Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Дебра Гинсбърг. Порок

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“ София, 2011

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-962-532-5

История

  1. — Добавяне

Глава 30

Марина постепенно научаваше, че внезапното изтощение е страничен ефект от дарбата й. Тази бе една от промените, с които й беше най-трудно да свикне. На моменти се чувстваше направо съсипана и се налагаше да спи посред бял ден. Би го отдала на бременността, ако не беше физическата умора, която усещаше. След предсказанията, особено след като бе общувала с мъртвите, Марина беше изтощена и й се виеше свят, все едно жизнените сили са били изцедени от тялото й.

Последният й сеанс с Роса беше особено напрегнат. След него Марина беше толкова изморена, че просто заспа, както си седеше в люлеещия се стол. Неистов сън без съновидения и толкова дълбок, че едва се събуди от настойчивото хлопане на вратата. Сякаш се намираше под вода, Марина се отправи с несигурна стъпка към вратата. Тропането продължи, после се чу:

— Госпожа Маркс? Госпожо Маркс, там ли сте? Полиция. Моля, отворете вратата.

Марина застина, а сетивата й светкавично се активираха и застанаха нащрек. Открехна вратата и надникна през процепа — видя късче тъмносиньо сако и жълтеникавокафяви панталони. Цивилен, каза си тя, но интуицията не й подсказваше нищо повече.

— Да?

— Аз съм детектив Франкс. Бих искал да ви задам няколко въпроса. Може ли да вляза, ако обичате?

Това „ако обичате“ беше съвсем формално и безсмислено, заради него въпросът прозвуча още повече като заповед.

— Може ли да видя значката ви?

По филмите хората често изричаха тази реплика и тя се бе превърнала във възприет отговор, така че Марина прибягна до нея, за да спечели време. Всъщност още беше доста замаяна и не беше напълно сигурна дали детектив Франкс е от плът и кръв, или е привидение. Ако й покажеше значката си, можеше да я докосне и да се убеди, че е реален.

Детективът въздъхна раздразнено, но бръкна в невидимия си джоб, извади отвътре портфейла и значката си и ги пъхна в пролуката. Марина не погледна значката, само бързо прокара пръсти по повърхността. Плътна и… топла. Отвори вратата.

— Заповядайте.

— Благодаря.

Детектив Франкс беше висок и набит и имаше сивееща руса коса, подстригана твърде момчешки за възрастта му. Марина усети как я залива вълна от неудобство и как страните й почервеняват. Вдигна ръце към лицето си, объркана и опитвайки се да скрие…

— Нещо не е наред ли?

Детектив Франкс беше присвил очи и я гледаше подозрително. Марина осъзна, че всъщност изпитва неговото смущение. За човек на неговите години той имаше много неприятно акне — вече забеляза белезите — и предизвиканото от този факт страдание беше истинско и съвсем прясно, поради което бе основната особеност на характера му. Марина се престори неумело и измърмори, че е заради горещината. Попита го иска ли чаша вода. Не искаше.

— Но защо не? — зачуди се Марина. — Жаден сте. — Впи нокти в дланта си. Трябваше да се научи да не изказва нещата, които бяха очевидни за нея, и се запита дали някога ще се научи да владее собствената си интуиция. — Тоест, сигурно сте жаден. Много е топло.

— Имате ли нещо против да седна? — попита той и без да дочака отговора й, се настани на избелялото зелено канапе. Извади бележник и писалка от вътрешния джоб на сакото си и си отбеляза нещо. Тя знаеше, че го прави само показно. Страдаше от дисграфия, не можеше да пише четливо. От години прикриваше този факт, разработвайки собствена стенография.

— Хубав квартал — каза полицаят. — Не съм идвал често тук. Симпатични малки къщи. Сигурно струват цяло състояние, а? Не е по силите ми. — Удостои я с притеснена усмивчица. Тя не знаеше дали трябва да отговори на приказките му.

Даде си сметка, че все още стърчи права. Детектив Франкс беше толкова по-висок от нея, все едно я гледаше отгоре дори и седнал. Тя се настани на люлеещия се стол и го зачака да продължи.

— Откога живеете тук, госпожо Маркс?

— Почти две години. Можете да ме наричате Марина.

