Дебра Гинсбърг
Порок (19)

Глава 18

Беше една от онези калифорнийски сутрини, толкова сияйна и толкова съвършена, че сякаш се молеше да бъде снимана и превърната в пощенска картичка за туристическа агенция. Въздухът беше светъл и топъл без никакъв намек за зима, а океанът смесваше хиляди оттенъци на синьото, докато подхвърляше към брега осеяни със скъпоценни камъни вълни. Марина чакаше на опашката пред кафенето на Роса, за да си поръча кафе. Коленете й трепереха, ръцете й се тресяха — отглас от труса, който я бе разкъсал отвътре само преди броени часове. Външно обаче нищо не се бе променило и изглеждаше все същото. Беше изключително важно да помни това. Най-важното, което трябваше да направи — единственото, което трябваше да направи, бе да се преструва, че всичко е нормално.

На опашката пред нея хора, излезли на разходка по брега, облечени с шорти и с неопренови потници се колебаеха дали да си вземат мъфин с червени боровинки, или ябълкова тригуна. Предлагаха се толкова малко неща, а те продължаваха да се измъчват при избора. Хората винаги отделят толкова много време на дреболии, наслаждават се на способността си да избират едно пред друго и после оценяват решенията си. „Трябваше да си взема мъфина, тригуната е толкова мазна.“ „Радвам се, че избрах тригуната, много е вкусна.“ Колкото по-маловажен е резултатът, толкова повече време отделят на избора. Човек може да контролира резултата от закуската, като избира какво да яде, а после може да го направи отново на следващата сутрин. Но при избора на важните неща разполагаш само с една възможност и после всичко се променя завинаги. Никога не би могъл да поправиш лош избор за нещо голямо. Не можеш да се върнеш на следващия ден и да си избереш проклетия мъфин вместо ябълковата тригуна. Никога не можеш да решиш повторно, че си струва да пренебрегнеш собствените си правила в името на нещо, което си смятал за любов. Счупи ли се стомната, можеш само да стоиш и да гледаш. Марина си помисли, че е направила ужасен избор, огромна грешка. А сега… какво? Да се преструва, че всичко е нормално, и да продължи напред. Изпаднала бе в типичното за кризисен момент отрицание, но само толкова можеше да направи.

Най-сетне дойде нейният ред и тя застана пред Роса. Жената я удостои с кратка усмивка, с каквато удостояваше редовните клиенти, и попита:

— Кафе днес?

— Да, ако обичате, голямо.

— Мъфин?

— Само кафе, моля.

Когато Роса се обърна, за да й подаде кафето, Марина забеляза момичето, застанало зад нея. Слабичко и много бледо, то изглеждаше като много по-младо копие на Роса. Беше босоного и облечено в наглед болнична нощница. Марина видя как момичето гледа Роса с изражение на неизказана тъга, после се пресяга с тъничката си ръка и я погалва по гърба. Дори да бе забелязала, жената с нищо не го показа, просто продължи да се занимава с горещото кафе, със стиропорените чашки и пластмасовите капачета. Момичето явно беше болно. Защо работеше с Роса, която почти никога не ползваше ничия помощ? И защо беше облечено с болнична нощница? Със сигурност не бе по последна мода.

Роса взе парите на Марина и извади рестото от касата. Момичето се пресегна и докосна лицето на Роса. Тя отново не й обърна внимание.

— Благодаря — каза Роса и остави рестото в ръката на Марина. Момичето стоеше толкова близо до нея, че телата им се допираха.

— Това дъщеря ви ли е? — усмихна се Марина към момичето. — Много прилича на вас.

Момичето за пръв път насочи вниманието си към Марина с леко изненадано изражение, но лицето на Роса пребледня, очите й се ококориха и в тях се появи и страх, и печал. Марина съвсем се обърка. Реакцията на Роса бе толкова неуместна, че включи гръмка аларма в главата на Марина. Усети как внезапно по гърба й избиха капчици пот.

— Какво казахте? — попита Роса. — Не ви разбрах.

Нещо не беше наред, никак не беше наред, но Марина продължи.

— Казах, че това сигурно е дъщеря ви. Прилича на вас. Тя е… прекрасна. Сигурно е хубаво някой да ти помага.

Роса се извърна към момичето и погледна право през него към някаква невидима точка.

— Дъщеря ми… — поде Роса, после я задави ридание, а по бузите й рукнаха сълзи. — Дъщеря ми е мъртва. Умря миналия месец.

