Дебра Гинсбърг
Порок (28)

Глава 27

Купър беше изморен от всичко. Новото му натежало тяло и хаотичният му режим на спане го бяха изцедили физически, а претовареният му мозък бе толкова изтощен, че едва успяваше да изчисли рестото от един долар. Обаче най-вече му бе омръзнало да се чувства зле за всичко. Собствената му окаяност се бе превърнала в толкова безмилостна емоционална мелница, че вече му беше дошло до гуша. Тази сутрин му бе почти невъзможно да си надигне задника от леглото и още по-трудно да си придаде приличен вид (със „страхотен“ отдавна вече бе свършено, така най-доброто, което успяваше да постигне напоследък, е да има приличен вид), но бе положил усилие, защото днес… ами днес щеше да започне голям поврат. Негово величество Макс го бе поканил на аудиенция в кабинета си и Купър отиваше на среща с него.

Сан Диего бе връхлетян от нехарактерна за сезона гореща вълна и Купър започна да се поти още щом се показа навън, а това беше много неприятно, понеже тесните дрехи напоследък доста го измъчваха. Фланелката му се търкаше в тялото и той се притесни да не би под мишниците му да се появят тъмни петна от пот. Навън сигурно беше двайсет и шест градуса, а още не бе обяд. Ама какво толкова — това си беше сивия май, а след него идваше мрачния юни. Сигурно щяха да измислят фраза, която да описва и лошото време през лятото, ако им хрумнеше нещо удачно за месец юли — юлски сюрприз? Или пък сбогуване през юли? Във всеки случай, не би трябвало да е толкова горещо. Включи радиото, очаквайки едва ли не да чуе, че земята е излязла от орбитата си и се носи стремглаво към слънцето. Само че вместо прогнозата за времето на 102.1 FM бяха пуснали песента „Лечение“ на Ейми Уайнхаус. Някой се опитваше да я изпрати на лечение, обаче тя отказваше. Купър оцени чувството.

Разбира се, него никой не се опитваше да го изпрати на лечение, макар да подозираше, че и това предстои. Баща му беше невероятно толерантен, но и неговото търпение си имаше граници. Купър не помнеше кога за последен път е работил цял ден в офиса на баща си. А вследствие на хапчетата, на кафетата и на нездравословната храна беше наддал десет килограма и кожата му беше отишла по дяволите. През повечето време изглеждаше и се обличаше като човек, който живее на улицата. Твърде слабо бе да се каже, че се е занемарил. Само че причината да не постъпи в някоя от многобройните клиники в района не бе толкова свързана с нежеланието му да се откаже от лошите навици, колкото с желанието му да се накаже. Признаваше, че отначало търсеше начин да избяга, пък и винаги си беше падал по подобни забавления, обаче вече ставаше дума за вина.

Освен дреболиите (зарязал беше баща си, странеше от добронамерените си приятели, не отговаряше на телефонните обаждания на майка си — по дяволите, вече беше май, наистина ли беше пропуснал празника на майката?), по-сериозните основания на Купър да изпитва вина го разяждаха вътрешно. Първо на първо, изобщо не трябваше да се обажда анонимно на Марина. Освен че бе чисто и просто гадно, беше и много опасно. Повърхностното му поведение вече бе регистрирано най-малко от един човек, а кой знае дали Макс не беше отишъл при ченгетата (макар че при патологичното желание на Макс да бъде незабелязан Купър се съмняваше в това). А сега с този пожар… Е, някои хора като нищо щяха да започнат да се питат дали той няма нещо общо с това.

Купър си бе измислил извинение — алиби, — за да се предпази, ако положението се сгумняса (как мразеше тази фраза и свързания с нея образ): наркотична психоза. Беше много просто, за момента бе доста подробно засвидетелствано и до голяма степен вярно. Плашещо бе да си го помисли човек, обаче наистина имаше цели нощи и дори цели дни, които Купър изобщо не си спомняше ясно. Имаше и няколко, които пък съвсем не помнеше. Не ти се вярва, че можеш да направиш голяма беля, докато си в това състояние, както беше Купър, но за нещастие беше възможно. Виж само какви ги вършеха хората, които вземат амбиен, дявол да го вземе! Хапчето уж трябваше да ти осигури спокоен сън през нощта, а накрая се оказваше, че насън си изял цял хладилник с храна. Така че, да, ако го попитаха, Купър си спомняше повече от нещата, които бе казал или направил. Но съвсем не всички.

