Дебра Гинсбърг
Порок (20)

Глава 19

Марина отвори очи и се загледа към безкрайния океан. Помисли си, че думите винаги представляват проблем. Твърде много дърдорене, твърде много разговори. Трябваше да си останат така — никакво говорене, никакви думи, само телата им, които се движат заедно в безкрайната примка на любенето. Каза си, че би било възможно, защото двамата не си бяха продумали часове наред.

Спаха, събуждаха се, отново се любеха, а после зората наближи и от плъзгащите се стъклени врати нахлу синьо-сива светлина. Марина се носеше между съня и будуването, когато забеляза, че Гидиън я гледа някак странно — не бе виждала това изражение от деня, в който бе дошъл в кабинета й. Преценяваше я, а в очите му имаше нещо студено и сурово. Тя лежеше по корем, наполовина заровила лице във възглавницата, и той не разбра веднага, че тя го гледа как я наблюдава.

— Будна си — отбеляза той. Суровият поглед отстъпи назад, но не изчезна. Марина се усмихна. Гидиън постави пръст между лопатките й и прокара линия право надолу по гърба й. — Сигурно е отнело много време, за да ти направят тази татуировка. Какво представлява?

Марина усети как цялото й тяло се напряга. Тя не виждаше татуировката си, затова през повечето време забравяше за съществуването й. Сега обаче сякаш гореше триизмерна под дланта на Гидиън. Марина се надигна, седна и отметна косата от лицето си.

— Зодиакалните знаци. Символите на зодиакалните знаци. — Гидиън продължаваше да я гледа неразбиращо. — Нали се сещаш, астрология.

— Астрология — повтори той. — Това се казва всеотдайност. Сигурно е боляло.

— Така е, но идеята не беше моя — отговори Марина. — Направиха ми я като дете. Всъщност майка ми така реши. Гаджето й правеше татуировки.

— Майка ти е искала да имаш татуировка?

— Не беше… Да кажем, че тя не беше най-добрата майка на света. Дълга история.

— Имам време — каза Гидиън. — Бих искал да я чуя. — Нещо в тона му — оттенък на някакъв копнеж или на нужда, както и внезапната откритост на изражението му — по-голо и изложено на показ от тялото му, принудиха Марина да разкаже историята, която никога не споделяше и която мразеше да си спомня. Все едно той предлагаше да свали товар от плещите й и да го отнесе. Разказа му за постоянното пътуване, за мръсните апартаменти, за безкрайната поредица от мъже. А след като сподели всичко това, нямаше как да не се заговорят за наркотици, за постоянното търсене на пари, с които да ги плащат, така че Марина му разказа и за това как майка й е родила блестящата идея да я продава като невръстна ясновидка. Обясни му, че татуировката е само част от пакета, който майка й е продавала. Сигурно можело да бъде и по-лошо — никога не била умирала от глад, макар че понякога гладувала един-два дни. Тя се увлече в разказа си и насочи мислите си към своето минало. Заля я вълна от образи: препълнените пепелници и празните бутилки от алкохол. Майка й, която губеше съзнание, където се строполеше. Мръсните и петносани пръсти на Рейф по кожата й.

— Тогава знаеше ли, че си медиум? — попита я Гидиън. — Знаеше ли изобщо какво означава това?

Но аз не съм медиум. Няма такива неща, само късмет, точен избор на момента и наблюдателност. Марина едва не изговори думите на глас, но стисна устни и продължи:

— Човек не осмисля дарбата — каза тя най-накрая. — Нея просто я има. Сигурно ми е помогнала да оцелея. Не е най-лошата възможност. Не оставя белези. Да, мастилото е постоянно, но не оставя физически белези. — Марина замълча, внезапно спомнила си, че Гидиън я слуша.

— Къде е майка ти сега? — попита той. Гласът му бе дрезгав от емоции, които Марина не можеше да определи.

— Мъртва е. Вече петнайсет години.

— От свръхдоза ли?

— Смешна работа — каза Марина. — Беше оставила наркотиците, или поне така твърдеше. Намери клиника, в която се съгласиха да я приемат, и дори си намери спонсор. Тъкмо отивала на среща, когато се блъснала с колата в дърво. — Марина се опита да се засмее, но прозвуча по-скоро като вик. — Животът обича такава ирония — отбеляза тя.

