Дебра Гинсбърг
Порок (33)

Глава 32

Марина нямаше как да не се усмихне, когато видя къщата. Малка и спретната, едва ли не сладникава и почти същата като нейната само с две съществени разлики. Първата бе, че тази къща беше в ярко лимоновожълто, а къщата на Марина в мръсно бяло и се нуждаеше от пребоядисване. Втората подробност беше по-издайническа — на предния прозорец висеше голям червен неонов пентаграм в кръг. Марина си помисли, че поне думата „медиум“ не се вижда, това поне бе проява на някаква сдържаност.

Марина се намираше в северния край на Пасифик Бийч, квартал, който служеше като мост между скъпото и абсолютно нелепото. Пътуването й беше отнело по-малко време, отколкото бе очаквала, затова постоя няколко минути в колата, подготвяйки се за предстоящото.

Нуждата й да намери човек с дори съвсем слаби способности на медиум се бе усилила веднага щом Клеър бе отпрашила, обзета от справедливо възмущение. Марина отново насочи вниманието си към телефонния указател и към списанията, изготви списък и след това позвъни на всеки номер, независимо колко странно звучаха имената и свързаните с тях претенции. Първите две позвънявания я отпратиха на гласова поща с толкова силна музика в стил ню ейдж, че тя едва чу изходящото съобщение и второ, което я молеше да натисне 1 за „таро“ и 2 за „масаж“. Марина не остави съобщение и на двата телефона. На третия номер се обади жена, която говореше английски толкова слабо, че Марина разбра само няколко думи. Във всеки случай и жената не я чуваше заради детската глъчка край себе си. Марина затвори. Четвъртият телефон звъня седем пъти, но тя прояви упорство просто от любопитство що за човек би оставил телефона да си звъни. Най-накрая някой вдигна. Гласът от отсрещната страна сякаш бе поръсен с прахта от много векове — думите звучаха бавно и накъсано. „Не, скъпа моя, вече не се занимавам с това — каза гласът. Последва дълго мълчание, запълнено от мъчително дишане, и после: — Но ще ти дам името на човек, който ще ти помогне.“ Ето така Марина се бе озовала тук, сред ярките възвишения на границата на Ла Джола.

Медиумът се казваше Сийл („Като името на певеца“, така инструктираха Марина по телефона) и жената изобщо не бе учудена от парещата нужда на Марина от незабавна среща.

— Ако можеш да дойдеш тук днес следобед, ще те приема — каза жената с плътен дрезгав глас. — Да ти обясня ли как да стигнеш?

Докато заключваше колата и поемаше към къщата, Марина си каза, че няма никакво значение дали Сийл е измамница — поне опитваше да направи нещо.

Макар че не би трябвало, Марина се сепна, когато Сийл отвори вратата, преди изобщо да е почукала. Възрастта й не можеше да се определи — беше може би на четирийсет или на шейсет — с навита на ролки коса с цвета на сладко от портокали. Беше набита, но не натежала, и бе облечена с тъмносин пуловер и панталон в тон. Изглеждаше спретната, макар и не съвсем стилна, и породи у посетителката си смътното усещане, че не дава и пет пари какво мислят хората за облеклото й.

— Здрасти, мила — поздрави я Сийл. — Не се плаши толкова. Видях те през прозореца да спираш — посочи тя вляво. — Влизай, де.

В къщата миришеше на дървени стърготини и на силни и остри потпури, но Марина не виждаше нито едно от двете. Видя обаче едно изтормозено канапе и два разкривени фотьойла, очукана масичка и стотици книги с меки корици, натъпкани върху двете лавици от изкуствен чам. От бързия оглед Марина установи, че повечето от тези книги имат в заглавието си думите „граф“, „херцог“ или „отстъпване“.

— Не гледай натам, мила — каза Сийл. — Сигурно изборът ми на четива ще те разочарова. Всички се разочароват. Обаче какво да правя, така се развличам. На кого не му се налага да го прави, нали? Ели в кухнята, да се разположим.

— Да се разположим ли?

— Ами да, разбира се. Първо ще трябва да пийнем чай.

— Чай? — зачуди се Марина. — Вие тасеомания ли практикувате?

Сийл изви една от добре оформените си червеникави вежди и се усмихна озадачено на Марина.

— Какво е това, мила?

— Ще ми гледате на чаени листа ли?

— Е, не смятах, но ако искаш, мога да опитам. Просто реших, че няма да е лошо да ти предложа нещо за пиене. Имам студен чай, но мога да ти приготвя и горещ, ако предпочиташ. Просто понеже навън е горещо…

— Не, разбира се, няма нужда — възрази Марина. — Аз не исках… Студен чай е чудесно.

— Добре тогава. Насам.

