Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

9

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикувано в: 23:25, сряда, 30 януари

Достъп: ограничен

Настроение: непокаян

Слуша: Канзас: „Давай, давай, синко своенравен“

Не, не го приемам лично. Не всеки умее да оцени добре написаната литература. Мнозина смятат, че съм извратена откачалка, че мястото ми е в затвора или че заслужавам да ме смажат от бой или да ме убият.

Всеки се прави на критик, нали? Получавам много заплахи за живота си. Повечето дърдорят гръмко, позовавайки се на Бога: например Jesusismycopilot и приятелчетата му, които пишат само с главни букви и без почти никаква пунктуация, с изключение на същинска гора от удивителни, извисяващи се над основния текст като вдигнатите копия на вражеско племе, и които ме уверяват: „ТИ СИ ЦИРК!“ (цит.) и „НАБЛИЖАВА ДЕНЯТ!“, а също и че вашият покорен слуга ще „ГОРИ В АДА(Н!) ЗАЕДНО С ВСИЧКИ ПЕДАЛИ И ПЕДОФИЛИ!“.

Е, много благодаря. Пълно е с откачалки. Някаква новачка, която се е кръстила JennyTricks, стана наш редовен посетител и публикува коментари на всичките ми литературни опити във възходяща градация на възмущението. Стилът й не става, обаче компенсира с язвителност, не оставя неизползвана обида и ми обещава всички земни страдания само да ме докопа с ръчичките си. Съмнявам се обаче, че ще го направи. Интернет е безопасно място, прилича на изповедалня. Никога не публикувам лични данни. Освен това гневът на другите ме кефи. Огън и жупел, пич, огън и жупел.

Не, сериозно, обичам аплодисментите. Допада ми дори да ми просъскват от време на време. Несъмнено най-великото постижение е да предизвикаш реакция само с думи. Това е смисълът на литературата. Да подбужда. Да проверя какви реакции мога да породя. Обич и омраза, одобрение и присмех, осъждане, гняв и отчаяние. Ако ви накарам да размахате юмрук, ако ви се догади или ви се доплаче, ако ви се прииска да упражните насилие над мен — или над други хора — нима това не е привилегия? Да се промъкна в съзнанието ви и да ви накарам да направите каквото искам…

Нима това не е отплата за всичко?

Е, добрата новина — освен че ми мина главата — е, че вече разполагам с повече време да се отдавам на въпросното удоволствие. Едно от предимствата на нещастието внезапно да останеш безработен са многобройните хобита, с които да се заемеш. Сега е моментът да се отдам на интересите си — и в мрежата, и извън нея. Време е, както се изразява майка ми, да поспра и да вдъхна аромата на розите.

Безработен ли? Ами да. Напоследък си имам неприятности. Не че мама знае, разбира се — ако питате нея, аз още работя в болницата в Малбри, а подробностите са неясни, но достоверни поне за мама, която едва успяла да завърши училище и има медицински познания, почерпани от „Рийдърс Дайджест“ и от медицинските сериали, които обича да гледа следобед.

Освен това в известен смисъл е почти вярно. Наистина работех в болницата, но мама така и не разбра точно какво вършех. Някакви технически операции — също частично отговаря на истината; на място, където работната характеристика на всеки съдържа думата „оператор“ или „техник“, доскоро бях член на екипа от техници по хигиената, които работят на две смени и са се нагърбили с важни отговорности като метенето, бърсането с парцал, дезинфектирането, изнасянето на контейнерите с отпадъци и поддръжка на тоалетните, на кухните и на публичните помещения.

Казано простичко — чистач.