След миг Гидиън каза:

— Струва ми се, че ти така и не си се помирила с нея. Сигурно ти е трудно да си представиш каква е добрата майка.

— Ти явно имаш добра майка — отбеляза Марина.

— Имах — поправи я Гидиън. — Майка ми почина… не много отдавна. Но да, наистина беше много добра майка. Виждаше само доброто у хората.

— Хубаво.

— Не и за нея.

Няколко секунди между двамата трептя странно напрежение. Гидиън лежеше съвсем неподвижно, обърнал глава към нея, но погледът му беше насочен към някаква невидима точка в другия край на стаята. Марина усети уханието на розите и си спомни за съня си. Не се бе събудила с него тази сутрин — за пръв път от седмици не бе сънувала. А и защо? Той беше тук, до нея. Беше го настигнала. Лека паника стегна корема й. Разстоянието помежду им беше броени сантиметри, но тя имаше чувството, че трябва да запълни празнината. Наведе се с внезапно рязко движение и по-скоро се строполи върху него, а не се гушна, както възнамеряваше. Той вдигна ръце, за да я прегърне и да я притисне към себе си. Облегна главата си на нейната. Сърцето на Марина затупка лудо. Внезапно я обзе почти неконтролируемо желание да избъбри онова, което усещаше и с което трябваше да се бори, но прехапа устни, за да се спре.

— Марина — обади се той, явно очаквайки отговора й. Тя обаче не можеше да продума, защото направеше ли го, щеше да изрече думите „Обичам те“, а нямаше как да си ги вземе обратно. — Трябва да ти кажа нещо — заяви той най-накрая. Тя повдигна глава, вгледа се дълбоко в очите му и го зачака той да изрече думите, които бяха в нейната уста. Само че тези думи така и не дойдоха. Той произнесе: — Мисля, че трябва да похапнем.

Марина се опита да се усмихне, да влезе в духа на шегата, но устните й отказаха да направят нужното движение.

— Трябва да ми кажеш, че се налага да хапнем нещо?

Той зарови пръсти в косата й, вече нежно и игриво.

— Да, но това не е всичко. Обаче преди това трябва да хапна нещо. Ти не си ли гладна? Би трябвало.

Веднага щом той го каза, Марина усети, че умира от глад. Не можеше да си спомни кога за последен път е слагала залък в устата си. Да, добре би било да хапнат, но нещо я тормозеше. Не искаше да го пусне дори за краткото време, което щеше да му е нужно, за да хапне една препечена филийка.

— Да, много съм гладна — каза тя.

Гидиън поръча закуска в стаята, която изядоха в леглото: кроасани, мармалад, пъпеш, мъфини, голяма сребърна каничка кафе и две мимози. Защо не? Денят беше нощ и нощта беше ден, докато бяха под тези завивки. Марина си каза, че изобщо не се налага да напускат този остров. И точно затова се разочарова и дори се разстрои, когато Гидиън стана от леглото и отвори плъзгащите се стъклени врати.

— Толкова е красиво! — възкликна той. — Хайде да поседнем навън.

„Не, не, не“, помисли си Марина, но каза на глас: „Добре“. Бавно и неохотно стана от леглото и се приближи до вратата. Облегна се на Гидиън, здраво обви с ръце голия му гръб, наслаждавайки се на допира до кожата му и до мускулите под дланите си.

— Или пък можем да се върнем в леглото — предложи тя.

Той прокара ръка по гърба й, после надолу по ръцете й и се пресегна, за да повдигне лицето й към своето.

— Не дойдох при теб, за да ми гледаш, Марина — каза той.

— Моля? — попита тя объркано.

— Когато се запознахме. Търсех те. От доста време. Много дълго ми отне да те намеря. — Думите сами по себе си бяха романтични, такива думи би изрекъл опиянен от любов човек. Само че тонът на Гидиън — мрачен и едновременно с това странно извинителен — им придаде различен смисъл. — Опитвам се да ти кажа, че никой не те е препоръчал. Трябва да ти разкажа как се озовах тук, Марина.

Тя се отдръпна от прегръдката му с премаляло сърце.

— Добре. Нека… Имам чувството, че трябва да се облека.