— Марина. — Той отново се усмихна и стегнато изви устни — Живеете точно където трябва за човек с вашето име, а? Океанът е наблизо и всичко останало. Да не сте родена на яхта?

— Името е руско. Баба ми е била рускиня. Така поне твърдеше майка ми.

— Аха, рускиня.

Детектив Франкс направи няколко заврънкулки в бележника си. Мислеше за пожара, формулираше мислено думите, които щеше да изрече, за да я попита какво знае. Имаше информация — виждаше я как се извива като червей в ъгълчето на мозъка му — и се опитваше да измисли как да я използва, за да постигне максимално силно въздействие.

— Казахте, че искате да ми зададете няколко въпроса.

— Така е. Сигурен съм, знаете, че провеждаме разследване на обстоятелствата около пожара в…

— Да — прекалено нетърпеливо го прекъсна Марина. Открихте ли кой… е предизвикал пожара?

— Знаете също — продължи детектив Франкс, — че разследваме не само палеж, но и убийство. Имаше жертва.

— Да, знам — отговори Марина.

Детектив Франкс внимателно се вгледа в нея. Наблюдаваше я за нещо, което да я издаде, което да му подскаже. Оглеждаше начина, по който беше скръстила ръце, накъде се движеха очите й, дали избиваше пот над горната й устна. Тя го наблюдаваше как я наблюдава, гледаше как той се опитва да надникне в сърцевината на същността й и да изтръгне оттам истината. Точно така щеше да постъпи и тя с него, ако беше дошъл да му гледа преди шест месеца. За миг Марина му завидя. Никога нямаше да успее да се върне към този начин на действие и усети липсата му като почти физическа болка.

— Тялото беше много силно обгоряло — продължи той, — което много затрудни разпознаването. Особено предвид факта, че никой не бе обявен за изчезнал. Нито пък е бил забелязан в района преди избухването на пожара. По тялото не бяха намерени документи за самоличност. Нямаше превозно средство.

Марина не каза нищо, а продължи да го наблюдава. Въздухът около него проблесна и се наложи за миг тя да затвори очи, за да се съсредоточи. Когато ги отвори, госпожа Голдън седеше до детектив Франкс на канапето, притиснала ръка към шията си на празното място, където висеше пръстенът. Марина отмести поглед към детектив Франкс и положи огромно усилие да го задържи върху него.

— Изкарвате си прехраната като медиум, нали така, Марина?

— Аз не… Така беше, когато кабинетът ми изгоря, детектив Франкс. Оттогава почти никаква прехрана не успявам да си изкарам.

— Но вие наистина сте медиум, нали?

— Да — отговори Марина. Прозвуча като признание. — Вече казах това на полицията. Няколко пъти.

— Сигурно е трудно.

Нямаше представа дори наполовина, помисли си Марина.

— Какво искате да кажете? — попита тя.

С ъгълчето на очите си видя как госпожа Голдън се потупва по шията с показалец и после посочва към детектива.

— Ами, сигурно хората идват при вас с желанието да спечелят лотарията и други подобни. Нали така? Сигурно е трудно да не можете да им го осигурите.

— Не става така — обясни Марина. Това беше репликата, мантрата на всички медиуми и тя бе прибягвала до нея още преди да знае, че е вярна. Механично се отрони от устните й.

— А как?

— Това е дарба — каза Марина. Видя как госпожа Голдън се намуси. — И като всяка дарба получаваш каквото ти е дадено. Не избираш какво виждаш.

— Но въпреки това допускам, че хората се разстройват, ако вашата така наречена дарба не отговори на очакванията им. Особено след като си плащат. Разбира се, някои хора са готови да повярват на всяко нещо, което им кажете. Но според мен други се чувстват, как да кажа, измамени. Какво правите, когато се случи това? Как поправяте нещата?

Той трябва да ти вярва.

Марина чу думите вътре в главата си. Бързо стрелна с поглед госпожа Голдън, която отново потупа шията си, и отново погледна към детектив Франкс, който се наведе напред и облегна лакти върху коленете си. Защо старицата не говореше?

— Струва ми се, че имате опит с медиумите, инспекторе.

— Е, вие бихте познали, нали така? — Той се поизправи и остави бележника и химикалката си върху масичката. Марина видя следващото му изречение още преди да го изрече — думите се сипеха като черен дъжд от темето му към устата и после навън в стаята.

