Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Дебра Гинсбърг. Порок

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“ София, 2011

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-962-532-5

История

  1. — Добавяне

Глава 33

Първото нещо, което Купър искаше да направи, след като избяга от офиса на Макс (защото точно това представляваше бясното му препускане надолу по стълбите, без да дочака асансьора), бе да натъпче шепа хапчета в гърлото си и да ги прокара с цяла бутилка вино. Само че този инстинкт за самосъхранение (още достатъчно силен въпреки емоционалната разруха) не му позволи да изгълта всичките си запаси още в колата. Суетата също изигра роля в колебанието му. Когато видя Макс с онази жена, това му помогна да проумее колко е пропаднал физически от началото на цялото фиаско. Представи си как под въздействието на двайсет хапчета ксанакс се блъска с колата си в някакво дърво и как се налага да срежат колата, за да измъкнат подпухналото му и обезобразено тяло от останките. Мисълта, че някой може да го види така — особено Макс, — се оказа непосилна за Купър.

На тръгване от паркинга той усети силата на прозрението, все едно някой го беше ритнал в корема. Буквално му изкараха въздуха и това не се дължеше само на факта, че се бе наложило да измине тичешком четири етажа по стълбите в сегашното си окаяно състояние. Ако го бяха попитали дори непосредствено преди да влезе в онзи кабинет, дали Макс е способен да разиграе такава садистична сцена, Купър щеше да заяви, че не е възможно. Отношенията им бяха заприличали на зле написана мелодрама, пълна с упреци, гняв и може би най-лошото — безразличие през последните няколко месеца. Но дори въргаляйки се в емоционалната тиня, в която се бе превърнала някогашната му любов, Купър никога не бе очаквал да се натъкне на жестокост и на злоба. Онова, което срази Купър най-силно, не бе фактът, че беше изгубил Макс (отново!), а фактът, че е твърде вероятно да не познава — и никога да не е познавал — Макс, ама въобще!

Макс смяташе, че е възможно да бъде щастлив с жена — дори да бъде с жена след първоначалното вълнение от новото и непознато взаимоотношение, — а това според Купър беше абсолютно откачено. И тази жалка и отчаяна жена вероятно в този момент обслужваше Макс с успокоителните едносрични възклицания, които беше научила долу на рецепцията. Купър направо не можеше да си представи как изобщо Макс бе избрал нея, за да му бъде първата? Не можеше и да повярва, че тя наистина е бременна от Макс. Ако все пак беше — пфу! — едва ли беше бременна повече от пет минути. Кога бе намерил време с толкова невероятно натоварения си график? А и признанията, които сигурно бе направил по отношение на Купър! Как ли бе минало това? Купър се опита да си го представи, да се досети какви думи беше употребил Макс. Много добре познаваше тона — онзи мъчително търпелив и бавен тембър на психоаналитик:

Напълно нормално е за един мъж да преживее моменти, когато изпитва влечение към представител на собствения си пол. Литературата сочи…

Не, едва ли е било толкова глупаво. Може би по-скоро е било нещо такова: Разбирам, че вероятно ще се почувстваш неудобно от онова, което ще ти кажа, но смятам, че трябва да поговорим за това. Да, ето така. Чуваше думите, все едно Макс му ги шепнеше в ухото.

Купър до такава степен се увлече в мисления сценарий, че подмина отклонението за магистралата и продължи да кара по пътя за възвишението Дел Мар. Спусна се, после се изкачи по голямото възвишение и долу пред погледа му се ширна океанът — блеснало покривало от сини диаманти. Купър си спомни първия път, когато бе идвал в Дел Мар заедно с Макс една неделя. Бяха постъпили като истински туристи — разходиха се по Фифтийнт Стрийт Бийч, после нагоре до площада, където обядваха. Макс искаше да хапнат в „Пасифика“, но Купър му каза, че отсреща в „Епасоте“ има по-готини келнери. Ядоха кесадила с три сирена и доматен сос. Никой от двамата не можа да си дояде храната, обаче Макс не искаше да си поделят една порция — не искаше да изглежда като гей, макар че се набиваха на очи, все едно бяха облечени със скапани розови прашки. Ето това Макс така и не проумя — само привличаше още повече внимание към факта, че е гей, като се опитваше толкова неистово да не бъде такъв. Истината струеше от него като пара в цветовете на дъгата — той просто не го виждаше. Купър винаги бе смятал това за признак на уязвимост, тъй като Макс бе толкова умен във всяко друго отношение. Но може би в крайна сметка не беше толкова мило и уязвимо. Може би беше студено и премислено точно като онази ужасна постановка в кабинета му.

