Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

13

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикуван в: 02:05, вторник, 12 февруари

Достъп: публичен

Настроение: смазан

Слуша: Дон Хенли: „Момчетата от лятото“

Започна така. Като дневник на неговия фиктивен живот. Има някаква невинност в тези ранни текстове, скрити между редовете на ситния, нечетлив и маниакален почерк. Понякога той си спомня истината, дневните разочарования, яростта, обидата, жестокостта. През останалото време е почти сигурен, че е sineokomomche — че написаното в Синята тетрадка е истинско, а Бенджамин Уинтър и Емили Уайт са измислица, плод на въображението на друг човек. Синята тетрадка му помогна да запази разсъдъка си, в нея вписваше фантазиите си, тя беше тайното му отмъщение срещу онези, които го нараняваха и го унижаваха.

Що се отнася до малката Емили…

Наблюдаваше я по-усилено от всякога. Тайно, завистливо, с копнеж и любов. През месеците, след като го прогониха от къщата на д-р Пийкок, той следеше кариерата на Емили, живота й. Направи стотици снимки. Изрязваше от вестниците материалите за нея. Дори се сприятели със съседското момиченце до госпожа Уайт, даваше й бонбони и я посещаваше с надеждата да зърне Емили.

Известно време д-р Пийкок се стараеше да запази самоличността й в тайна. В статиите му тя беше просто Момиче Y — заело мястото на Момче X — докато не настъпи моментът, когато родителите й решиха да я представят на света. Само че sineokomomche знаеше каква е тя. Пеперуда Луна в стъклена витрина, която всеки момент щеше да излети от пашкула си право в стъкленицата, където да намери смъртта си…

Продължи да я снима, макар да се научи да го прави по-потайно. Хвана се да работи на няколко места след училище — като разносвач на вестници и няколко вечери миеше съдовете в местно кафене — а с надниците си купи фотоувеличител на старо, пакет фотографска хартия и няколко ванички и химикали. С помощта на книги от библиотеката се научи сам да проявява снимките, а накрая превърна в тъмна стаичка мазето, което майка му и бездруго не използваше.

Чувстваше се като човек, който не е успял да спечели лотарията заради само една цифра — а и мама никак не му помагаше, понеже не пропускаше да му внуши, че вината е негова, че ако е бил по-умен, по-бърз, по-добър, тогава може би едно от нейните момчета е щяло да пожъне цялото внимание, всички похвали.

През онази година мама ясно даде на синовете си да разберат, че всички са я подвели. Найджъл, задето изобщо не е успял да държи другите двама под контрол, Брендан — заради глупостта му, но най-вече Бенджамин, на когото бе възлагала толкова много надежди, а той я бе разочаровал във всичко. В Имението, у дома, но най-вече в „Сейнт Осуалдс“. Обучението на Бен в това изключително учебно заведение се оказа най-сериозният му провал, тъй като разби на пух и прах очакванията й (изразявани прекалено открито), че на сина й са отредени велики дела. Всъщност той намрази училището още от самото начало и не го заявяваше открито само заради взаимоотношенията си с д-р Пийкок.

Сега обаче изпитваше враждебност към всичко: от момчетата, които точно като децата в квартала го наричаха „откачалка“, „загубеняк“ и „смотаняк“ (макар и с по-изтънчен акцент), до претенциозните имена на самите сгради — например Ротондата или Порт Кошер — понеже за него имаха вкус на изгнили плодове, от които капе самодоволство и лъхтят на святост.

Подобно на витаминната напитка „Сейнт Осуалдс“ би трябвало да е полезен за здравето му и да му помогне да развие способностите си. Само че след като прекара там три нещастни години, мъчейки се поне малко да се впише, той продължаваше да мечтае за къщата на д-р Пийкок с камината и с мириса на стари книги. Липсваха му глобусите, изпъстрени с вълшебни имена, а най-много му липсваше начинът, по който д-р Пийкок разговаряше с него, сякаш наистина го беше грижа…

В „Сейнт Осуалдс“ не даваха и пет пари. Да, никой не го тормозеше — поне не като братята му — но въпреки това непрестанно усещаше тайното презрение. Дори у учителите, макар те да умееха да го прикриват по-добре от останалите.

Наричаха го с фамилното му име, Уинтър, като кадет в армията. Обучаваха го на разни таблици и спрежения. Посрещаха невежеството му с дълбоки театрални въздишки. Наказваха го да пише и преписва многократно.