Тя потърси дрехите си, пръснати по пода и смесени с дрехите на Гидиън. Вдигна джинсите си и забеляза, че пръстенът и верижката всеки момент щяха да паднат от джоба, където на излизане ги бе пъхнала в бързината. Поклати глава, не можеше да повярва, че не се е сетила да ги сложи на по-безопасно място, и сложи верижката на шията си. Усети пръстена странно топъл до голата кожа на гърдите си. И тогава забеляза, че Гидиън е застинал съвсем неподвижно и я гледа, все едно… все едно е готов да я убие. Тази мисъл хрумна на Марина и тя усети как изстива… много силно.

— Какво има? — попита тя. — Какво има?

В гласа й се долавяше паника, сама го чуваше. Той не каза нищо, стиснал устни на тънка бяла линия, но най-сетне излезе от неподвижността си, приближи се до нея и я засенчи като затъмнение. Пресегна се и за миг тя си помисли, че ще я удари. Погледът му беше убийствен. Бавно и сковано, сякаш движението му причиняваше болка, Гидиън вдигна пръстена от гърдите й и го стисна между палеца и показалеца си.

Марина усети как мощен електрически шок спира дъха й. Земята под нозете й се разтресе, но тя остана неподвижно като вкаменена. В съзнанието й се сблъскаха образи, които не можеше да спре да се редуват бързо един след друг: червеното сияние на пръстена, усилено стотици пъти, пълните с омраза очи на Гидиън, ръцете й върху меките ръце на старицата, пръстенът около шията на онази старица, уплашените й очи… госпожа Голдън… Това бяха очите, ръцете и пръстенът на госпожа Голдън, кафявите очи на Гидиън, кафявите очи на госпожа Голдън, същите очи. Същите очи. Той има вашите очи. Чу се как изрича тези думи и изстена на глас. Цялата трепереше, всичко се движеше, сякаш подът се огъваше под леглото. Светлината в стаята стана много силна, заслепи я, после отново притъмня. Тя чу смях, плач, стенания — звуците хаотично нахлуха в ушите й. Изведнъж стаята се напълни с хора, които се катереха един връз друг, пресягаха се към нея, а лицата им й бяха познати, но се сливаха едно с друго. Тя затвори очи и се опита да изкрещи, но не можа. Престани — чу вика вътре в главата си и отвори очи. Стаята се стабилизира и престана да се върти. Шумът и образите изчезнаха.

Само че той не я пускаше, не помръдваше, не сваляше очите си — очите на майка си — от лицето й. Сърцето на Марина препускаше като лудо и пърхаше, кръвта се оттече от лицето й. Беше сигурна, че ще припадне или че той ще я убие с жестокия си поглед.

— Откога знаеш? — попита той.

Беше толкова близо, че усещаше топлия му дъх с лицето си.

— Аз… аз… не знаех… — Марина се разтрепери и зъбите й затракаха. Неистово се помъчи да се овладее.

— Що за човек си ти? — попита той. — Що за човек постъпва така? — Той отстъпи назад, но не пусна пръстена. Верижката силно дръпна шията на Марина и отметна главата й напред.

— Боли ме…

— Свали го — нареди той.

Марина усещаше съкрушителната тежест на проникновението — беше сбъркала по отношение на съня си. Не тя се опитваше да го настигне, а той се опитваше да хване нея.

— Свали го — повтори той вече по-заплашително.

— Пусни ме и ще го сваля — каза тя.

Гидиън пусна пръстена и той звучно тупна върху кожата й. Тя усети силна и остра болка на мястото, където пръстенът я удари, и парченце стъкло прободе гръдната й кост. Свали верижката, пръстенът увисна между пръстите й за последен път и тя му го подаде. Той го взе, погледна го, после го стисна в ръката си и го скри от погледа й. Раменете му увиснаха, а гневът и заплахата сякаш тутакси го напуснаха. Марина забеляза как гърлото му се свива спазматично.

— Ти й отне всичко — каза той. — Накрая… — Гидиън погледна Марина толкова нещастно, че тя усети болката в костите си. — Тя ядеше котешка храна. Нямаше пари дори да си купи истинска.

Марина отмести поглед от него. Чувстваше се по-гола от всякога, затова нахлузи джинсите си и полото, което най-сетне намери на пода. Светлината погаждаше номера на очите й, докато извършваше тези движения. Тялото й изглеждаше така, сякаш бе покрито с тънички сребристи следи и отпечатъци от пръсти — неговите отпечатъци. Скрий ги, помисли си тя. Гидиън стоеше на мястото си и голотата му също бе станала нелепа и странна. Протегна юмрука си. Част от златната верижка увисна между сключените му пръсти.