Кухнята на Сийл беше доста по-голяма от хола й, но не беше по-модерна. Шкафовете, произведение на изкуството през 70-те години, отчаяно се нуждаеха от осъвременяване, а подът, покрит с линолеум, който познаваше и по-добри времена, бе избледнял до мътно зеленикавосиньо. В средата имаше маса за хранене от хром и ламинат, върху която се мъдреха две празни чаши и няколко хартиени салфетки. Нямаше карти, свещи или каквото и да било, което да издава професията на Сийл. Марина седна на един от трите стола.

— Мила, преди да започнем — каза Сийл и отвори хладилника за каната студен чай, — нали нямаш нищо против…

Марина невиждащо впери поглед в Сийл, преди да проумее какво има предвид тя.

— А, да, плащането. — Бръкна в чантата за деветдесетте долара, които си бе донесла, и ги остави в средата на масата.

Сийл прибра парите и на тяхно място постави чинийка с лимонови резанки.

— Благодаря ти, мила. Така е по-добре, казвам ти. Сега вече можем наистина да се съсредоточим. — Наля на Марина чаша чай и после от някакъв невидим джоб в гънките на дрехата си извади оръфани карти таро и ги постави върху масата помежду им. Двете жени мълчаливо сърбаха чая си минута-две, после Сийл каза: — Тревожиш ли се за бебето, мила? Защото имам силното усещане, че с бебето всичко ще бъде наред.

Марина положи ръце върху издутия си корем и си спомни, че той вече е достатъчно голям, за да може наблюдателен човек да забележи, че е бременна.

— Е, това е добре — каза тя.

— Кога трябва да се роди, мила?

— Не съм сигурна — отговори Марина. — Още не съм разбрала.

Въпросителното изражение на Сийл стана загрижено. Бръчки, които Марина още не бе забелязала, се появиха между носа и устата й, в ъгълчетата на светлите й сини очи също имаше мрежа от дълбоки бръчици. Може би в крайна сметка жената все пак беше доста възрастна, помисли си Марина.

— Така, добре — каза Сийл. Отпи от чая си, взе картите и започна сръчно да ги бърка. — Е, какво се случи с твоята гледачка, ако нямаш нищо против да те попитам. Не че имам нещо против да свърша работа, обаче човек трябва да е в крак с конкуренцията. — Марина не отговори и жената се засмя кратко. — Шегувам се, мила. Поне за второто.

Марина се запита дали да не каже на Сийл всичко — от началото до края. Усещаше тежестта на изповедта като камък на раменете си и ужасно й се искаше да се освободи от него. Ако Сийл не беше измамница, и бездруго вече се бе досетила. А ако беше, нищо нямаше да се промени, ако й каже.

— Нямам си моя гледачка — отговори тя накрая. — Честно казано, досега не ми е вървяло особено с такива неща.

Сийл продължи да бърка картите, ръцете й се раздвижиха още по-бързо и нито веднъж не се запънаха.

— Така ли? — попита тя. — Е, трябва да направим неща, за да поправим това. — Марина наблюдаваше като омагьосана как ръцете на Сийл боравят с картите бързо и изящно. — Искаш ли да ми кажеш за какво си мислиш, мила? Или и това още не си разбрала?

Марина се подсмихна, макар да не откъсваше очи от картите. Допадаше й стилът на Сийл. Осъзна и още нещо, когато размазаното движение на ръцете на Сийл я приспа и прикова вниманието й в спокойно съзерцание: за пръв път от месеци се чувстваше спокойна. Нямаше гласове, мъртви хора, видения или предчувствия — само тук и сега и тихото шумолене на картите, които се плъзгаха една върху друга.

— Цепи. — Картите шляпнаха върху масата и Марина се сепна, преди механично да се пресегне и два пъти да разцепи тестето наляво. Сийл за миг покри с дясната си ръка лявата ръка на посетителката си, после събра тестето отдясно наляво. — Готова ли си? — попита тя и Марина кимна.

— Келтски кръст — каза Сийл. Разположи десетте карти, обърнати надолу в древната конфигурация на кръст и жезъл. Първата карта, която обърна, беше в центъра на кръста и се оказа Тройка мечове. При вида на пронизаното сърце и на пороя отзад Марина тутакси си спомни как бе избрала точно тази карта за госпожа Голдън и как я бе „разтълкувала“ като предупреждение, че синът й е в опасност. Това беше една от най-въздействащите карти в тестето и винаги предизвикваше нужната реакция.

