Дебра Гинсбърг
Порок (40)

Епилог

Септември 2007

Дните бяха топли, но се скъсяваха. Всеки ден слънцето залязваше с една минута по-рано — единственият признак за смяната на сезона. Въздухът беше сух и наситен с мириса на горски пожар. Появяваше се и изчезваше лек ветрец, който навяваше прах през мрежите на отворените прозорци.

Терминът на Марина наближаваше. Беше натежала и спокойна. Беше пренесла люлеещия се стол до прозореца на дневната си и прекарваше там по-голямата част от следобедите, опряла босите си стъпала в топлия дървен под и люлеейки се напред-назад. Наблюдаваше как котките се стрелкат през азалиите на съседа й и как черни гарвани описват грациозен и зловещ кръг над една палма. По улицата се движеха хора, качваха се и слизаха от коли, разхождаха кучетата си, тичаха, надули музиката в слушалките си. Марина виждаше откъслеци от живота им, докато минаваха покрай нея, и чуваше части от разговорите им. Така се учеше да се съсредоточава, да пропуска някои неща и да спира други. Приличаше на настройването на радиото на точната честота.

Обикновено по време на тези сеанси Марина изпадаше в нещо като сън, пейзажът пред прозореца й избеляваше почти напълно зад затворените й клепачи. Полагаше ръце върху корема си и усещаше движението на крачетата на бебето под дланите си. Бебето също се успокояваше. Движенията му бяха по-бавни и не толкова чести, освен това се бе спуснало по-ниско, готвейки се да излезе. Чакаше, увиснало в това никъде/навсякъде между живота и смъртта.

Марина задряма и погледът й проследи случайното потрепване на закъсняла пеперуда, търсеща цвят. Дребна, но настойчива тревога запълзя към повърхността. Какво щеше да се случи, когато погледне в очите на дъщеря си? Мисълта, че ще знае за всяка болка и опасност още преди да се случат, бе непоносима за Марина. Ако бе научила нещо през последните девет месеца, то бе, че не можеш да промениш съдбата и че ако познаваш мястото си в нея, това само подчертава по-категорично колко слаб е контролът ти над нея. Сигурно бе истинско мъчение да знаеш бъдещето на детето си. По време на последния им разговор Сийл каза на Марина, че нещата ще се променят с раждането на бебето.

— Бебетата дават, но и отнемат нещо — каза й тя. — Енергията се размества. Ще видиш.

Марина усети изпъване на мускулите, почти подобно на болка усещане между бедрата си, все едно тялото й даваше знак за съгласие. Тя се размърда на стола, облегна глава назад и затвори очи. Слънцето се бе преместило и напичаше лицето й. Ръцете й лежаха отпуснати върху изпънатата кожа на корема. Отвътре се чу тихо трополене, растящото напрежение преди силен трус, и Марина си пое дълбоко въздух.

Най-напред усети вълнението във въздуха край себе си — разместването на въздуха, сякаш за да бъде направено място за нещо плътно. След това усети ръцете му върху своите, пръстите му, топли и плътни. Тя отвори очи и видя Гидиън, надвесен над нея. Лицето му, ясно очертано във всяка подробност, беше съвсем близо до нейното. Усмихваше се. Беше й простил и се бе върнал. Трепетно облекчение заля Марина. Вдигна ръка и погали извивката на шията му, толкова успокоителна и истинска под дланта й.

— Ти си тук — каза тя. — Не си мъртъв. — Очите й се напълниха със сълзи, замъглиха зрението й и после тупнаха върху ръцете й. Той не отговори, но тя го усети как въздиша, видя очите му да се изпълват с нещо мило и тъжно. — Съжалявам, Гидиън, съжалявам. Не успях да ти кажа…

— Всичко е наред — каза той, — вече знам. — Тя усети трептенето на гласа му дълбоко в тялото си. Той разтвори ръце толкова широко, че те покриха бебето под кожата й, хванаха го. — Ще знаеш какво да правиш — каза й той. — Тя ще ти каже. А и аз винаги ще бъда тук.

— Мислех, че си мъртъв — каза Марина. — Не те виждах. Смятах, че ми се сърдиш.

— Нося ти нещо — каза той. И тогава тя я видя — любовта и неохотата в очите му, и разбра, че той отново ще я напусне. Устните му докоснаха челото й и той притисна нещо малко и тежко към дланта й. — Това е твое — каза й. — Знаеш какво да го правиш.

Марина разтвори ръка. Пръстенът на Гидиън искреше в дланта й между линията на сърцето и на съдбата. Тя впери поглед в него, омагьосана от тъмночервеното сияние.

— Моля те, не ме напускай отново — каза тя, но когато вдигна поглед, него вече го нямаше.

На мястото му се вихреха светли прашинки, огромна лъчиста празнота, и тя усети как нещо стяга гърлото й.

— Гидиън, върни се! — Марина примигна и сълзите й закапаха едри и тежки, докато лицето й не се намокри и не пламна. След това изпита физическа болка, която я заля на вълни. Помисли си, че болката е твърде силна, докато се опитваше да успокои дишането си. Прекалено трудно бе да го изгуби отново, въпреки че той бе плод само на жестоко видение. Марина разтвори ръка. Пръстенът го нямаше. Притисна празната си длан към кожата на корема си.

Това е твое. Знаеш какво да го правиш.

Вече бе съвсем будна и не можеше да остане отпусната на стола. Трябваше да стане, да се движи. Още една силна болка, внезапна и жестока, я накара да изохка на глас и да стисне юмруци. Започваше се. Болката стигна кулминацията си и се отдръпна, но Марина знаеше, че ще последва нова. Стана и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Рано беше, но тя бе готова. Погледна към кръглия часовник на стената над телефона и отчете времето.

За последен път погали бебето отвън:

— Руби, време е да се родиш.