Дебра Гинсбърг
Порок (23)

Глава 22

Купър отпи глътка от своята двойна мока ванилия лате с допълнителна бита сметана и остави чашата в държача, където тя пасна идеално, въпреки че бе чудовищно огромно и прекалено подсладено изобилие. Напоследък това бе станало любимото му питие, колкото по-сладко и мазно, толкова по-добре — част от собствения му нескопосан опит за самоунищожение. Чудеше се колко ли време ще му е нужно, преди да се съсипе с тези сиропирани кафени напитки, и реши, че докато го изпратят в диабетна кома, ще е станал толкова дебел и противен, че вече ще се е самоубил. Отпи още една глътка от хартиената чаша и си даде сметка, че поредицата на мислите му няма смисъл, напоследък беше все така. Каквото и да му хрумнеше, все нямаше смисъл. Нищо, освен омразата към онова, в което се бе превърнал. Беше станал блед, гълтащ хапчета пристрастеняк към „Старбъкс“, който прекарваше дните си в разглеждане на стари снимки, а нощем ронеше сълзи над стари филми и ядеше сурово тесто за сладкиши, поръсено с ксанакс, докато не заспи. Престана да ходи в спортната зала, престана да яде всичко, което не можеше да бъде претоплено в микровълновата за по-малко от две минути, и си взе „отпуск“ от „работата си“ като организатор на благотворителните мероприятия на баща си. Купър изстена на глас. Беше станал отчаяна домакиня. Ето в това се бе превърнал. А, да, и в преследвач.

Купър беше паркирал достатъчно близо до кабинета на Макс, за да го види, когато напуска сградата, но не толкова близо, че Макс да забележи колата му. Не че Макс изобщо щеше да я забележи, защото Купър беше с кола под наем. Да, ето колко откачен бе станал. Всъщност, каза си Купър, докато със сламката тъпчеше битата сметана в устата си, „предпазлив“ беше по-удачна дума от „откачен“. Отначало използваше собствената си кола и Макс наистина бе забелязал, че Купър го следи… и не бе останал никак доволен.

— Купър, според мен се нуждаеш от професионална помощ — каза му Макс, когато му се обади. По време на обаждането Купър си купуваше поредното си огромно кафе и веднага възприе тона на засегната праведност.

— Е, това е по твоята специалност, нали, Макс? Професионалната помощ? Лекар, скапан ле…

— Не се шегувам, Купър. Много се тревожа за теб.

— Да, виждал съм колко силно се тревожиш, Макс.

— Чуй ме, Купър, не става дума само за това, че всеки ден киснеш пред кабинета ми, макар че трябва да престанеш да го правиш. Честно казано, става малко зловещо.

— Не разбирам за какво говориш.

— Моля те, Купър. Знам, че пиеш… Още ли пиеш ксанакс?

— Коя е тя, Макс? Защо просто не ми кажеш коя е тя? Само това искам да разбера.

Купър чу как Макс въздиша дълбоко и си представи как отрива отгоре носа си, както правеше винаги, когато беше разочарован. Купър усети болка да пронизва гърдите му.

— Познавам наистина добри специалисти, Купър. Мога да те препоръчам. Не е нужно да е нещо постоянно, но наистина мисля, че трябва да поговориш със специалист.

Купър изпита горчиво удоволствие, докато произнасяше следващите думи:

— Защо мислиш, че бих отишъл на психиатър, Макс? Защо си мислиш, че някога ще се доверя на друг човек като теб?

— Не заслужавам това, Купър. Така никак не си помагаш.

— Изобщо пука ли ти за мен, Макс? Пукало ли ти е някога?

— Знаеш, че съм загрижен за теб. Затова искам да получиш помощ.

— Майната ти, Макс.

— Купър…

Това щеше да е подходящият момент да затвори, да му даде да се разбере и да спаси и нищожното останало му достойнство, но Купър не бе успял да се прости с останалата от Макс частица. И точно там бе проблемът.

— Моля те, потърси помощ — каза Макс. — И престани да паркираш пред кабинета ми, моля те. Или пред къщата. Моля те най-учтиво, Купър.