— О, аз… извинете. Не знаех… — Марина усети как лицето й пламва. Стисна чашата си прекалено силно и по пръстите й се разля горещо кафе и ги изгори. Момичето не беше там, но въпреки това я гледаше и в момента само с устни изричаше думите: „Кажи й“. — Извинете — повтори Марина, остави чашата си и бавно заотстъпва назад.

— Виждате ли я? — попита Роса с натежал от скръб глас.

„Кажи й“, отново настояха устните на момичето.

— Виждате ли я? — отново попита Роса вече през сълзи. — Моля ви, кажете ми.

„Кажи й, кажи й, кажи й.“

— Съжалявам, Роса, съжалявам, вече трябва да тръгвам. — Марина се обърна и тръгна към брега колкото се може по-бързо, без да тича.

— Ей! — чу зад себе си тя. — Ей! Забравихте си кафето!

Марина обаче не се обърна и не спря, докато не пресече улицата, не се спусна по скалите и не хукна по пясъка към водата.

Седна, сви колене, зарови глава между тях, за да се смали колкото може повече, докато се опитваше да проумее какво се бе случило току-що. Зад челото си усещаше свирепо туптене и й се плачеше. Слънцето топлеше гърба й, но тя се разтрепери. Това изобщо не влизаше в плана й да се преструва, че всичко е нормално. Никога повече нямаше да може да отиде при Роса, не и след това изпълнение.

Марина прикова погледа си върху счупената раковина до крака си, съсредоточи се върху тъмните мокри песъчинки, полепнали по извития й ръб. Боеше се да вдигне поглед, боеше се какво ли още ще види, което не съществува. Само че момичето наистина беше там, сигурна бе, само че не в плът. „Кажи й“, настояло бе то. Какво да й каже?

Тя вдигна черупката и я стисна здраво, докато назъбените ръбчета не се впиха в плътта й — острата болка бе желано връщане към действителността. Не, каза си тя, всъщност нищо не бе видяла. В твърде силния стрес на параноичното си състояние бе проектирала собствените си страхове и притеснения върху заобикалящата я среда. По силата на ужасно съвпадение се оказа, че Роса има дъщеря, която съвсем наскоро е починала. Беше нещо повече от съвпадение, беше лош късмет. Марина механично вдигна ръка към гърдите си, за да усети успокоителната тежест на пръстена на шията си. Само че него го нямаше — и никога повече нямаше да бъде там — и тя отпусна безполезно ръката си отстрани. Подобно на прясно изгаряне на мястото между гърдите й, където бе стоял рубинът, внезапно запулсира болка. Кожата имаше собствена памет за онова, което съзнанието й никога нямаше да може да забрави. Но по-лошото от спомена бе, че той замъгляваше онези първи приятни мигове. Марина си помисли, че винаги ще си спомня най-напред лошото, и никога крехкото обещание за вечно щастие, което го бе предшествало. Само ако времето можеше да спре! Вчера… наистина ли бе вчера? Тя здраво стисна очи и се опита да се затвори в кехлибара на този миг.

* * *

Гидиън бе хубавият край на един неприятен ден. Срещата й с Мадлин, купчината мъртви рози, сеансът с Каси се бяха слели в мощна неприятна смесица. Марина се чувстваше напрегната и притеснена, когато най-сетне се сбогува с Каси, а слънцето тъкмо гаснеше в унисон с настроението й. И тогава се обади Гидиън и оправи всичко.

— Идвам да те взема — каза той. — Ще се видим у вас.

— Трябва ли да облека… или да направя нещо специално?

— Пускаш ми въдица, но аз няма да захапя — заяви той. — Изненада е. Облечи се, както ти е най-удобно. Това помага ли ти?

— Ни най-малко — усмихна се тя.

Едва когато се прибра у дома, тя си даде сметка, че Гидиън не й е казал кога ще дойде да я вземе. Не знаеше с колко време разполага, за да се приготви за онова, което бе намислил. Чувстваше се прашна и трябваше отново да си вземе душ, затова съблече дрехите си и свали верижката. На път за банята се сети, че под душа няма да го чуе да звъни. Поспря насред стаята гола и нерешителна. Накрая реши да не се къпе, а само да се преоблече. Извади от дрешника чифт меки стари джинси и после импулсивно взе бродиран дантелен сутиен, който до този момент не бе виждал бял свят. Погледна се в огледалото, докато закачваше кукичките. Сутиенът беше красив и съблазнителен, явно целта бе жената да е само по него. Марина си помисли, че сутиенът е красноречиво свидетелство за намеренията й, макар че докато настъпи моментът да бъде свален — ако изобщо бъдеше свален, — тогава намерението щеше да е съвсем очевидно. Тя завърши комплекта с черно памучно поло и тъкмо се канеше отново да сложи верижката на шията си, когато чу Гидиън да спира на алеята пред дома й. Пъхна пръстена и верижката в джоба на джинсите си, грабна чантата си и полетя към вратата.

