласът й бе писклив и настойчив.

Да, госпожа Голдън е готова, каза си Марина. Възрастната жена и бездруго винаги бе на ръба, дори не се налагаше да я буташ. Тревогите й се засилваха след последните няколко гледания на карти. Притесненията за собственото й здраве се бяха превърнали в нерационални опасения, че мъртвите й съпрузи — бе надживяла двама — не почиват в мир. Бе развила нездраво любопитство към собствената си смърт — кога и как ще се случи. Необходимостта на госпожа Голдън от лоши новини се увеличаваше след всяка уговорена среща и тя насрочваше сеансите си все по-начесто. „Кажи ми нещо лошо, Марина. Кажи ми нещо ужасно“ — за това умоляваха очите й, това търсеха всеки път, когато дойдеше да й гледат. Днес търсенето щеше да престане. На Марина не й влизаше в работата да разбира защо госпожа Голдън или някой друг от клиентите й изпитва толкова могъща нужда от бедствия, но пък бе нейна работа да им ги осигурява.

Тя заглади гънките на полата си и изтри с ръце влагата от устните си. Застави се да застине неподвижно няколко секунди, да овладее дишането си и да позволи на професионалната маска да се спусне върху лицето й. Усети как лицето й се отпуска, как гърбът й се изпъва и клепачите й се притварят. Най-накрая се запъти към вратата. Със силата на волята Марина се бе превърнала от най-обикновена съсипана жена на трийсетина години в неземен и лишен от възраст медиум.

Да, наистина видът имаше значение.

— Здравейте, госпожо Голдън.

— Марина… Притесних се, че ти… ти…

Марина впери в госпожа Голдън внимателния си заучен поглед, който бе усъвършенствала след много години подготовка. В обикновено добре поддържаната кестенява коса на госпожа Голдън се виждаха бели корени, а скулите й бяха рязко очертани на силното следобедно слънце. Ноктите й, впити в износената бежова кожа на чантата й, не бяха лакирани и подравнени — необичайно за нея. Кораловото червило, което си бе сложила набързо, беше сухо и стоеше на ивици, толкова бе старо. Беше облечена със сиво-кафеникави панталони от изкуствена материя и подобна блуза. Дрехите й бяха старомодни и твърде дебели за времето. А и не подхождаха на обувките — детски сандали от прозрачна пластмаса, каквито се продаваха за долар и деветдесет и девет във всяка дрогерия. Марина си помисли, че възрастната жена се е запуснала не поради липсата на средства. Знаеше, че старицата разполага с много пари в брой и с още повече в банката. Така че или започваше да я обзема деменцията, или пък на госпожа Голдън й бе омръзнало да се преструва. Последното Марина определено го разбираше.

— Не се тревожете, госпожо Голдън. Заповядайте. — Гласът на Марина бе нисък и равен, но приятелски и познат.

Възрастната жена пристъпи вътре и примигна в полумрака на малката къща със затворени кепенци.

— Когато не отвори… си помислих, че ти…

— Не ставайте глупава — прекъсна я Марина. — Знаете, че винаги можете да ме намерите тук.

Госпожа Голдън се усмихна и показа безукорните си бели зъби, достъпни само за онези, които могат да си го позволят, и поотпусна малко чантата си.

— Да, скъпа, разбира се.

Марина й отвърна със съвсем тъпичка усмивка и посочи към масата. Днес щеше да бъде дъщерята, която госпожа Голдън не бе имала — една от многото роли, в които съумяваше да влезе. Понякога бе най-добра приятелка, друг път любовница, дете, родител. Медиумът се превръщаше в послание, а Марина нямаше нищо против, стига да й плащаха.