Джоан Харис
sineokomomche (70)

16

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 01:09, петък, 22 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: разкаян

Слуша: „Пинк Флойд“: „Последният удар“

Не беше най-хубавият миг в живота ми. Не мислете, че се гордея с думите си. Но в своя защита ще кажа, че през този ден вече бях изстрадал достатъчно, а страданието се разпростира във все по-големи кръгове като вълните по водна повърхност, след като хвърлиш камък…

„Трябваше да си ти.“ Да, това казах. Тогава дори го мислех. Че на кого би липсвала Бетан Браниган? Коя беше тя в общата картина на нещата? Емили Уайт беше уникална, дар, Бетан беше нищо, никой. И точно затова, когато Бетан изчезна, тя бе победена, прескочена в заглавията по вестниците, засенчена от скръбта по Емили.

Заглавията на първа страница: ЕМИЛИ УДАВЕНА! ЗАГАДЪЧНА СМЪРТ НА ДЕТЕТО ЧУДО.

След такива значими новини всичко останало остава на втори план. „Местно момиче изчезва“, си намира място едва на шеста страница. Дори майката на Бетан изчака до следващата сутрин, преди да съобщи в полицията за изчезването на дъщеря си…

Почти не помня какво се случи после. Прибрах се у дома, това помня. Мама забеляза, че целият горя. Сложи ме да си легна и ми каза да не мърдам от леглото. Главоболие, коремни спазми, треска. Накрая дойде полиция, но при тези обстоятелства не можех да им кажа много. Що се отнася до господин Уайт, дадоха си сметка, че и той е изчезнал, едва четирийсет и осем часа по-късно…

Разбира се, дотогава бегълците отдавна бяха офейкали. Следата беше изстинала. Чудеха се защо Патрик Уайт ще отвлича дете, което почти не познава? Федър разкри мотива, който госпожа Браниган потвърди. Новината, че Бетан е дете на Патрик, осигури нужния приток на кислород към историята — и издирването на изчезналото момиче и на неговия баща бе възобновено.

Колата на Патрик беше намерена на пътя на петдесет мили северно от Хъл. Благодарение на кестенявите косми, взети от задната седалка, се потвърди, че Бетан е била в колата, макар че, разбира се, нямаше как да се разбере преди колко време. А междувременно банкови документи разкриха, че Патрик Уайт е изпразнил спестовната си сметка. После, след три тегления на по десет хиляди лири, банковата следа изчезваше рязко. Патрик вече плащаше само в брой. А това няма как да се проследи. Полицията в Бат съобщи, че са забелязани мъж и момиченце. След две седмици и претърсване на целия град съобщението бе обявено за скалъпено. После отново някой ги забелязал — този път в Лондон, но сведенията пак се оказаха неблагонадеждни. Молбата на госпожа Браниган се оказа също толкова безрезултатна.

Почти три месеца по-късно, без убедително доказателство за противното, хората започнаха да се питат дали Патрик, изваден от релси от трагедията, не е инсценирал собственото си самоубийство. Претърсваха езера, оглеждаха стръмни скали. В пресата Бетан се сдоби със статута на малкото име, който често предшества някое мрачно откритие. В църквата в Малбри палеха свещи, На ангела Бет, Бог те обича и др. Госпожа Браниган проведе няколко молитвени акции. Морийн Пайк организира евтин благотворителен базар. Но Всевишният мълчеше. Поддържаха историята жива само със спекулации, спасителния пояс на пресата — машина, която може да работи до безкрай (както в случая с Даяна — минали са дванайсет години и още е във вестникарските рубрики), или пък просто може да бъде изключена по желание на читателите.

В случая с Бетан упадъкът настъпи бързо. Откъснатата роза бързо губи уханието си. БЕТ — ВСЕ ОЩЕ ИЗЧЕЗНАЛА, вече не беше новина. Минаха месеци. После година. Отбелязаха годишнината с бдение със свещи в църквата на Малбри. Откриха на госпожа Браниган синдром на Ходжкин, като че ли Бог не я беше поставил на достатъчно изпитания. Това стигна до вестниците — за известно време — ТРАГИЧНО ПОСТРАДАЛАТА МАЙКА НА БЕТ В ШОК ЗАРАДИ РАК, но всички знаеха, че с историята е свършено, че е покрита с трупни рани от залежаване и трябва просто да се появи смелчага, който да изключи апарата.

И тогава ги откриха. Случайно; живееха от отвъдната страна на нищото. Мъж бил докаран в болница, след като внезапно получил удар. Мъжът отказал да съобщи името си, но дъщеря му, която го придружавала, разкрила, че това е Патрик Уайт, а тя е дъщеря му Емили.

„ЩАСТЛИВА СЛУЧАЙНОСТ!“, гръмна пресата, която неизменно разполагаше с подходящото клише. Самата история обаче се оказа не толкова лесна. Бяха минали осемнайсет месеца от изчезването на Бетан Браниган. През повечето време тя и Патрик живели в отдалечено селце в Шотландия, където Патрик обучавал детето у дома и където никой не подозирал, че този пристрастен към книгите мъж и малкото му момиченце са нещо друго, а не онова, което изглеждат.