Гидиън бе вдигнал ръка, канейки се да почука, когато тя отвори. Той я огледа и се усмихна.

— Бързаш ли? — попита той.

Марина забеляза, че е облечен по сходен начин — с избелели джинси и карирана памучна риза. Косата му беше влажна, сякаш току-що измита, и тя съжали, че не е имала време да си вземе душ. Щом го погледна, си спомни за миг как си е доставила удоволствие сутринта, и се изчерви.

— Не, не бързам. Просто исках да съм готова.

— Знаеш ли къде ще ходим?

— Не, нали е изненада?

— Помислих си, че може би… предвид онова, което правиш… че ще е трудно да те изненада човек.

— Не става така — обясни му Марина. — Само защото…

— Знам, шегувам се — успокои я той. Гидиън отново се усмихна, но очите му бяха много тъмни. Нищо в тях не показваше, че не е сериозен. — Е, след като си готова, да тръгваме, а?

След като се качиха в пикапа на Гидиън и поеха по пътя, разговорът им утихна и на негово място настана изпълнено с очакване, но непринудено мълчание. Гидиън пусна радиото, все още настроено на станцията със стари златни рок хитове, и мелодията на „Чудеса“ на Джеферсън Старшип изпълни пространството между тях.

Гидиън тихо барабанеше с пръсти по волана, въпреки че песента разчиташе повече на мелодията, отколкото на ритъма. За миг на Марина й се прииска наистина да е медиум, за да може да прочете мислите в главата му. Докато той криволичеше по уличките на изток по лагуната Сан Елихо, тя си помисли, че все още не знае нищо за него. В крайна сметка бяха минали само два месеца, а и не бяха прекарали толкова много време заедно. Знаеше, че е наел апартамент в Оушънсайд, но никога не я бе водил там. („Грозно е, ще се срамувам“ — беше й обяснил той.) Беше наемен служител на строеж близо до мястото, където живееше, но Марина не знаеше точно с какво се занимава той там. („Много е досадно“, гласеше обяснението му.) Твърдеше, че е дошъл от Тексас, само че не каза никакви подробности за мястото, затова тя не знаеше къде е израснал или пък къде е ходил на училище. Знаеше обаче, че е единствено дете — това бе общо помежду им, — макар да не знаеше дали в миналото му има бивша съпруга или дори дете. Може би това нямаше значение, може би бавното узнаване бе по-добро от това да разбере наведнъж. Във всеки случай, Марина би могла да го притисне за повече подробности, но така и не го бе направила.

Той караше към Ранчо „Санта Фе“, скъпия и красив квартал, където живееха Мадлин и Андрю. Марина познаваше добре пътя.

— Май няма да ходим в „Лъки“ — каза тя най-накрая.

— Не — отговори той. — Мисля, че това място ще ти хареса повече.

— Много е шпионско — каза тя и тутакси усети, че звучи нелепо. През по-голямата част от живота си се бе старала да усъвършенства абсолютно сериозен тон. Не умееше да говори шеговито. Гидиън обаче явно не даваше и пет пари или дори не бе забелязал. Съсредоточено зави наляво, после надясно и накрая паркира до един пищно зелен хълм.

— Край на загадката — оповести той. — Пристигнахме.

Хвана Марина за ръката, когато тя слезе от колата, и я поведе през малка група къщички с пътечки между тях. Едва след като пристигнаха до врата с номер и той извади пластмасов магнитен ключ, Марина осъзна, че са в хотел.

— Е — тихо каза тя, когато той отвори вратата, — това е… нещо.

Апартаментът беше широк и просторен, съвършено съчетание от бял пух, избелено дърво и сив мрамор. В ъгъла на стаята стоеше камина, а двойна врата водеше към частен вътрешен двор отзад. Имаше и легло: огромно легло с балдахин. Погледът на Марина се плъзна от леглото към нощното шкафче до него, където от стъклена ваза стърчеше огромен букет розови дългостеблени рози. Уханието им изпълваше цялата стая. В главата й за миг проблесна образът на изгнилите рози на прага й, но после той бързо изчезна и на негово място остана само прелестният аромат. Тя потърси думи, с които да му обясни как се чувства, но не успя да ги намери. „Учудена“ не беше точно, както и „щастлива“ или която и да е от другите думи, описващи радост. Нямаше с какво да сравни това преживяване. До този момент никой не бе правил за нея нищо подобно.