— Как си могла да вземеш това? — попита той. — Как си могла да бъдеш толкова зла?

— Не си разбрал — внезапно възвърна гласа си Марина. — Не съм го взела. Тя ми го даде.

Смехът на Гидиън прозвуча грозно.

— Да, всички казват така.

— Вярно е, Гидиън. Не исках да го взимам. Тя ме помоли да го нося. Аз…

— И защо ще го прави? Този пръстен беше толкова важен за нея. Защо ще го сваля и ще го дава на теб?

За да те пазя, помисли си Марина и усети как лицето й пламва. Нямаше как да му обясни това. Съдът я бе обявил за виновна и сега му оставаше само да произнесе присъдата.

— Марина… — Болка прониза гърдите й, когато устата му изрече името й. — У теб има ли нещо истинско? Има ли нещо, което да е важно за теб?

Тя се изправи, опита да се приближи към него, но помежду им вече имаше преграда, непреодолима като дебела тухлена стена.

— Аз съм истинска — изрече тя най-накрая. — Това е истинско.

— Това… — поде той и замълча за миг, борейки се с думите. — Това беше грешка.

Отдръпна се от нея, вдигна дрехите си от пода и се облече с мрачната решителност на войник преди битка. Марина си помисли колко много прилича той на майка си, която почти виждаше пред очите си — не, наистина я виждаше, — застанала между тях двамата. Марина впери поглед право в халюцинацията си и госпожа Голдън също я погледна, посочи с ръка най-напред към своята шия, после към шията на Марина. „Носи го — каза госпожа Голдън. — Обеща да го носиш.“

— След като си знаел коя съм — насочи погледа си Марина към Гидиън, — тогава защо се случи това?

И двамата вече бяха напълно облечени, само разхвърляното легло показваше, че помежду им се е случило нещо интимно. Всичко у Гидиън — от изражението до скованата поза — подсказваше твърдо като камък отчуждение. Вече изглеждаше далеч от нея и точно затова следващите му думи я шокираха и тя потъна в трепетно мълчание.

— Влюбих се в теб — каза той.

По-късно, когато Марина си припомняше всичко, не можеше да си спомни точните думи, които бе използвал след това. Тя по-скоро погълна историята му, не я изслуша, и всички парченца от нея я удряха като камъни. Тръгнал да я търси едва месеци след смъртта на майка си. Отнело му доста време да свърже нещата. Не можел да си представи къде са се стопили всички пари и защо майка му е стигнала до това ужасно положение. Нищо не му била казала, а когато той пристигнал във Флорида, вече било твърде късно. А и пръстенът. Знаел колко много означава той за майка му, много повече от материалната му стойност, затова не можел да си представи, че тя се е разделила с него, освен ако… Е, не знаел освен ако какво, не можел дори да си представи. Най-накрая разбрал кой е взел парите, но междувременно решил, че майка му е изгубила пръстена, защото вече познавал Марина и разбрал, че не е възможно тя да го е взела. На каквото и друго да била способна, не би могла да открадне най-ценното притежание на една старица, чиято единствена грешка била да й се довери. Най-трудно му било да преглътне как самият той повярвал на Марина. Ето това искал да й каже — че е дошъл да я търси, но желанието му за мъст се превърнало в желание към самата нея. Убедил се, че в крайна сметка майка му не е допуснала грешка и че фактът, че го е отвела при Марина, е било последното и най-хубаво нещо, което е правила за него. Обаче самозаблудата явно се оказала наследствена. Марина била лъжкиня и крадла — порочна до мозъка на костите си. Държал доказателството в ръката си.

Когато той приключи, Марина бе плувнала в пот и дишаше тежко. Лицето й бе мокро от сълзи, които не помнеше да е проливала.

— Моля те, трябва да ми повярваш. Майка ти ме помоли да нося пръстена… аз го взех… По време на последния ни сеанс тя ми даде хиляда долара. Това е всичко.

— Това е всичко ли?

— Не, ти не разбираш! Аз не бях единственият медиум, при който ходеше майка ти. Тя имаше цял списък с гледачки. Тя съзнаваше какво прави, Гидиън. Взела съм от нея само три хиляди долара. През онзи ден тя имаше повече от това в чантата си.