— О, мила, такава мъка! — възкликна Сийл. — Изгубила си голяма любов, при това насилствено. — Втората карта, Кралица чаши, застана напряко на първата. Сийл въздъхна, преплете пръсти и кокалчетата й изпукаха едно по едно. — Най-голямата пречка си самата ти — заяви тя. В тона й се прокрадна изненада. — Сама си застанала на пътя си, насред собствения си път. Трябва да се прескочиш. — Сийл обърна следващата карта, Шестица чаши. — О, но ти имаш наследство. Дар, който ти е направен още като дете. Това е основата ти. Можеш да строиш върху нея. — Сийл обърна друга карта, Десетка мечове, най-плашещата карта, на която бе изобразен мъж, паднал ничком и с десет меча, забити в гърба му. — Непосредственото ти минало — каза тя. — Опасност, предателство… — Намръщи се и потърка изпъкналата част на носа си. — Това е карта на омразата, на враговете… Някой, който те иска… — Тя бързо обърна следващата карта, Петица мечове. — В най-близкото ти бъдеще има кражба, измама, манипулация. — Сийл все повече се вълнуваше и не откъсваше очи от картите.

Марина познаваше всички тези карти, дори бе изричала същите думи пред клиентите си, но въпреки това имаше чувството, че в момента гледа през чужди очи, очите на Сийл.

— Деветка жезли — каза Сийл, — коронясва те. Ти си силна, упорита и готова да се бориш. Можеш да победиш, имаш силата да победиш. Осмица чаши ето тук означава, че си готова да оставиш зад себе си живота, който си живяла някога. Чашите са все още пълни. Можеш да предложиш още много неща. — Сийл обърна картата на Обесения и на Тройка пентакли. — Толкова много самота — въздъхна тя — и толкова много скръб. Ти си на кръстопът, а отникъде не получаваш напътствия. Изгубила си… толкова много. Трябва да се откажеш. Трябва да вярваш на себе си.

Марина си помисли, че това може да се отнася за всеки, макар да усещаше, че сърцето й бие силно. Думите на Сийл бяха като дреха с универсален размер и можеха да приемат формата на което и да било тяло. Можеш да я разпъваш, да я стесняваш, да я обработваш, докато ти стане. Поне това си казваше Марина, докато Сийл продължаваше, обърна последната карта от фигурата — онази, която щеше да покаже изхода от нещата. Беше единайсетата карта от Големите аркани.

Справедливостта.

Сийл докосна картата с върха на пръста си, проследи меча и везните, които държеше облечената с червено и коронована фигура на Справедливостта, и най-накрая вдигна поглед към Марина.

— Ти си загазила, нали? — попита тя. — Цялото това насилие, което виждам… — Сийл отново се пресегна и докосна леко с ръка ръката на Марина. — Всичко ще се оправи — каза тя. — Всичко ще се подреди. Няма да е лесно.

— Че кое е лесно? — попита Марина след малко. — Нищо.

Сийл си пое дълбоко въздух и се облегна назад на стола.

— Каква е историята ти, мила? Толкова много неща се случват зад очите ти, че дори не мога да си представя какво си преживяла. Много повече, отколкото показват тези карти, нали?

— Мога да ти разкажа, но после ще трябва да те убия — заяви Марина. Сийл само седеше и я гледаше. — Пошегувах се — додаде Марина.

— Добре де — съгласи се Сийл, но не се засмя. — Но какво дойдеш да разбереш всъщност? Отдавна се занимавам с това и знам, че на масата ми нямаше достатъчно, за да останеш доволна.

Марина тъкмо се накани да възрази, но докато формулираше думите мислено, си даде сметка точно какво иска от жената, която стоеше срещу нея.

— Как го постигаш? — попита я тя. — Искам да кажа, как успяваш да не полудееш?

— Какво имаш предвид, мила?

— През цялото време трябва да поглъщаш толкова много енергия от всички. Любовите, загубите и желанията на всички се стоварват върху теб. Как разбираш кое какво е? Как подреждаш всичко? Как го поддържаш в ред?

Сийл сведе поглед към картите и чукна по Кралицата чаши.

— Нищо чудно, че не искаш да ми кажеш при кой медиум ходиш обикновено — каза тя. — Ти си този медиум. Но защо не ми каза, мила? Щях да ти направя отстъпка като на колега.

— Правиш отстъпки на колеги ли?

— О, боже, май нито една от двете ни не бива да се опитва да се шегува, а? Искам да кажа, че не беше нужно да криеш от мен — тихо изпуфка тя. — Нищо чудно — продължи тя, — винаги е по-трудно да гледаш на гледачка. — Развали фигурата, която беше подредила за Марина, и отново събра картите. — Хайде стига, не бъди толкова тъжна. Всичко ще се оправи, мила, повярвай ми. Сега ще сипя по още малко чай, а после ще отидем в хола и ще се настаним по-удобно. Нямам какво да правя до покера в седем, така че разполагаме с предостатъчно време. — Тя се усмихна на Марина, която едва сега забеляза, че Сийл има голям изпъкнал белег с формата на звезда в основата на шията си. — Ами ти, мила? Бързаш ли за някъде?