Дебра Гинсбърг
Порок (11)

Глава 10

През деня Марина бе по-заета, отколкото бе очаквала. Не знаеше дали се дължи единствено на времето, или и на факта, че бе денят на изборите и хората повече от обикновено изпитваха нужда да знаят какво им е приготвило бъдещето. След като Еди си тръгна, часовете се изнизаха сред размазана поредица от умолителни лица, които търсеха отговори на всички големи житейски въпроси.

Кики, рецепционистка на една медицинска фирма, искаше да разбере дали ще срещне своята сродна душа в групата за запознанства по интернет, в която тъкмо се бе включила. В своите карти таро Марина удобно бе съзряла един лекар — може би дори някой от работата й, — който скоро щеше да осъществи контакт. Кики се изчерви развълнувано. Призна на Марина, че всъщност вече е хвърлила око на някой от службата. Кой да предположи?

Стефани, нова посетителка, препоръчана от редовен клиент, питаше дали да не смени професията си и от автор на специализирани текстове да стане медицинска сестра. Марина отбеляза силната лечебна енергия в аурата на Стефани, но картите показваха, че Стефани трябва да вложи тази енергия в грижите за болен роднина. После Джил, млада жена, забелязала табелката на Марина, когато влязла в съседния магазин за евтини стоки и решила импулсивно да се отбие, за да й гледат. Джил, която възприе поведение в стила „няма да ти кажа нищо за себе си, защото си медиум и би трябвало да знаеш“, присъщо на хората, които идваха за пръв път, се оказа много изтощителна за енергията на Марина и за ниската й кръвна захар. Седеше си бледа и нацупена и нито се съгласяваше, нито отричаше казаното от Марина. Влагайки много повече усилия, отколкото би искала, гледачката търсеше дори мъничка вратичка — нещо издайническо, както казваха играчите на покер, — за да разбере истинската причина Джил да я потърси. Никой не ходи при гледачка, ако е напълно доволен от всичко. И никой не бе напълно доволен. Марина забеляза как Джил силно примигна, когато видя картата на Любовниците, как притеснено завъртя все още лъскавата брачна халка на пръста си и как неволно вдигна ръка, за да намести яката на ризата си и да скрие лекия червен белег на шията си.

— Виждам трети човек — каза най-накрая Марина, — който е застанал между теб и съпруга ти.

Джил не бе споменала, че е омъжена, нито бе разпитвала относно връзките си, но думите на Марина улучиха право в десетката. За пръв път Джил свали гарда и ахна. След това сеансът стана по-лесен, макар и не по-малко изтощителен. Когато изпрати посетителката до вратата, коремът на Марина вече шумно протестираше.

На няколко пресечки от кабинета й имаше малък пазар за биохрани, където човек можеше да си купи органични плодове, сандвичи с бейгъл и вегетарианско суши редом до бутилките с обогатена с витамини вода и отгледано на сянка кафе за вкъщи. Беше идеалното място за прекалено скъпа закуска, макар и не за да си попълниш запасите от продукти у дома, и Марина прецени, че може да отиде и да се върне пеша преди сеанса си с Купър, последния й клиент, преди да тръгне към дома на Мадлин.

Върна се в кабинета си, дояждайки банана, който бе започнала да дъвче на връщане, и забеляза, че мъжът в кафенето от отсрещната страна на улицата все още е там. Седеше на друга маса, така че явно по някое време се бе преместил, но и сега бе навън, все още сам и все още пред него имаше чаша с кафе. Беше взел вестник и се взираше в него, както правят хората, когато се преструват, че четат. Марина се облегна на рамката на вратата и се опита да си спомни дали го е видяла по някое време през деня, докато посреща или изпраща клиентите, но не успя да си спомни да го е забелязвала от сутринта. Тя погледна към отсрещната страна на улицата към мъжа, внезапно убедена, че той я наблюдава. В основата на гръбнака й започна да се събира бодлива студена тревога и коремът й мъчително се обърна. Рационалната част от мозъка й подсказваше, че той няма нищо общо с нея. Но ирационалната страна на Марина, която тя с всички сили се стараеше да потисне, не се нуждаеше от доказателства — тя знаеше. Марина се запита дали изобщо това е същият мъж, или си въобразява. Но не, макар да бе възможно двама едри мъже с избелели сини джинси да са пили кафе в „Енсинитас“ през този ден, нямаше двама едри мъже с избелели сини джинси и с червена карирана риза, износени жълто-кафяви работни ботуши, които да пият кафе в едно и също кафене. Нещо в положението на раменете и на главата му — изпънати рамене и леко наведена напред глава — я убеди, че става дума за един и същ човек. Тя стоеше, стиснала наполовина изядения банан в една ръка и облегнала другата на касата на вратата, за няколко секунди неспособна да помръдне или да отмести поглед. От унеса й я извади Купър, който беше пристигнал по-рано и се носеше към нея на вълната на скъп одеколон.

