Джоан Харис
sineokomomche (62)

8

Разглеждате уебдневника на Albertine.

Публикуван в: 23:32, вторник, 19 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: напрегнато

Разбира се, той си играе игрички с мен. Това sineokomomche умее най-добре. Толкова много игри сме играли двамата с него, че границата между истината и измислицата е невъзвратимо заличена. Би трябвало да го мразя, обаче знам, че какъвто и да е той, каквото и да прави, отчасти вината е моя.

Защо ми причинява това? Какво се надява да постигне този път? Всички участници в историята са мъртви — Катрин, татко, д-р Пийкок, Бен, Найджъл и най-важното — Емили. Въпреки това, когато той прочете историята си на глас, усетих как гърлото ми започна да се стяга, нервите ми се изопнаха, главата ми се завъртя и не след дълго в съзнанието ми започнаха да отекват акордите на Берлиоз…

— Бетан? Добре ли си? — попита той.

По тона му долових, че се подсмихва.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам — изправих се.

Клеър изглеждаше малко нетърпелива зад състрадателната си маска. Разбира се, бях прекъснала разказа, приковал вниманието на всички останали.

— Не ми изглеждаш съвсем добре — отбеляза Брен. — Дано не съм казал нещо…

— Майната ти — отговорих и се запътих към вратата.

Той печално сви рамене, докато минавах покрай него. Странно е, че след всичко, което ми е сторил, сърцето ми още лекичко подскача, когато той ме погледне. Брен е луд, превзет и заслужава да умре, само че нещо вътре в мен иска да вярва и все още се опитва да му намери оправдание. Всичко се случи толкова отдавна. Тогава бяхме различни. И двамата платихме цената, оставихме в миналото част от себе се и повече никога няма да бъдем цели и няма да можем да избягаме от призрака на Емили…

Известно време си мислех, че съм избягала. Може би дори щях да успея, ако не беше той да ми напомня. Всеки ден и по всевъзможни начини, да ме дразни с присъствието си, докато най-неочаквано всичко не изскочи отново в паметта ми, кутията с удоволствията не се счупи и демоните най-сетне не излязат на свобода и не отровят въздуха със спомени…

Интересно е къде могат да ни отведат тези неща. Ако Емили беше жива, дали щяхме да станем приятелки? Дали тя нямаше да носи това червено палто? Дали щеше да живее в моята къща? Дали онази вечер в „Зебрата“ Найджъл щеше да се влюби в нея вместо в мен? Понякога ми се струва, че съм в Огледалния свят, че живея живот, който не е съвсем мой, живот втора ръка, в който не се вписвам добре.

Животът на Емили. Столът на Емили. Къщата на Емили.

Тук обаче ми харесва, чувствам се някак добре. Не като в старата си къща преди толкова много време, която сега е дом на семейство Джакади и отеква от глъчката на веселия им живот и от подправките в кухнята им. Кой знае защо не можех да остана там. Не, къщата на Емили бе подходящото място за мен и аз не допуснах почти нищо да се промени, като че ли би могла да дойде някой ден и да изиска онова, което й принадлежи по право.

Може би затова Найджъл така и не заживя там и предпочиташе да задържи апартамента си в града. Не че я помнеше — изобщо беше пропуснал този случай — но вероятно Глория не е одобрявала, както не одобряваше нищо в мен. Косата ми, акцента ми, татуировките ми, но най-вече близостта ми до всичко, случило се с Емили Уайт, само наполовина разгадана загадка, в която синът й също беше замесен…

Разбира се, не вярвам в привидения. Не аз съм лудата. Но през целия си живот съм я виждала там — как опипом обикаля Малбри, разхожда се в парка, покрай църквата, ярка в червеното си палто. Виждала съм я, мислено съм била нея. И как иначе? Живея живота на Емили по-дълго, отколкото живея своя собствен. Слушам нейната музика. Отглеждам любимите й цветя. Посещавах баща й всяка неделя следобед и чак до края той винаги ме наричаше Емили.