— Харесва ли ти? — попита той. — Много е уединен.

— Прекрасен е — промълви тя най-накрая.

— Сигурно си гладна — каза Гидиън. — Мислех да си поръчаме в стаята, тук имат чудесен ресторант. — Прекоси помещението и отвори плъзгащите се врати към вътрешния двор. — Може би не е достатъчно топла, за да се храним навън, но можем да опитаме.

Марина се приближи към Гидиън и застана толкова близо до него, колкото бе възможно, без телата им да се докосват. Усещаше топлината на кожата му и долови лимоново ухание на одеколон от прясно избръснатата му брада. Искаше й се този миг, изпълнен с очакване и копнеж, да продължи вечно. Той се пресегна към нея и обхвана лицето й с ръка, а очите му я молеха да поеме нещата в свои ръце.

— Не съм гладна — каза тя. — Поне още не.

— Добре — каза той.

— Добре — повтори тя.

— Има и вино — каза той и прекъсна момента, за да отиде до леглото. — Тук имам малко амароне — посочи той към тъмната бутилка, скрита зад розите, и усмихнато сви рамене. — Струва ми се, че първия път ни се отрази добре.

Марина успя само да кимне.

— Да пийнем ли?

— Не. — Марина отново се приближи към него. Този път обаче не спря, докато не се притисна плътно към тялото му, ръцете й се плъзнаха по гърба му и го притеглиха. Той се наведе, покри устата й със своята и остана така за миг, наслаждавайки се. Все още пленен от прегръдката й, той я завъртя леко настрани и я побутна леко назад и надолу, докато тя не се отпусна на леглото и той не се озова върху нея. Тежестта му й се стори едновременно позната и много странна. Имаше чувството, че изпитва жаме вю — усещането, че е била там и преди, но не познава нито мястото, нито човека, който я докосваше така, сякаш я познаваше.

Наистина се случваше — дърпането на копчета и на ципове, неистовото събличане, мърдането на току-що оголени крайници. Марина усещаше как тялото й се загрява и изстива, как кръвта й напира. Затвори очи, но се почувства тромава и сляпа, затова отново ги отвори и примига на светлината на лампата, която внезапно й се стори прекалено силна. Той вече я притискаше с цялата си тежест, когато тя се опита да помръдне отдолу. Тялото й се почувства странно, сякаш не можеше да го командва, сякаш бе забравила къде се намират ръцете и краката й, сякаш никога преди не бе правила това и нямаше представа как да действа. Гидиън се опита да плъзне хълбока й под себе си, но тя се дърпаше в другата посока. Внезапно стаята й се стори претъпкана и задушна и тя се опита да си поеме дъх. Той спря, надигна се от нея и след това мълчаливо се премести в другата половина на леглото. Телата им все още бяха близо, но не се докосваха.

Известно време никой от двамата не продума, нито се обърна да погледне другия. Марина бе вперила поглед в тавана и слушаше как сърцето й постепенно възвръща нормалния си ритъм. Запита се какво ще последва — извинения или смях. Почти чуваше разговора, който ще проведат и как всеки ще уверява другия в неща като „Вината не е твоя, аз съм виновен“, а после щеше да последва неизбежният анализ какво се е объркало и какви са причините. Марина не искаше да води този разговор, изобщо не искаше да говори. Но думите започнаха да се оформят вътре в нея и тъкмо се канеше да ги изговори, когато Гидиън се пресегна, взе ръката й и преплете пръсти с нейните. Заля я топлина и облекчение. Завъртя се към него и постави другата му ръка ниско на корема си, в падината на хълбоците си. Лекото докосване бе достатъчно, за да усети как желанието й се връща уверено и стабилно. Извъртя глава и видя, че той е приковал очи върху нея, но не е гневен, дори не е объркан — просто си лежи неподвижно и спокойно и чака.

Марина вдигна ръката му и я допря до устата си, най-напред целуна дланта му, после се премести на пръстите, като опита всеки един с езика си. Той затвори очи и се усмихна.

— Така — тихо промълви той.

Ръката му затрепери и тя отново го придърпа към себе си. Той я прегърна, целуна я, прокара все още влажната си от устата й ръка по гръбнака й. Тя леко го побутна, двамата се обърнаха заедно и тя се озова върху него. Вече беше лесно, никакви грешки, само кожа, топлина и натиск.

— Така е по-добре — промълви той, а после вече нямаше нужда от думи.