— Марина, скъпа, изглеждаш по-прелестна от обикновено! — възкликна Купър, докато се приближаваше. — Мен ли чакаше? Много мило.

Макар вече да познаваше добре всичките си редовни клиенти, Купър единствен си позволяваше да й говори толкова фамилиарно. Марина, която безмълвно изискваше известна емоционална дистанция от клиентите си, нямаше нищо против фамилиарността на Купър, стига да не се стигаше до нахлуване в личното й пространство. Към него изпитваше нещо подобно на привързаност, макар да не бе сигурна защо. Може би беше свързано с факта, че него не го интересуваше дали тя го харесва или не. За разлика от повечето й други клиенти Купър не се нуждаеше от одобрението й. И затова не бе толкова жалък, макар да търсеше одобрението — и любовта — на човек, който никога нямаше да му ги даде.

— Марина? Какво гледаш?

— Извинявай, Купър. Просто искам да видя…

— Какво да видиш? Нещо хубаво ли? — Той проточи шия, за да проследи погледа й.

— Там има един мъж…

— Е, това никога не е лошо, нали?

— Цял ден седи в кафенето. Видях го, когато дойдох тук сутринта. И все още е там.

— И защо това е проблем?

— Не е проблем — отвърна Марина. — Просто е странно.

Купър присви очи и погледна към кафенето.

— Този здравеняк там ли? Изглежда ми свестен — отбеляза той. — Доколкото виждам. Струва ми се висок. Виж какви дълги крака има. И тази риза. Мъжага та дрънка.

— Да — не сдържа усмивката си Марина. — И аз така си мислех.

— И-и-и! — проточи Купър. — Сега ще го гледаме, така ли?

— Не. Извинявай. Ще ти гледаме на теб.

Купър познаваше кабинета й и веднага се запъти към масата в задната част. Отпусна се на стола срещу Марина, тя запали свещ с аромат на портокал и на сандалово дърво и я постави помежду им. Купър харесваше свещи, тамян и всякакви други спиритични подробности. Марина не се съмняваше, че той с удоволствие би се взирал в кристално кълбо, ако тя имаше такова. Знаеше обаче, че би й повярвал и без тези декорации, но въпреки това му ги осигуряваше. За нея бе важно клиентът да се чувства удобно. Ако това означаваше всякакви излишни джунджурии, така да бъде. Повечето от клиентите на Марина тук не даваха и пет пари. Тук бе съвсем различно от Флорида, където по-голямата част от възрастните й клиенти се бяха вкопчили в старомодни представи за това как би трябвало да изглежда един медиум.

Марина прогони неприятните спомени от Флорида от главата си и насочи вниманието си изцяло към Купър, който се бе облегнал на стола си със стиснати устни, сякаш за да задържи думите, които напираха да рукнат като порой от устата му. Все още изморена от сеанса с Джил и притеснена заради мъжа в кафенето, тя реши да остави Купър да говори колкото си иска.

— Как си, Купър? В момента усещам край теб много повишена енергия. Струва ми се, искаш да ми кажеш нещо.

Той си пое дълбоко въздух и постави ръце върху масата с дланите надолу и с разперени пръсти. Марина си помисли, че вкусът му към драмата понякога бе приглушен, но винаги се проявяваше в нещо — което, както му бе разяснила вече, е резултат от присъствието на толкова много планети в знака на Лъва.