— Идентифицирахме тялото — заяви той. — Казва се… казвал се е Гидиън Блек. Това име говори ли ви нещо?

Не беше изненада. Разбира се, Марина знаеше през цялото време. До този момент обаче не си бе дала сметка колко упорито се е вкопчила в надеждата Гидиън да е жив. Не, веществените доказателства за смъртта му бяха такъв шок за нея, че буквално дъхът й спря и тя възкликна. Реакцията й беше толкова изразителна, че дори през ум не й мина да каже нещо друго, а не истината.

— Да — каза тя с треперещ глас, — познавам го. Той беше моят… Познавах го.

— Той беше вашият какво? — отново се наведе напред детектив Франкс и устата му рязко се затвори след въпроса, все едно беше гладна риба, която търсеше храна на повърхността на езерото.

— Ние… имахме връзка. За кратко. — Марина усети леко ритване дълбоко вътре.

Детектив Франкс изви вежди, но Марина не разбра дали от изненада, или за да прецени чутото. Известно време седя съвсем неподвижно и изчакваше нейната реакция. Беше стар метод — не говориш, чакаш тях да говорят. Накрая те се разприказваха само и само да избегнат тишината. Марина обаче знаеше достатъчно, за да избегне този капан, и не се страхуваше от мълчанието. Щеше да го накара да се потруди за тази информация.

— Бил ви е гадже — каза най-накрая детектив Франкс. — Имали сте връзка с този мъж.

— Както ви казах, беше кратка.

— Колко кратка?

— Не знам… — Марина потърси някакво видение, но нищо не стана. Дори госпожа Голдън сякаш избледняваше и се превръщаше в набор от неясни частици на канапето до детектива.

— Кога за последен път видяхте Гидиън Блек? — Той ставаше нетърпелив. Въпросите му щяха да следват бързо един след друг и щяха да стават все по-трудни.

— Беше… — Мимолетен образ от съня й просветна зад очите на Марина. Гидиън върви. Проблясване. Огън. Пръстенът. Вземи го сега. — Не съм го виждала отдавна. Мисля, че за последен път се видяхме в началото на годината… през януари. Струва ми се, че беше през януари.

— Януари ли?

— Да.

— Сигурна ли сте, госпожо Маркс?

— Не знам точно кой ден през януари, ако това имате предвид.

— Не, нямам това предвид. Искам да разбера защо, ако сте видели Гидиън Блек за последен път през януари, той се е оказал в кабинета ви през нощта на петнайсети март? Освен това съм малко объркан защо не ни осведомихте за изчезването на господин Блек.

— Защото не знаех! — остро отговори Марина. — Не разбирам. Той си тръгна… не беше тук. Не съм го виждала. Не знам защо е бил тук.

— Значи сте били заедно… били сте двойка… обаче не сте го виждали и не знаете защо е бил в кабинета ви. Никога не ви е хрумвало, че човекът, загинал в пожара в кабинета ви, може да е вашият любовник, така ли?

— Връзката ни приключи — каза Марина. Лицето й беше мокро, но изобщо не беше усетила сълзите. — Всичко приключи през януари.

— Романтичната или служебната част?

— Той не беше… Нямаше служебна част.

— Кога се запознахте с господин Блек?

— Запознах се с него… — Денят, когато за пръв път бе видяла Гидиън, който сърбаше от бездънната си чаша с кафе от отсрещната страна на улицата, сякаш беше от друг живот. — Беше на рождения ми ден. В деня на изборите, през ноември миналата година. Тогава се запознахме.

— Изглежда съвсем ясно си спомняте този ден.

Госпожа Голдън внезапно се появи близо до ухото на Марина. Попитай го за пръстена.

— Не мога! — възкликна Марина на глас и механично покри устата си с ръка.

Детектив Франкс почака малко.

— Вече бих искал чаша вода, ако нямате нищо против.