— Не ти вярвам. Откраднала си пръстена й.

— Не, Гидиън, не. Не съм го откраднала. Тя ми го даде, помоли ме да го нося. Това е истината. — Марина се поколеба и си пое дъх. Трябваше да му каже защо така и не го е върнала, макар и самата да не знаеше. Дори сега усещаше липсата на златното бижу като дупка в сърцето си.

Устните на Гидиън се извиха в мрачна усмивка. Заяви, че нямало за какво да се притеснява, нямало да й създава проблеми, можела да продължи да си живее, както си иска. Рано или късно щели да й потърсят сметка за постъпките, но нямало да го направи той. Тръгвал си, вече го нямало. Вдигна вазата с розите и за миг тя си помисли, че ще си тръгне с нея, обаче Гидиън се обърна и навря вазата в ръцете й толкова грубо, че цветята я удариха през лицето. Няколко листенца се откъснаха и се посипаха като розови конфети в краката й.

— Задръж ги — каза той и добави: — Ще се наложи да се прибереш сама.

Марина усети как въздухът се раздвижи, когато той мина покрай нея и след секунди чу вратата да се затръшва. Стоеше с вазата в ръце, обгърната от уханието на розите, докато нозете й вече не издържаха тежестта и се наложи да я пусне.

* * *

Солената вода се завихри около краката на Марина и се отдръпна. Приливът бе започнал. Преструвай се, че всичко е наред. Това предупреждение прозвуча в главата й в мига, в който Гидиън излезе от стаята, и не бе престанало да звучи оттогава. Тя съзнаваше, че единственият проблем е, че вече нищо няма да бъде наред.

Хлапе притича покрай нея и нагази във водата. Беше облечено с малък червен бански и имаше буйни руси къдрици. Чуваше го как се смее, докато удряше мокрия пясък с подобните си на морски звезди ръчички. Престраши се да влезе още малко навътре и седна, а водата се издигна над заобленото му коремче. Марина погледна назад и видя жена с жълт бански, легнала на пясъка, обърнала лице към слънцето, сякаш се опитваше да улови всеки лъч заради тена си. Марина знаеше какво ще се случи две секунди, преди вълната да се спусне и да покрие детето. Скочи на крака и се втурна във водата, гмурна се, за да извади момченцето. Само че в прибоя имаше само пясък и водорасли. Не може водата да го е завлякла толкова бързо, каза си Марина и се обърна към брега в пристъп на паника. Жената също бе изчезнала. Марина беше мокра и очите й смъдяха от солта. Цялата сцена бе халюцинация. Тя усети как напрежението се натрупва зад челото й — съчетание от главоболие и от напиращите сълзи. Трябваше да се махне от тук и да се върне в кабинета си. Днес трябваше да работи. Утре щеше да започне да размишлява дали не е време да напусне Калифорния.

Марина тръгна по пясъка, а мокрите краища на полата залепваха за краката й. Пет пари не даваше, че е мокра, в момента искаше само чаша топло кафе. Нямаше да е от кафенето на Роса. Още нещо, което трябваше завинаги да зачеркне от списъка си. Почти бе стигнала края на брега, когато ги видя да идват към нея — момченцето с червен бански и майка му със своя жълт. Развълнувано и с поруменели бузи, момченцето припкаше на няколко метра пред нея.

— Конър! — провикна се майката. — Не бързай толкова!

Детето не я слушаше. Марина си помисли, че не след дълго тя няма да слуша него. Марина спря точно пред жената.

— Трябва да го наглеждате — каза й тя. — Приливът настъпва много бързо. Може да пострада или дори… Трябва да го държите под око. Внимавайте.

— Коя сте вие? — попита жената. — Какъв ви е проблемът? Конър, върни се! — Този път момчето се върна и застана до майка си, обвило с пълната си ръчичка слабия й загорял крак.

— Просто го дръжте под око — каза Марина и продължи напред.

— Ти се дръж под око! — кресна жената. — Това е тормоз, така да знаеш! Ще ме учи как да се грижа за собствения си син!

Марина продължи да върви. Погледна назад само веднъж, когато стигна до главния път. Жената бе взела сина си на ръце и го притискаше силно към хълбока си, докато вървеше към водата.