— Мисля, че Макс се готви да ме покани да се преместя при него — произнесе Купър след крака пауза. — Съзнавам, че е голяма стъпка. — Потърси с поглед потвърждение от нея и продължи: — Отначало си помислих, че си въобразявам, че просто така ми се иска, нали разбираш? Затова се държах спокойно, изчаквах да се случи още нещо, да съм съвсем сигурен. — Той замълча, но Марина не го прекъсна. — От много отдавна не сме се карали, дори за дреболии като например кой филм да гледаме. Той беше наистина… Не знам… спокоен. Сякаш бе приел мен, нас. Сякаш бе приел, че сме двойка. Не сме говорили за бъдещето, карахме я ден за ден, струва ми се, обаче, че му е по-приятно да съм край него. — Купър замълча и се прокашля. Ъгълчето на устата му се изви почти в усмивка. — Помниш ли когато му подарих розовия храст?

Марина се усмихна неопределено, защото не знаеше дали е забравила за розовия храст, или Купър не бе споменавал за него, но бе допуснал по своя добронамерен и погълнат от самия себе си начин, че тя просто няма как да не знае.

— Както и да е, купих за градината му един великолепен розов храст, а той го уби. Добре де, може би не точно го уби, но храстът загина по време на неговата смяна. Не го е направил нарочно. Просто… струва ми се просто не успя да се справи. Твърдеше, че го е нападнал някакъв червей. Затова онзи ден онова красиво гърне, което намерих на Сийсайд Базар… Щях да го оставя в апартамента си, обаче реших, че много ще отива в къщата му — коридорът му е направо идеален за него. Освен това не се нуждае от никаква поддръжка. Както и да е, занесох гърнето у тях и той много го хареса. Каза, че съм „разкрасявал“ обстановката, че съм имал страхотен вкус… — Купър сведе поглед към ръцете си и после погледна към Марина, молейки за отговор, за потвърждение, за каквото и да е.

— И? — тихо попита Марина. — И после какво?

— Каза, че му е приятно да ме вижда в дома си. — Купър се усмихна, сякаш си бе спомнил нещо приятно.

— Всъщност онази нощ прекарахме първия си празник заедно. Знам, това е само Вси светии — не е като Коледа или нещо подобно — обаче наистина беше хубаво. Макс много обича Вси светии заради децата. Само да го видиш какво прави, за да купи най-хубавите, здравословни и подходящи бонбони. Много е забавно. Казах му, че те не дават и пет пари — знаеш, че децата предпочитат гадости, — но за него е много важно. — Купър замълча и сведе поглед за миг. — Трябва да ми кажеш, Марина. Трябва да ми кажеш дали съм на прав път. Усещам у него промяна. Почти сигурен съм, че ще ме покани да заживеем заедно, но не искам да казвам нищо, докато не… не съм сигурен. Трябва да ми кажеш.

Марина беше готова, след като бе премислила собственото си мнение, докато Купър говореше. Знаеше подробности за обречената връзка на Купър, за които той дори не подозираше — информация, която й бе дал само чрез жестовете си и поради сенките, които минаваха през очите му. Малко вероятно бе Макс внезапно да промени нагласата си по отношение на Купър и промяната в поведението му напоследък най-вероятно се дължеше на чувство за вина. Междувременно Купър изпълняваше ролята си на добряка Чарли Браун, а Макс — на грубиянката Луси^[1]. Макс подвеждаше Купър, караше го да мисли, че е безопасно отново да ритне топката, но само за да може отново да падне по гръб. Беше класическо положение и Марина подозираше, че дори Купър го знае. Само че Купър не бе дошъл при нея за такъв психиатричен анализ. Той се нуждаеше от ясновидски прозрения и тя щеше да му даде точно това.

— Дай ми ръцете си, Купър — подкани го Марина и той с готовност ги протегна. Тя затвори очи и усети хладното докосване на върховете на пръстите му, долови с кожата си ускореното туптене на сърцето му.

— Марина, аз…

— Не мърдай — тихо каза тя. — Получавам послание.