— Да върви по дяволите! — изруга Купър на глас и удари кормилото толкова силно, че клаксонът свирна и шофьорът в съседната лента му направи красноречив знак. — Майната ти и на теб! — кресна Купър и натисна педала на газта. Другият шофьор ускори на свой ред, опитвайки се да предизвика някаква мъжкарска надпревара, но Купър го заряза, вече изгубил интерес, а мислите му продължаваха да се гонят и да се въртят в безкрайно повторение. Сега, когато първоначалният шок започваше да отшумява, отделни моменти от сцената в кабинета на Макс започваха да го тормозят като коприва, притисната към кожата.

Какви бяха тези глупости за партито на Мадлин например? Откога Макс беше започнал да си пада по партита? Беше се наложило буквално да го замъкне на последното парти на Андрю и на Мадлин, а там той през цялото време се бе спотайвал като беглец. Ами че Макс дори не харесваше Мадлин. Неведнъж беше казвал на Купър, че Андрю е сгрешил, като се е оженил за нея. Колко мъдро от негова страна!

Сега обаче като се замислеше, всичко се връзваше. Макс най-накрая имаше общоприета приятелка (о, той беше побързал да обясни, че Андрю не знае нищо за ориентацията му и че не е човек, който възприема тези неща, затова бъди така добър, Купър, а?), така че защо да не парадира с доказателството за своята хетеросексуалност пред свръхпривилегированите жители на Ранчо „Санта Фе“, половината от които, помисли си Купър, се чукаха помежду си просто от скука. Какво по-подходящо място Макс да покаже бъдещата си булка заедно с нейния грамаден и прекрасен годежен пръстен?

Купър зави рязко и спря със свирещи спирачки, като за малко не блъсна мършава сива котка, която се стрелна по тесния път. Този пръстен. Беше го виждал преди, при това не само във въображението си, а на верижка върху нечия гладка кожа.

— Ей! Ей! Какво ти става, мамка ти?

Марина. Най-напред се сети за името, сричките минаха през мозъка му като през вода, после си представи лицето й, шията й и гърдите, където пръстенът лежеше наполовина скрит между тях. Беше го виждал само веднъж, когато бе посегнал над кротко горящата свещ, за да закачи с пръст верижката и да го издърпа. Но нямаше никакво съмнение — беше същият пръстен, който бе видял на дебелия пръст на годеницата на Макс.

— Чуваш ли? Едва не уби котката ми!

Купър вдигна поглед и видя ниска къдрокоса жена с еластичен потник и с прекалено тесни шорти да тича към него с разкривено от ярост дребно личице. Купър не й обърна внимание. Какво търсеше пръстенът на Марина на пръста на онази жена! Този въпрос се нави като примка около мозъка на Купър още докато дребната жена стигна до колата му и започна да блъска по страничното предно стъкло.

— Не можеш да караш така тук! Какво ти става? Пиян ли си?

Той свали стъклото си до долу и я удостои с най-добрата си престорена усмивка.

— Много съжалявам, но не съм блъснал котката ви. Завих, за да избегна удара.

— Знаеш ли колко е позволената скорост тук? Ти си луд… можеше да е някое дете!

— Те имат по девет живота — заяви Купър, вдигна стъклото си и запали двигателя. — Един повече или по-малко! — Натисна газта и остави жената отзад със зяпнала уста. Докато хвърчеше бясно по завоите към Дел Мар, Купър внезапно се почувства изпълнен с жизненост и с целеустременост. Няколкото минути в кабинета на Макс вероятно бяха най-лошите в живота му, въпреки ада, който бе преживял в гимназията, и мъчителните раздели оттогава насетне. В света на Купър представата за Макс и Кики (боже, ама и какво име имаше!) не беше възможна, това беше научна фантастика, той просто се бе озовал на друга планета. Но ето че насред всичко това се оказа Марина, една известна нему величина. По някакъв начин тя държеше ключа, който щеше да отключи всичко това. Докато караше на север, се запита дали не си бе въобразил кой пръстен е видял на пръста на Кики. Може би мозъкът му — или Марина! — бяха проектирали образа там, за да го насочат към нея. Но нямаше значение дали е плод на фантазията му, или беше действителност. Той щеше да я намери и вероятно би трябвало да го направи отдавна. Не, не, поправи се Купър, всичко се случва точно когато трябва, точно както трябва. Спря на една сергия за цветя в Дел Мар, където винаги имаше свежи цветя, и купи малък, но изискан букет рози. След това се запъти към Кардиф, към дома й.