Госпожа Голдън последва Марина в кухнята, бъбрейки като никога дотогава, нижейки безкрайна поредица от думи: Пръстенът-пръстенът-пръстенът трябва да го попиташ за пръстена, пръстена, трябваше да го закриляш трябваше да му помагаш с пръстена, пръстенът го няма, трябва да го попиташ за пръстена, трябва да го закриляш, трябва да го спасиш…

— Той е мъртъв — прошепна Марина. — Той е мъртъв! Не знаеш ли…

Изпусна чашата, която държеше, и тя се разби, а по пода на кухнята като сияен звезден прах се пръснаха натрошени стъкла и вода. Марина се наведе да събере парченцата и веднага се поряза. Вече имаше кръв, вода и стъкло и за един кратък миг Марина бе способна единствено да ги гледа как се разливат. Детектив Франкс се появи на вратата на кухнята, после се спусна да й помогне да се изправи и я заведе до мивката.

— Вижте — обади се той, докато тя миеше ръката си и ровеше в кухненския шкаф за превръзка, — ще бъда напълно откровен с вас и се надявам за доброто на всички и вие да бъдете откровена с мен.

Марина го погледна с безмълвна молба в погледа. Вече започваше да се чувства замаяна и несигурна. Искаше той да си тръгне. Нуждаеше се от сън.

— Историята, която ми разказахте, не е много смислена. Не знам каква точно е била връзката ви с господин Блек, но съм сигурен, че не ми казвате всичко. — Той въздъхна, но Марина не знаеше дали го прави, за да подчертае думите си, или за да намали напрежението. Способността да тълкува жестовете бе едно от нещата, които кой знае как вече бяха станали недостъпни за нея.

— Преди известно време господин Блек е подал искане за изплащане на застраховката на много ценно бижу. Подарил го е на майка си, но след смъртта й бижуто не било намерено сред имуществото й. — Натърти на думата „имущество“ едновременно саркастично и с горчивина. — Господин Блек подозирал, че бижуто може да се е оказало в ръцете на медиум, при когото майка му ходела. Смятал, че са се възползвали от майка му и че тя никога не би се разделила с предмета доброволно. Това да ви звучи познато, госпожо Маркс?

Думите прозвучаха на Марина така, сякаш идваха от дълбока вода. Детектив Франкс, кухнята и дори собственото й тяло сякаш избледняха в оттенъци на сивото и бялото, докато тя наблюдаваше бързо сменящата се поредица от образи, сякаш разлистваше списание. Най-напред видя верижката, наполовина стопена и черна от саждите. Беше разкопчана и без пръстена. След това видя как дебели и четвъртити мъжки пръсти трият пръстена. После други мъжки пръсти го хванаха, дълги и светли. Видя как внимателно поставят пръстена в кутийка с черно кадифе и я избутват в дъното на дървено чекмедже на бюро. Образите се ускориха. Още две мъжки ръце, малки и с лунички, които държаха пръстена и го въртяха. Ръкостискане. Пръстенът на безименния пръст на жена — около него се издува плът. Пръстенът отблизо. Отражение в една от тъмночервените му повърхности. По-близо. Лице. Гидиън лежи…

— Марина?

Детектив Франкс отново се появи на фокус, образите бяха изчезнали, бяха станали недостъпни.

— Извинете — каза Марина. — Много съжалявам.

— Не знам дали не се преструвате, обаче… — Впери поглед в нея, все едно се опитваше да проникне вътре в главата й. — Обаче знам, че ви е известно нещо за това бижу. Знаем, че сте замесена. Той ви е познавал преди ноември. Най-умно би било просто да признаете. Да започнем ли отначало? Защо не ми разкажете какво се случи във Флорида?

— Пръстенът не е при мен — каза тя.

— Но знаете за кой пръстен говоря, нали?

— Да, знам.

— Какво знаете за него, Марина? Кажете ми.

Някой го е убил. Някой е взел пръстена.

— Марина — каза той този път тихо, сякаш изпитваше жалост към нея.

— Моля ви — примоли се тя.

— Марина — повтори той, — налага се да ви помоля да дойдете с мен в участъка. Ще продължим разговора си там.

Тя разтърка очи с бинтованата си ръка. Госпожа Голдън бе изчезнала. Детектив Франкс се бе изправил висок и як, но не заплашителен. Нямаше нищо пророческо в онова, което тя изпитваше, докато го гледаше в момента — че може да му има доверие, че той може би дори ще успее да й помогне. Беше просто инстинкт и тя трябваше да му се довери.

— Добре. Само минутка да се приготвя.