Джоан Харис
sineokomomche (64)

10

Разглеждате уебдневника на Albertine.

Публикуван в: 23:32, сряда, 20 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: нетърпеливо

Нито дума от sineokomomche. Не че очаквах да има — поне не толкова скоро. Предполагам, че известно време ще кротува като подгонено под земята животно. Сигурно ще минат най-малко три дни, преди да се покаже. Първият, за да опипа почвата. Вторият, за да начертае план за действие. Третият, за да може най-сетне да направи хода си. И точно затова аз правя своя ход днес — изпразвам банковата си сметка, въвеждам ред в нещата си, събирам си багажа в очакване на неизбежното.

Не мислете, че ще ми е лесно. Тези неща никога не са прости. Още по-малко за него, разбира се. Обаче средствата, които е избрал, целят да заблуждават неповторимо объркания му мозък, че не по негова вина жертвата му върви право към капана, който старателно й е подготвил.

Питам се какво ли би било. След като вече толкова ясно показах намеренията си, не мога да очаквам той да направи изключение за мен. Ще се опита да ме убие. Няма избор. Чувствата му към мен — каквито и да са — се основават на вина и на носталгия. Винаги съм знаела какво представлявам за него. Сянка, привидение, отражение. Заместител на Емили. Знам го и не ми пука, толкова много означава той за мен.

Само че хората са като редички плочки за домино — падне ли една, повлича всички останали. Емили и Катрин, татко, д-р Пийкок и аз. Найджъл и Брен, и Бенджамин. Рядко става ясно откъде започва всичко — ние притежаваме само частица от личната си история.

Не изглежда честно, нали? Всички си представяме живота си като история, в която заемаме централно място на сцената. Ами статистите? Ами дубльорите? За всяка главна роля има многобройни излишни персони, които се навъртат някъде отзад, никога не застават в светлината на прожектора, никога не изричат нито реплика от диалога, понякога дори не издържат до финала, а приключват живота си като един-единствен кадър на пода на монтажната. На кого му пука, когато някой статист ритне камбаната? Кой притежава историята на техния живот?

Според мен всичко започва в „Сейнт Осуалдс“. Едва ли съм била на повече от седем години, но си спомням случилото се с удивително ярки подробности. Всяка година двете с майка ми ходехме на коледния концерт в параклиса на „Сейнт Осуалдс“ в края на дългия зимен срок. Аз харесвах музиката, коледните песни, химните и органа като същинска хидра с лъскавите му месингови тръби. Тя харесваше тържествения вид на учителите в техните черни тоги и сладките хористчета с ангелските им широки набрани ризи и свещите.

Тогава виждах нещата много ясно. Загубата на паметта настъпи впоследствие. В един миг бях на слънце, а в следващия — в пъстрите сенки, и ми бяха останали само няколко прашинки блясък като свидетелство, че изобщо съм имала спомени. Онзи ден обаче всичко беше ясно. Помня го до последната подробност.

Започна, когато някакво момиченце на реда зад мен се разплака. Това беше Емили Уайт, разбира се. Беше две години по-малка от мен, а вече ми крадеше светлината на прожекторите. Пийкок също беше там — едър, благ мъж с брада, с приятен глас като валдхорна, който се суетеше покрай разплаканото дете, докато на друго място се разиграваше друга драма, невидима за основните действащи лица.

Не беше чак драма. Само едно синеоко момче от хора, което се строполи ничком. Настана известно раздвижване, музиката позаглъхна, но не спря, а някаква жена — вероятно майката на момчето — се втурна напред към хора, обувките й на високи токчета се плъзгаха по излъскания под, а лицето й беше втрещена червилена мацаница…

Моята майка я изгледа неодобрително. Тя не би се втурнала така. Тя никога не би предизвикала такава бъркотия — най-малко пък тук, в параклиса, където всички те преценяват и започват да разпространяват проклетите слухове…

— Глория Уинтър. Трябваше да се досетя.

И преди бях чувала това име. Тя ми каза, че момчето е предизвиквало неприятности в училище. Всъщност цялото семейство било същинска напаст, безбожни, порочни, нечестиви…

Непоправими, така ми каза. С тази дума мама описваше най-тежките грешници, изнасилвачите, богохулниците, майцеубийците…

Глория държеше сина си в обятията си. Беше си ударил главата в пейката отпред. По стихара му на хорист бе плиснала кръв — учудващо много. Зад нея две момчета — едното в кафяво, другото в черно, стояха като статисти в играта. Черното изглеждаше намусено, дори отегчено. Облеченото в кафяво — непохватно наглед момче с дълга отпусната коса над очите и с прекалено голяма за ръста му фланела, която, вместо да прикрива, подчертаваше корема му — имаше отчаян и дори слисан вид.

Той хвана треперещата си глава с ръце. Зачудих се дали и той не е паднал.

— Какви ги вършиш? Не виждаш ли, че имам нужда от помощ? — прозвуча резкият глас на Глория Уинтър. — С. М., донеси кърпа или нещо такова. Найджъл, повикай линейка.

Найджъл на шестнайсет, невинен младенец. Ще ми се да го помнех. Но, честно казано, изобщо не го забелязах, цялото ми внимание беше съсредоточено върху Брен. Може би заради погледа му, заради онова безпомощно и сякаш вкарано в клопка изражение на ненавист. Може би понеже усетих още тогава някаква връзка помежду ни. Първото впечатление е много важно, то формира всичко следващо.

Той отново вдигна ръка към главата си. Видях изражението му — болезнено зяпнала уста, сякаш е ударен от нещо, паднало от небето, а после се е спънал по стълбите и се е приземил на колене почти пред краката ми.

Майка ми вече бе станала да помогне и превеждаше Глория през хората.

Сведох поглед към момчето в кафяво.

— Добре ли си?

Той ме изгледа с нескрита изненада. Честно казано, и аз се изненадах от себе си. Рядко разговарях с непознати. Но нещо в него ме трогна — нещо детинско.

— Добре ли си? — повторих.

Нямаше време да ми отговори. Глория се обърна нетърпеливо, все още подкрепяйки Бенджамин с едната си ръка. Тогава ми направи впечатление колко е дребничка, с тънко кръстче в тясната пола и високите си тънки токчета, които почти не докосваха пода. Майка ми не обичаше високите токчета — наричаше ги подли токчета — и твърдеше, че причиняват най-различни болежки: от хронична болка в гърба до артрит и деформирани пръсти. Глория обаче имаше походка на танцьорка, а гласът й беше остър като петнайсетсантиметровите й токчета, когато се скара на тромавия си син:

— Брендан, веднага ела тук или, бог да ми е на помощ, ще ти извия врата, мамка му!

Видях как майка ми се намръщи при тези думи. Ругатните бяха строго забранени в нашата къща. А пък от устата на майката на момчето… наистина не можех да не му съчувствам. Той непохватно се изправи с пламнало тъмночервено лице. Виждах колко е притеснен, колко е уплашен, стеснителен и изпълнен с ненавист…

Иска му се тя да е мъртва, помислих си внезапно с кристална яснота.

Беше опасна и въздействаща мисъл. Озари съзнанието ми като фар. Направо не можех да си представя, че това момче желае смъртта на майка си. Това бе смъртен грях. Щеше да гори в ада, щеше да бъде прокълнат навеки. Въпреки това обаче нещо ме привличаше към него. Изглеждаше толкова объркан и нещастен. Помислих си, че вероятно бих могла да го спася. Може пък за него да имаше изкупление…