Въпреки това времето на носталгията отдавна отмина. Дневникът ми вече има ново предназначение. Казват, че признанието се отразява добре на душата, а с аз с течение на времето свикнах да се изповядвам. Разбира се, така е много по-лесно — няма свещеник, няма покаяние. Само екранът на компютъра и изкуплението с копчето Изтрий. Пръстът се движи, пише, и написал, продължава…^[1] може да бъде изтрито с едно движение — отписваш миналото, заличаваш обвинението, очистваш опетнените…

sineokomomche ще разбере. sineokomomche с неговите онлайн игри. Защо го прави? Защото може. А също — и защото не може. А също и, разбира се, понеже Криси вярва във вечното щастие, понеже Клеър купува бисквити „Бърбън“ вместо „Фемили Съркъл“ и понеже Капитана е тъпак, който дори да нагази до шия в лайната, пак няма да се усети…

Знам. Започвам да звуча като него. Вероятно си върви с територията. Освен това винаги ме е бивало да имитирам хората. Може да се каже, че това е специалната ми дарба. Моят хитов купонджийски номер. Сега обаче не е време за самодоволство. Време е за свръхпредпазливост. Дори когато е най-уязвим, sineokomomche е опасен. Изобщо не е глупав и знае как да отвръща на удара. Найджъл — горкият Найджъл — е нагледен пример, sineokomomche го заличи толкова ефикасно, като с едно натискане на копчето на компютъра…

Така прави той. Така се справя. Казва го в историята си. Така един огледален синестет организира смъртта на единия си брат, като използва другия за посредник. Така успя да убие Найджъл — с помощта на насекомо в буркан. И ако му повярвам — така е причинил и смъртта на останалите хора, предпазвайки се от последиците, като наблюдава всичко обратно, през призмата на своята фикция, като Персей, който убива Горгоната…

Мислех да отида в полицията, но всичко звучи абсурдно, нали? Представям си лицата им, изражението на състрадателна развеселеност. Мога да им покажа признанията му онлайн — ако наистина представляват това — но тогава аз ще съм лудата, изгубена в някакъв измислен свят. Като фокусник, който се подготвя да разреже тялото на жената, той най-съвестно ни кани да проверим, че няма никаква уловка.

Вижте, няма никакви номера. Няма скрит капан. Никакъв таен фокус. Престъпленията му са публични, пред очите на всички. Ако сега се обадя, ще насоча прожекторите към себе си, ще добавя поредната скандална подробност към една история, осеяна цялата с шиповете на лъжи. Представям си как животът ми с Найджъл е изнесен на показ пред всички, виждам как журналистите се скупчват като пълчища изгладнели плъхове, наизлезли от дупките си, пъплят по всичко и всяка частица от живота ми е разкъсана, оглозгана и употребена за подплата на противните им бърлоги…

Прибрах се у дома покрай Къщата с камината. Познавам я прекрасно от неговите истории. Всъщност съм я виждала само веднъж, тайно, когато бях десетгодишна. Помня градината, цялата в рози, свежите зелени ливади и голямата входна врата, езерцето с рибките и фонтана. Разбира се, вътре не съм влизала, но татко ми е разказвал. Двайсет години по-късно намерих пътя със зловеща и съвсем не изненадваща лекота. Курсът ни приключи в осем часа и вече цареше пълен мрак, миришещ на пушек и на кисела пръст и оградил къщите и автомобилите с оранжев ореол от уличните лампи.

Къщата беше затворена, както и предполагах, но предната врата се отвори лесно, а пътеката се оказа неотдавна оплевена и почистена. Дело на Брен, казах си. Открай време мрази безпорядъка.

Докато минавах, се включиха охранителните светлини. Бели прожектори на зеления фон. Виждах огромната си сянка на стената на розовата градина — сочеше като пръст надолу по пътеката и през моравата.

Помъчих се да си представя, че къщата е моя. Тази изискана къща, тези градини. Помислих си, че ако Емили беше жива, сега щяха да принадлежат на нея. Обаче Емили не беше жива, всичко бе наследено от семейството й или поне от онова, което бе останало от семейството й — от баща й Патрик Уайт, а после, най-накрая, от татко остана на мен. Искаше ми се да можех да откажа подаръка. Но вече бе твърде късно — Емили Уайт щеше да ме следва където и да отидех. Емили Уайт и нейният цирк на ужаса, злорадите, омразниците, преследвачите, пресата…

Прозорците на горния етаж бяха заковани с дъски. Напряко на избелялата входна врата някой наскоро бе написал със спрей: В АДА ДА ГОРИШ, ПЕРВЕРЗНИКО…

Найджъл? Не, със сигурност не. Не вярвам, че Найджъл би наранил стареца, както и да го провокират. Що се отнася до другото предположение на Брен — че Найджъл никога не ме е обичал, че всичко е било заради парите…

Не. Това са поредните игрички на sineokomomche, което се опитва да отрови всичко. Ако Найджъл ме беше излъгал, щях да разбера. Въпреки това не мога да спра да се чудя — какво пишеше в онова негово писмо? Да не би да заплашваше да разобличи плановете му? Възможно ли е Найджъл да е замесен в нещо, което да доведе до убийство?