Не че тревогата за самия него бе онова, което най-силно измъчваше Купър. Откакто се бе запознал с Марина, той я бе смятал за своя приятелка. Да, бяха намесени и пари, така че в известен смисъл това означаваше купуването и заплащането на взаимоотношения. Обаче, освен това парите уравновесяваха нещата — всеки от тях получаваше каквото му трябва, за разлика от много други взаимоотношения, където винаги някой беше емоционално изостанал. А и за разлика от един психиатър например, Марина не се интересуваше дали Купър ще поправи недостатъците на характера си, дали ще работи над себе си или ще пренасочва чувствата си. Тя познаваше него и тайните му и приемаше всичко, без да го съди и да го критикува. Нима това не бе определението за приятел — независимо дали бяха намесени пари, или не?

Беше глупаво — не, беше нелепо да смята, че Марина е жената, заради която го е зарязал Макс, и веднага щом го обмисли спокойно, осъзна колко е грешал. За съжаление този момент беше настъпил след поредица от погрешни преценки. Не, бяха по-скоро фатални грешки, защото бе успял да разруши взаимоотношенията си с Марина. Срамота, защото в момента се нуждаеше най-много от приятел. Зачуди се дали да не отиде да я види как е. Или поне да й се обади. В това нямаше нищо лошо, нали? Никой нямаше да постави под съмнение искрената му загриженост за нея, нали? Може би трябва да й занесе цветя. Щеше ли да изглежда виновен? Не, коя жена не обича цветя? Знаеше едно място, откъдето щеше да купи най-красивите цветя…

Но най-напред Макс. Купър се отклони по изхода за Дел Мар Хайтс от южната магистрала 1–5 и зави наляво. Щеше да е по-бързо, ако беше останал на магистралата до следващото отклонение, но се нуждаеше от още малко време, за да се подготви. Караше бавно през бежово жълтеникавия, сякаш излязъл от формичка за курабийки жилищен квартал в долината на Кармел, и проверяваше косата и зъбите си в огледалото за обратно виждане. Беше бледо подобие на онова, което представляваше преди. Ама много бледо. Коремът го свиваше, адреналинът му взе да се покачва, колкото повече наближаваше. Не можеше да повярва, че Макс все още има такова влияние над него. Подвоуми се дали да не глътне един-два ксанакса, за да си успокои нервите, но преодоля импулса. Макс винаги познаваше кога се е дрогирал, а той не искаше да излага на риск… Не искаше да излага на риск крехката (но все пак някаква) вероятност Макс да го вика днес, за да му каже, че би искал да опитат отново. Купър въздъхна и главата му се замая дори само при мисълта за това.

Може би бе глупаво да си мисли, че изобщо е възможно да се върне, след като толкова много вода бе изтекла оттогава, но… и в този момент отново се сети за Марина — голяма част от него все още вярваше, че може да промени Макс, че любовта побеждава всичко. Марина винаги се бе придържала към това мото, което, като се замисли сега, бе донякъде странно, понеже тя не му се струваше най-романтично настроената жена на света. Както и да е, тя винаги бе повтаряла на Купър, че неговата обичлива природа в крайна сметка ще спечели Макс, и той й вярваше, по дяволите. Освен това наистина не смяташе, че Макс е с жена. С изключение на глупавото си предположение за Марина, Купър не бе доловил никакъв намек за женско присъствие около него. Няма ли да бъде пълен абсурд, помисли си Купър, ако той през цялото време е обикалял по гей баровете, а аз съм ронел сълзи над бирата си у дома. Но не, Макс по-скоро би умрял.

Макар да бе тръгнал по заобиколния път, Купър вече бе пред офиса на Макс. Чувстваше се странно да бъде тук открито след цялото преследване с онзи нелеп форд фокус. Наистина беше стигнал до дъното, нали? Е, това бе краят. В този момент Купър сключваше договор с бог — само ми върни Макс и ще направя всичко, това си каза той. Ще се изчистя, ще правя благотворителност, ще отида да видя Марина, ще изкупя грешките си. Обещавам. Само ми върни Макс. Купър избърса очи, потупа твърдата си, намазана с гел коса и излезе от колата.

Първото, което забеляза, беше новото момиче на рецепцията. Спомни си първото си идване тук, мокър до кости от проливния дъжд, и как красивата пълна жена с дългата коса и хубавата кожа учтиво, но категорично отказа да го пусне да се качи при Макс. Спомни си, че й бе оставил огромна ваза със слънчогледи. Какво ли бе направила с тях? После си спомни как си бе казал, че жената ще изглежда страхотно, ако свали двайсет и пет килограма. Сега сигурно и тя можеше да каже същото за него. Във всеки случай, нея я нямаше на рецепцията и бе заменена от своята пълна противоположност — анорексична фея с тънка руса коса, която изглеждаше на дванайсет години.