* * *

Не очакваше да бъде толкова напрегнат, докато изкачваше трите стъпала към предната врата на Марина, и почука. Щорите бяха спуснати и къщата беше съвсем притихнала. Отново почука, този път по-силно, и почака малко. Третият път почука просто от нерви, условен рефлекс на човек, застанал пред нечия врата с букет рози в ръка. Купър си помисли, че това е един от най-жалките моменти, които е преживявал. Постоя там още известно време, после се обърна и седна на стълбите. След минута-две си даде сметка, че съседите може да забележат нещо, затова слезе, вмъкна се в колата си, пусна си радиото и зачака. След три песни започна да се върти неспокойно и притеснено на мястото си, не го свърташе. Изключи радиото и наведе седалката, докато не застана под удобен ъгъл от четирийсет и пет градуса. Завъртя глава, за да държи под око къщата на Марина, и веднага заспа, положил розите върху гърдите си.

Сънува дъжд, сънува как капките се сипят по стъклото, а когато се събуди, Марина тропаше по прозореца на колата му. Той скокна стреснато, объркан, но съвсем буден. Беше късно. Небето бе потопено в златисторозова светлина и сенките бяха издължени. Сигурно бе спал часове. Отвори вратата и излезе от колата.

— Купър? Какво се е случило?

— Здравей, Марина.

Тя изглеждаше толкова различно, че Купър се запита дали не си е правила пластична операция. Само след миг осъзна, че промените, които забелязваше у нея, не могат да бъдат постигнати с никаква операция. Тя изглеждаше едновременно по-сурова, и по-мека в сравнение с последния път, когато е бе виждал. Тялото й бе по-заоблено и по-пищно, но нещо под повърхността се бе превърнало в камък. Очите й сякаш бяха станали по-големи и някак по-тъмни. Лицето й изглеждаше по-тънко и по-остро очертано — скулите й бяха изпъкнали релефно на фона на дългата й буйно къдрава коса. Беше облечена с дрехи, в каквито не я беше виждал преди — еластичен черен клин като за йога и куклено зелено горнище, което се връзваше отзад. След още секунда Купър разбра причината за облеклото й. Беше бременна. Той се стъписа и се обърка, все едно беше дете от детската градина, което среща учителката си в магазина. Това просто не се връзваше с представата му за нея. Забравил красноречивите думи, с които се канеше да я залее, той подаде розите и каза:

— Нося ги за теб — все едно се канеше да я извежда на среща.

Марина отстъпи назад и изгледа цветята едва ли не изплашено. Това бе най-странната реакция на красив букет, която Купър някога бе виждал.

— Моля те — каза Марина, — няма да понеса гледката на още рози. Би ли ги прибрал, моля те? Отнеси си ги у дома. — Купър осъзна, че сигурно изглежда съвсем оклюмал, защото тя добави: — Не го приемай лично, Купър.

Той метна цветята на предната седалка на колата си и каза:

— Съжалявам, Марина.

— За какво?

— За случилото се… за пожара, за всичко. Дори не ти се обадих. — Той прехапа устна, спомняйки си обажданията, които всъщност беше направил. — Трябваше… Не знам. Напоследък не съм на себе си.

И тогава Марина направи нещо много странно. Приближи се до него и постави длан в средата на гърдите му, сякаш се опитваше да усети туптенето на сърцето. Не си спомняше да го е докосвала преди. Винаги се държеше странно, когато някой се опиташе да се доближи до нея.

— Няма нищо — каза тя. — Знам.

Сякаш язовир скъса стената в гърдите на Купър. Вълна от чувства заля цялото му тяло — топла, студена, кротка и бурна едновременно — и когато водата стигна очите му, той просто ревна като грамадно бебе. Всичко, което бе изпитвал през последните две години — и може би по-дълго, от началото на живота си — рукна от него в неспирен поток.

— Ще го срещнеш, когато излезеш от болницата — каза Марина. — Има сини очи и е късо подстриган. Работи като ландшафтен дизайнер. Проектира езерца с рибки…

— Когато изляза от болницата ли?

— Нима не постъпваш днес? — попита Марина, искрено озадачена. — Заради черния си дроб?

— Черния ми дроб ли?

— Извинявай, малко избързах — каза Марина.

Положението ставаше малко странно дори за Купър. Марина беше станала толкова странна, че той не знаеше как да се държи.

— Ами… — И после си спомни защо беше дошъл.

— Какво има, Купър? Дошъл си, за да ме попиташ нещо. Какво е то?

Купър сведе поглед към яката на свободното й горнище. Не се виждаше никаква верижка.

— Марина, още ли имаш онзи пръстен, който носеше на верижка? Онзи с рубина?

Ръката й се стрелна към шията и стисна нещо, което не беше там.

— Защо се интересуваш от пръстена? — попита тя. — Какво знаеш за него?

— Знам къде е — каза Купър. — Знам кой го носи.