Щрак.

Тих, но много познат звук. Ослушах се, а кръвта блъскаше като прибой в ушите ми, кожата ми настръхна от пареща нервност. Възможно ли е вече да са ме открили? Това ли бе разобличаването, от което се боях?

— Има ли някого?

Никакъв отговор. Дърветата изсвистяха и зашептяха на вятъра.

— Брендан! — провикнах се. — Брен? Ти ли си?

Отново пълен покой. И тишина. Въпреки това усещах, че той ме наблюдава, както го е правил толкова често преди, и косъмчетата по врата ми настръхнаха, а в устата си тутакси усетих възкисела сухота…

И после го чух отново.

Щрак.

Щракането на затвора на фотоапарата, така зловещо безвредно, натежало от заплаха и спомени. После потайните шумове от оттеглянето му, почти нечуто, назад през храстите. Естествено, много е тих. Обаче аз винаги го чувам.

Пристъпих по посока на шума и разтворих храстите с ръце.

— Защо ме следиш? — попитах. — Какво искаш, Брен?

Стори ми се, че го чух зад себе си — потаен звук в гъсталака. Придадох съблазнително звучене на гласа си, кадифени котешки лапички, подмамващи нищо неподозиращата мишка.

— Брендан? Моля те, трябва да поговорим…

В края на тревата до краката ми имаше камък. Вдигнах го. Усетих го приятно. Представих си, че го стоварвам върху главата му, докато той се спотайва в храстите…

Стоях, стиснала камъка в ръка и търсейки признаци за присъствието му.

— Брендан? Там ли си? Излез. Искам да поговорим.

Отново чух шумолене и този път реагирах. Направих крачка, завъртях се и с всичка сила запратих камъка към източника на шумоленето. Разнесе се глух удар и приглушено тупване — и после ужасна тишина.

Така, направи го, казах си.

Не го усещах реално, ръцете ми бяха станали безчувствени. Ушите ми бяха пълни с бял шум.

Само това ли трябваше да направя? Толкова лесно ли беше да убиеш човек?

Но после ме връхлетя — ужасът, истината. Дадох си сметка, че убийството е лесно, лесно като небрежен юмручен удар, като това да вдигнеш камък. Почувствах се празна, смаяна от празнотата си. Наистина ли беше само това?

После се разнесоха първите акорди на скръбта, приливът на обич и на страдание. Чух ужасен вик на ранено същество, който за миг взех за неговия глас, но по-късно осъзнах, че е моят. Пристъпих към мястото, където бях запокитила камъка по Брендан. Повиках го по име. Никакъв отговор. Помислих си, че може да е ранен. Възможно беше да е жив, но в безсъзнание. Или пък се преструваше, лежеше и чакаше. Пет пари не давах, трябваше да узная. Ето там, зад розовия храст — изподрах си ръцете на трънака.

После усетих раздвижване зад гърба си. Трябва да е бил много тих. Сигурно е пълзял на четири крака между цветните лехи. Когато се обърнах и съзрях лицето му, изражението му на болка и неверие…

— Брен? — повиках го. — Не исках…

После той хукна между дърветата — цветното петно на синия му анорак на фона на зеленото. Чух го как се подхлъзна по сухите листа, как хукна по застланата с чакъл алея, как се прехвърли през зида на градината и скокна на алеята. Сърцето ми неистово биеше в гърдите. Цялата се тресях от прилив на адреналин. Вътре в мен се сражаваха облекчението и горчивината. В крайна сметка не бях преминала границата. Не бях убийца. Или пък съдбовната граница не е самото действие, а намерението?

Разбира се, тези въпроси са от чисто теоретичен интерес. Аз разкрих картите си. Играта започна. Харесва ли ми или не, ако му се отвори възможност, ще опита да ме убие.