Купър се представи и попита за Макс. Тя натисна няколко копчета, тихо каза нещо в микрофона на слушалките си и му каза да се качи на четвъртия етаж. В асансьора Купър плувна в пот. Не беше ли глупаво да настанят психотерапевтите на последния етаж? Ами ако някой решеше да се хвърли отгоре? Започваше да усеща много неприятно стягане в корема. Боже, все едно отиваше на абитуриентски бал или нещо подобно. Със защитника от футболния отбор. Направо умираше за един ксанакс, мамка му.

— Обещавам — прошепна той на себе си (и на бог), когато излезе от асансьора. — Обещавам.

Друга рецепционистка заведе Купър до кабинета на Макс, където стоеше самият той до жената (Купър я позна само за част от секундата), която някога работеше на рецепцията долу. Тя изглеждаше добре, направо сияеше и беше отслабнала. Изведнъж Купър се почувства като в огромен капан и му се прииска да се обърне и да избяга, преди голямото разкритие. Само че вече бе твърде късно, зарът бе хвърлен.

— Как си, Купър?

— Макс?

— Купър, това е Кики.

— Кики?

— Приятно ми е да се запознаем, Купър, много съм слушала за теб. — Кики протегна ръка, за да се здрависат. Купър не я пое.

— Да, добре, обаче аз не съм чувал много за теб. Освен това вече сме се виждали.

Кики доби объркано изражение и театрално изви тъмните си идеално оформени вежди, за да изрази смайване.

— Купър, поканих те тук днес, защото аз… ние… искаме да ти съобщим нещо и реших, че е най-добре да го направим лично.

— Това е някаква шега, нали, Макс?

— Кики знае за нас — каза Макс, а думите му прозвучаха някак бавно и изопачено. — Двамата с нея нямаме тайни един от друг. Искам да го знаеш, че ако решиш да се опиташ да… да се намесиш в живота ни. Няма да се получи, Купър.

Купър погледна към Кики, чиито устни бяха извити в малка наситеночервена усмивка.

— И ти нямаш нищо против? — попита той. — Наистина ли?

— Обичам го — отговори Кики с равен глас. — Двамата се обичаме.

— О, я стига, сигурно ме занасяте — едва не се разсмя Купър. Цялата история бе страшно нелепа.

— Ще се женим — заяви Макс, — а Кики е бременна. Ще си имаме бебе.

В този момент Купър забеляза пръстена — огромен многостенен рубин на златна халка на левия безименен пръст на Кики. Разбира се, Макс беше намерил нещо изключително красиво и съвсем необичайно. Пръстенът беше толкова прелестен, че се стори едва ли не познат на Купър — все едно Макс бе накарал да го изработят по проект, зародил се в главата на Купър. Имаше чувството, че ще повърне, както си стои.

— Боже, Макс!

— Купър…

— Не, Макс, не. Наистина ли мислиш, че ако една дебелана забременее от теб, това означава, че не си гей? Наистина ли го мислиш? — Устата на Кики бе зейнала при думата „дебелана“ и очите й мятаха искри. Купър си каза, че тя не дава и пет пари, че годеникът й е гей, а само, че той я е нарекъл дебелана. — Направо не мога да повярвам!

— Наистина се надявах да проявиш повече зрялост, Купър. Напълно ненужно е да оскърбяваш Кики. Нищо не ти е направила.

— Съжалявам, Кики. Мъчно ми е за теб.

— Освен това исках да те предупредя, че двамата с Кики ще ходим на парти у Андрю и Мадлин утре вечер. Не знам дали си пока… дали възнамеряваш да присъстваш, но ако е така, те моля да не правиш сцени. Сега, след като знаеш всичко и виждаш, че ние — посочи той към Кики — сме заедно, подобна постъпка няма да изглежда никак добре, Купър. И нищо няма да постигнеш.

— Мразя те, Макс.

— Купър…

— Не, казвам го съвсем сериозно. Мразя те, по дяволите.

Купър се обърна и изхвърча от кабинета. Не успя да стигне достатъчно бързо до колата си и до запасите си от ксанакс. Майната му на бог и на неговите обещания. Той беше в ада, а там нямаше бог.