След това той бе затворил. Копелето дори не бе казало, че съжалява. Поне това би могъл да направи… най-малкото.

Купър нито бе потърсил професионална помощ, нито беше престанал да следи Макс, но след този разговор му бе станало ясно, че ще трябва някак да се маскира. На това се дължеше този форд фокус, в който седеше в момента.

Купър разбираше защо Макс не иска да му разкрие самоличността на жената, с която се срещаше. Да запознаеш гаджето си със своя предишен любовник определено не бе най-добрият начин да бетонираш отношенията си, макар че повечето жени биха приели Макс такъв, какъвто е, стига да им осигури хубава къща и достатъчно джобни пари. Вероятно имаше доста жени, които дори биха предпочели двойствения живот. Щяха да се ползват от всички предимства — къщата, парите, децата (ако някой смяташе децата за предимство) и пазаруването, но без неприятните задължения като секс… и секс.

Купър не знаеше дали не съди прекалено строго в това отношение. Всъщност нямаше представа дали повечето жени смятат секса с партньора си за неприятно задължение. Никога не беше правил секс с жена и не знаеше как функционира женското тяло на това ниво. Макс обаче знаеше. И информацията, че жените са готови на всичко, само и само да не ти направят свирка (което, разбира се, бе едно от нещата, които мъжът иска повече от всичко), бе дошла от него. Макс обаче беше толкова объркан и толкова неистово отричаше истинската си същност, че сигурно адски грешеше и по този въпрос. Може би жените, с които беше излизал Макс, просто не искаха да смучат неговия член. Както и да е, това нямаше значение, понеже той бе убеден, че Макс ще успее да намери жена, съгласна да му послужи като параван. Обаче Макс не искаше параван — искаше истинска връзка с жена, секс, деца и така нататък. Точно затова Купър трябваше да узнае коя е загадъчната жена. Трябваше да разбере с коя жена Макс е решил да се самозалъгва. Купър смяташе, че може би отговорността да я предупреди се пада на него. Да, точно така — той спазваше гражданския си дълг.

Неведнъж му бе хрумвало, че Макс просто го лъже за всичко. Седмици наред го наблюдаваше и не го бе видял да прави нищо по-предизвикателно от това да си купи готова плодова пита от „Хоул Фудс“. Разбира се, не следеше Макс всяка минута — сам си бе забранил да виси в колата цяла нощ — обаче не бе забелязал никаква следа от жена (нито пък от мъж) в живота на Макс (добре де, беше му ровил в боклука, но само веднъж). В края на краищата трябваше да има някого, защото единственото, в което Купър бе сигурен, беше, че дълбоко в обърканото си сърце Макс обичаше Купър. За да сложи край на връзката им, трябваше да има някой друг.

В мигове на яснота като сега Купър си казваше, че трябва да се стегне и да започне да се държи като зрял човек. Макс винаги се бе държал напълно откровено по отношение на това какъв объркан кретен е всъщност. Връзките свършваха, животът продължаваше и всякакви такива любими докторски глупости. Обаче… Купър бръкна в джоба на джинсите си и извади едно обвито с марля хапче викодин, което бе пъхнал там сутринта, ако възникне спешен случай (а напоследък той таксуваше миговете на яснота като спешен случай), и го изпи с последната глътка на сладката си напитка. Ето това бе разликата. Купър вярваше, че на двамата им е предопределено да бъдат заедно, макар да си представяше как Макс поглажда бръчката на челото си дори само при мисълта за подобно нещо. Не знаеше как ще се получи, но щяха да бъдат заедно. Без тази вяра Купър беше изгубен и сиротен, затова трябваше да се вкопчи в нея дори това да означава да се държи като тринайсетгодишно девойче.