Втората ми и още по-опасна работа — също поне до неотдавна — беше като гледач на един възрастен човек на инвалидна количка, на когото готвех и чистех, а в хубавите му дни му четях, пусках му музика от надраскани стари плочи или слушах истории, които вече знаех; а по-късно отивах да търся нея, момичето с яркочервеното мъхесто палто…

Сега имам повече време и вероятността да ме пипнат на местопрестъплението е много по-малка. Дневният ми режим не се е променил. Сутрин ставам както обикновено, обличам се за работа, полагам грижи за орхидеите си, паркирам колата на паркинга на болницата, вземам си лаптопа и куфарчето и прекарвам остатъка от деня на спокойствие по интернет кафенетата, където научавам новини за хората от списъка с приятелите ми или публикувам истории в badguysrock далеч от подозрителния поглед на майка ми. В четири часа често се отбивам в кафене „Розовата зебра“, където шансът да се натъкна на мама или на приятелките й е минимален и където получаваш достъп до интернет срещу цената на бездънна кана чай.

По отношение на мястото бих предпочел нещо малко по-бохемско. Кафене „Розовата зебра“ ми е прекалено небрежно с неговите високи американски чаши, с ламинираните плотове на масите, тебеширените дъски за специалитетите и глъчката от многобройните редовни клиенти. Пък и самото име… тази дума „розов“ излъчва неприятна миризма, силен мирис, който ме връща към детството, към семейния ни стоматолог господин Пинк и към старомодния му кабинет със сладникавата и противна воня на газ. На нея обаче й харесва. Би й харесало. На момичето с яркочервеното мъхнато палто. Допада й анонимността сред посетителите на кафенето. Разбира се, това е илюзия. Но такава, която ми се иска да й осигуря — засега. Една последна неизтъкната проява на вежливост.

Опитвам да си намеря маса наблизо. Пия „Ърл Грей“ — без лимон и без мляко. Това пиеше старият ми наставник д-р Пийкок, затова и аз свикнах — не е съвсем необичайно за място като „Розовата зебра“, в което сервират органична морковена торта и топъл шоколад с мексикански подправки и което е убежище за рокери, за любители на готическата визия и за хора с многобройни пиърсинги.

Собственичката Бетан ме гледа на кръв. Може би заради избора ми на напитка или заради костюма и вратовръзката, които ме правят „Човека“ — или пък днес е само заради лицето ми, заради линията от шевове през скулата, която пресича веждата и устната ми.

Досещам се какво си мисли. Не ми е мястото тук. Смята, че вещая неприятности, макар да не може да обясни конкретно защо. Спретнат съм, кротък съм, обаче нещо у мен я притеснява, кара я да смята, че мястото ми не е тук.

— „Ърл Грей“, ако обичате, без лимон и без мляко.

— Ще дойда след пет минутки, окей?

Бетан познава всичките си клиенти. Редовните до един имат прякори досущ като приятелите ми онлайн, например Шоколаденото момиче, Вегетарианеца, Саксофониста и така нататък. Аз обаче съм само Окей. Сигурен съм, че ще е по-доволна, ако ме вмести в някоя категория — може би Юпито или Пича с „Ърл Грей“ — за да знае какво да очаква от мен.

Предпочитам обаче понякога да я подвеждам. Току цъфна по дънки или си поръчам кафе (което мразя), или както направих преди няколко седмици — поисках пет-шест парчета пай, които изядох едно след друго пред очите й, а тя, макар да умираше да каже нещо, не посмя. Така или иначе, отнася се към мен с подозрение. Човек, който изяжда шест парчета пай, е способен на всичко.

Не съдете по външни признаци обаче. Самата Бетан е доста странна птица с тази смарагдова обица на веждата и с татуираните по кльощавите й ръце звезди. Стеснително и обидено момиченце, което сега компенсира със смътно агресивното си поведение към всеки, който я погледне накриво.

Въпреки това голяма част от информацията си държа на Бетан. Забелязва всичко от кафенето. Разбира се, рядко разговаря с мен, но подочувам другите й разговори. Предпазлива е с хора като мен, но с редовните си клиенти е весела, достъпна. Благодарение на Бетан събирам всякаква информация. Знам например, че момичето с червеното мъхесто палто предпочита топъл шоколад пред чая, сиропирана плодова пита пред торта от моркови, „Бийтълс“ пред „Стоунс“ и смята да ходи на погребение в крематориума на Малбри в единайсет и половина в събота.