А детето — стеснителното и затворено четиринайсетгодишно момиче, което твърдеше, че се казва Емили, се оказа толкова различно от Бетан Браниган, че дори майка й, вече прикована на легло и в последните стадии на болестта, разпозна колебливо.

Да, имаше прилики. Цветът на косата й беше същият. Но свиреше прекрасно на пиано, макар че никога не бе имала инструмент у дома, наричаше Патрик „татко“ и твърдеше, че не си спомня нищичко за живота си преди осемнайсет месеца.

Вестниците получиха ден, наситен със сензации. Най-чести бяха слуховете за сексуално посегателство, макар да нямаше причини за подобни предположения. После бяха конспиративните теории, чиито преработени версии се появиха в най-добрите списания. И после настана потоп — елементарно поднесени диагнози: като се започне от маниакалност и се стигне до пренасочване на чувствата, от шизофрения до стокхолмски синдром.

Нашите таблоиди обичат простите решения. Бързите истории. Случаите с начало и край. А този беше неприятен, объркан и непроницаем. След шестседмично разследване Бетан все още не бе проговорила, а Патрик Уайт беше в болница, неспособен — или нежелаещ — да говори.

А междувременно госпожа Браниган, все още наричана от таблоидите „майката на Бетан“, печално предаде богу дух, с което отново даде на вестниците извинение да използват думата „трагедия“, тъй като горкичката Бетан останала сама на света, само с мъжа, когото наричаше „татко“…

Сигурно са били шокирани, когато са узнали, че Патрик наистина й е баща. Не успяха да се справят както трябва. А после д-р Пийкок допълнително усложни нещата, като промени завещанието си в нейна полза, като че ли така би могъл да заличи миналото и да прогони призрака на Емили…

Едва ли й е било лесно, горкичката. Нужни й бяха години, за да постигне поне някакво подобие на нормален живот. Първо я прибраха в социален дом, после отиде при приемни родители — така се научи да се преструва, че чувства неща, които всъщност не чувства. Приемните й родители, Джеф и Трейси Джоунс, живееха в Белия град. Винаги бяха искали да имат дъщеря. Само че добродушният нрав на Джеф се вгорчаваше след няколко чашки, а Трейси, в плен на мечтата за малко момиченце, което да издокарва по свой образ и подобие, не откриваше нищо от себе си в мълчаливата и начумерена тийнейджърка. Потиснала и скрила всичките си чувства, Бетан откри свой начин да се справя. И до днес личат белезите от тези ранни години, сребристите им следи по ръцете й, под мастилото и филигранните татуировки.

Когато човек разговаря с нея, когато я гледа, не го напуска усещането, че тя играе роля, че Бетан точно като Albertine е само един от нейните аватари, щит срещу света, в който никога нищо не е сигурно.

Тя никога нищо не им казваше. Те смятаха, че е блокирала спомените. Аз обаче знам, че не е така, а последните й постинги го потвърждават. Мълчанието й осигури освобождаването на господин Уайт, а обвиненията срещу него бяха свалени тихомълком. И макар че клюкарите в Малбри продължиха да бъдат убедени в най-лошото, бащата и дъщерята най-сетне получиха възможност да продължат живота си както съумеят.

Минаха години, преди да я видя отново. Дотогава тя вече бе станала друг човек, както и аз. Срещнахме се почти като непознати, без да споменаваме миналото, виждахме се два пъти седмично в курса по творческо писане, а после тя тайно се промъкна в живота ми, докато не откри къде е най-подходящо да нанесе удара…

Мислехте, че аз я застрашавам, нали? Боя се, че е тъкмо обратното. Казах ви, не бих могъл да допусна дори косъм да падне от главата й. В измислените си истории мога да правя каквото си поискам, обаче в действителността съм обречен да пълзя пред хората, които мразя и презирам най-силно.

Но не за дълго. Списъкът с хората, които искам да видя мъртви, намалява с всеки изминал ден. Триша Голдблум, Елинор Вайн, Греъм Пийкок, Федър Дън. Съперници, врагове, паразити — до един покосени от приятелската ръка на съдбата. Съдба, прокоба, наречете го както пожелаете. Важното е, че вината никога не е моя. Аз само пиша думи.

Пръстът се движи, пише и написал, продължава…

Това обаче не е съвсем вярно, нали? Да желаеш смъртта на свой враг, колкото и добре да си изпипал фантазията, не е същото като да отнемеш живот. Може би в това е истинската ми дарба — не синестезията, причинила ми толкова страдание, а това, умението да насъскам словото срещу онези, които са ме оскърбили.

Досети ли се какво искам от теб, Albertine? Всъщност е много простичко. Както ти казах, вече си го правила. Границата между словото и делото се крие в извършването.

Извършване. Интересна дума с остри срички… като листа на голтерия… като гилотина — сякаш става дума за присъда, която ще бъде изпълнена от човек с черна качулка… или пък от глутница кучета…

Наистина ли не си се досетила какво ще направиш за мен? О, Albertine. Да ти кажа ли? След всичко, което направи досега, след всичко, което сме преживели заедно… Изтегли си карта, която и да е…

Ти ще убиеш майка ми.