Той задряма за малко, а когато се събуди, вече минаваше два и категорично бе време отново да изприпка за кафе. Вътрешността на устата му сякаш бе покрита с козина и имаше чувството, че са го ударили с чук по главата. Потърка лицето си с ръце и установи, че сигурно не се е бръснал от дни. Вече дори не забелязваше тези неща. Премести се, за да се огледа по-добре в огледалото за обратно виждане, и в този момент видя Макс да излиза от сградата и да върви по-бързо от обичайната си бавна походка, и да се качва в колата си. Купър не се чувстваше във форма за скоростно преследване с коли, но всъщност какъв смисъл имаше да виси тук цял ден, ако няма да извърши истинско проследяване?

За щастие уличното движение винаги ще ти помогне да не губиш от поглед колата, която следиш. На шосе 1–5 на север по всяко време цареше бъркотия, затова изминаха за половин час разстояние от шестнайсет километра. Най-накрая Макс излезе на Манчестър и зави на запад по крайбрежното шосе. Купър си помисли, че най-сетне Макс ще му сервира нещо интересно, защото той никога не се осмеляваше да се отдалечава толкова от кабинета си през работни дни, освен ако нямаше среща с някого за обяд. На крайбрежното шосе поизостана, да не би Макс да го забележи, затова за малко да пропусне да забележи как той завива и паркира на малкия паркинг близо до кабинета на Марина, където Купър не бе ходил от седмици. Какво търсеше Макс тук, по дяволите?

Купър се опитваше с всички сили да не изпуска Макс от поглед, без да предизвика катастрофа, но нямаше как да успее. Наложи се да паркира и изгуби ценно време, докато даваше на заден и си намери свободно място до тротоара, без да блъсне някой от колоездачите с техните дразнещи неопренови горнища, жълти като повърнато, и с нелепите им каски. Все се пречкаха! Когато най-сетне успя да направи маневрата с форд фокуса (определено не би включил тази кола в списъка с покупките си) и да паркира, Купър излезе и се спотаи на входа на кафенето срещу кабинета на Марина. За кратко го споходи странен спомен за последния път, когато я бе видял. Бяха забелязали онзи странен тип да се навърта край кафенето и го наблюдаваха как наблюдава нея — или пък беше обратното, не помнеше. Както и да е, сега той беше странният тип, който дебнеше скришом, и усещането никак не му харесваше.

Макс сигурно беше влязъл в кабинета на Марина, защото колата му все още беше там, но той беше изчезнал. Обърканото съзнание на Купър препускаше, но рефлексите му бяха бавни и тромави. Чувстваше се натежал и широк, все едно тежеше половин тон.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Купър се обърна към момичето, което явно искаше да го настани да седне.

— Може ли само да… Ще остана само минутка — каза той.

— Чакате ли някого?

— Не, вижте, няма да се бавя.

— Искате ли да седнете?

— Не можете ли да ме оставите на мира за секунда?

Мамка му, беше повишил глас! Сега тя щеше да повика управителя. Разполагаше с около две секунди, за да реши как да постъпи. Да остане, да си тръгне, да се навърта наоколо. В този момент видя Марина и Макс да излизат от кабинета й. Тя заключи вратата и после двамата отидоха до колата на Макс. Той й задържа вратата, за да се качи. После потеглиха. Купър се слиса. Изпита изключително странно усещане, все едно подът пропадаше под краката му. Има някакво название за онова, което се случва с мозъка ти, когато изведнъж осъзнаеш, че всичко, което си смятал за реално, е било една огромна халюцинация — все едно си бил обект на присмех, който те е засегнал след цяла вечност. Как се казваше това? Макс щеше да знае… Той знаеше всички тези психологически термини, познаваше цялата патология. Макс, неговият любовник, човекът, когото току-що бе видял да води Марина (Марина!) някъде. В хотел? В къщата си?

Това вече беше прекалено. Купър не можеше да мисли, не можеше да диша. Задушаваше се от собствената си злоба. Щеше да припадне там, на входа. Как изобщо бе способна на такова нещо? Какво ли зло се таеше в душата й?

— Господине, ако искате да седнете, с удоволствие ще ви настаня на някоя маса. Но ще се наложи да ви помоля да си вървите, в случай че…

— Тръгвам си — каза Купър и излезе на улицата, където нагорещеният до бяло гняв вътре в него се развихри в истинска буря.