В събота. Да, ще бъда там. Ще отида поне да я видя извън това проклето кафене. Може би, просто може би, тя ми го дължи. Финал, както казват американците. Край на този парад от лъжи.

Лъжи ли? Да, всички лъжат. Аз лъжа, откакто се помня. Единственото, което правя добре, а според мен човек трябва да използва силните си страни, нали така? В крайна сметка какво друго е писателят, ако не лъжец с разрешително? От написаното от мен никога не бихте се досетили, че съм обикновен донемайкъде. Поне външно, сърцето е друга работа. Но нима всички ние не сме убийци по душа, които тракат морзовия код на тайните на изповедта?

Клеър смята, че трябва да говоря с нея.

„Някога разкривал ли си й чувствата си?“, пита ме тя в последния си имейл. Естествено, Клеър знае само каквото искам да знае — че от известно време съм обсебен от едно момиче, с което не съм разменил дори една дума. Може би обаче Клеър се отъждествява с мен в много по-голяма степен, отколкото съзнава — или поне се отъждествява със sineokomomche, чиято платонична любов към непознато момиче е отглас от собствената й несподелена страст към Ейнджъл Блу.

Съветът на Капитана е по-първичен. Изчукай я и да се свърши, съветва ме той със светското отегчение на човек, който напразно се мъчи да скрие собствената си неопитност. Отмине ли първоначалното очарование, ще видиш, че тя е като всички останали кучки, и ще можеш да се върнеш към наистина важните неща…

Toxic е съгласен с него и ме моли да опиша интимните подробности в своя WeJay. Колкото по-мръснишки, толкова по-добре, пише той. Между другото, кой номер сутиен носи?

Albertine рядко коментира. Долавям неодобрението й. Обаче Chrysalisbaby откликва на моето така наречено от нея безнадеждно влюбване. Дори лошият тип се нуждае от човек, когото да обича, пише тя с неловка искреност. Ти го заслужаваш, sineokomomche, наистина го заслужаваш. Не ми се предлага, все още не, но усещам копнежа в думите й. Намеква, че всяко момиче би било щастливо да спечели любовта на човек като мен.

Горката Криси. Да, дебела е. Обаче има хубава коса и красиво лице, а аз я подведох, че предпочитам пухкавките.

Проблемът е, че играя прекалено добре. И сега тя иска да ме види пред уебкамерата. През последните няколко седмици разговаря с мен в уебдневника, изпраща ми лични съобщения, включително свои снимки.

„Що не мога да те видя?“, пише ми тя.

И дума да не става, отговарям.

Що? Грозен ли си?

Аха. Пълна отврат. Счупен нос, насинено око, целият съм в рани и синини. Все едно съм играл дванайсет рунда с Майк Тайсън. Повярвай ми, Криси. Ще избягаш.

верно? кво стана?

Някой си го изкара на мен.

Помляха ли те?

Може да се каже.

!!! Ох, мамка му, ох, скъпи. Ще ми се да те прегърна силно.

Благодаря ти, Криси. Много си мила.

Боли ли те??

Милата Криси. Усещам как цялата излъчва състрадание. Криси обича да обгрижва, а аз обичам да подхранвам фантазията й. Все още не е съвсем влюбена в мен — още не. Но няма да ми е трудно да я подмамя. Жестоко е, знам. Но нали така правят лошите типове? Освен това сама си го причинява. Аз само пускам нещата в ход. Тя просто си проси нещастието и никой няма да бъде виновен.

Скъпи, кажи ми какво се случи, пише тя и днес май ще се позабавлявам с нея. Дай й малко, вземи много. Нали това е по-добрата сделка?

И тогава не щеш ли — скъпи. Щом искаш. Е, какво ще кажете за тази историйка?