„Ще поддържам учебниците си в безупречно състояние. (Найджъл винаги ги намираше, където и да си ги скриеше.) Униформата ми представя училището. Винаги ще я нося с гордост. (Това беше, когато Найджъл разряза вратовръзката му и остави само едно късо парченце.) Поне ще се преструвам, че внимавам, когато в стаята влезе старши учител. (Това беше от саркастичния д-р Дивайн, който една сутрин го завари заспал на чина си в класната стая.)“

А най-лошото бе, че той наистина се стараеше. Стараеше се да се справя отлично с учението. Искаше учителите да се гордеят с него. Някои момчета се проваляха от мързел, а той прекрасно съзнаваше каква огромна привилегия е да учи в училище „Сейнт Осуалдс“ и се мъчеше с всички сили да я заслужи. Само че вследствие на своето изтънчено незачитане на учебната програма, д-р Пийкок го беше обучил само в предмети, които самият той ценеше — изкуство, история, музика, английска литература — и беше пренебрегнал математиката и точните науки, в резултат на което Бен изостана още през първия срок и колкото и да се опитваше, така и не навакса.

След като д-р Пийкок се оттегли от живота им, Бенджамин очакваше мама да го отпише от училището. Дори пламенно се молеше да стане така, но единствения път, когато се осмели да го спомене пред нея, тя го шибна с цялата дължина на парчето кабел.

— Вече съм вложила твърде много в теб — заяви тя, докато прибираше кабела. — Във всеки случай твърде много, за да ти позволя да се отказваш на този етап.

След това той престана да се оплаква. Усети друга промяна, когато го завладя юношеството. Братята му растяха бързо и подобно на оса през октомври, усетила наближаването на зимата, мама само за една нощ се озлоби и превърна синовете си в мишена на цялото си недоволство. Внезапно и тримата се оказаха под обстрела на критиката й: като се почне от начина, по който се изразяваха, и се стигне до дължината на косата им, а sineokomomche осъзна с растящо изумление, че всеотдайността на мама към синовете й е била част от дългосрочен инвестиционен план, който вече трябваше да започне да носи дивиденти.

Найджъл бе напуснал училище три месеца по-рано, а стремежът му да причинява страдания на Бен отстъпи на второ място пред желанието да си намери апартамент, гадже, работа, път за бягство — от мама, от братята си, от Малбри.

Изведнъж сякаш стана по-възрастен, по-дистанциран, по-склонен да изпада в мрачните си настроения и мълчания. Открай време си беше затворен и унил, а сега стана направо недостъпен. Купи си телескоп и през безоблачните нощи излизаше на полето и се прибираше в малките часове, което за Бен не беше лошо, но правеше мама тревожна и раздразнителна.

Ако бягството на Найджъл бяха звездите, Брендан си намери друг изход. На шестнайсет години той вече тежеше с двайсет и пет килограма повече от Бен и вместо да се отърве от детските си тлъстинки, беше добавил към любимите си сладкиши и плашещи количества вредна храна. И той се беше хванал на почасова работа в заведение за пържено пиле в центъра на Малбри, където можеше да се тъпче по цял ден на корем, а вечер през работните дни носеше вкъщи специалното меню, което, ако не беше гладен, изяждаше студено на закуска на следващата сутрин заедно с еднолитрово пепси, след което поемаше към „Сънибанк Парк“, където беше ученик последна година. Мама се надяваше, че той ще успее да влезе в курсовете за подготовка за университета, само че каквото и да кажеше или да направеше тя, думите й не оказваха никакво влияние върху ненаситния брат на Бен, явно превърнал в своя житейска мисия опитите да се откопчи от опеката й с ядене. Бен смяташе, че е само въпрос на време Брендан да се провали на изпитите и да отпадне, а после и да се изнесе от къщи.

Бенджамин изпита известно облекчение. Още след приемния изпит в „Сейнт Осуалдс“ се засили подозрението му, че Брен го следи. Не че му каза нещо, просто го гледаше някак особено. Понякога подозираше, че Брен върви след него, когато излиза, друг път, когато влезеше в стаята си, имаше усещането, че нещо е разместено. Книги, които беше оставил под леглото си, се оказваха преместени или пък изчезваха за ден-два, а после се появяваха другаде. Разбира се, никак не му се връзваше. За какво са му на Брендан книги? Въпреки това обаче не му беше приятна мисълта, че някой му рови из нещата.

По онова време обаче Брен беше най-малката му грижа. Толкова много бяха вложили в него. Толкова много пари, толкова много надежда. А сега, когато предстоеше вложенията да се върнат, и дума не можеше да става за отстъпление. Майка му нямаше да се подложи на унижението да слуша как съседите шушукат, че момчето на Глория Уинтър е изключено от училище…

— Ще правиш каквото ти наредя, при това охотно — заяви тя. — Или ще си платиш, кълна се.

Явно „Ще си платиш“ беше рефренът на мама през цялата година. Затова — през цялата година — синовете й си умираха от страх от Глория.

sineokomomche знаеше, че си го заслужава, sineokomomche знаеше, че е лош. Ала никой не знаеше точно колко е лош. Майка му обаче ясно му даде да разбере, че връщане назад няма, че ако я разочарова сега, го очаква най-ужасното наказание.

— Дължиш ми го — каза тя и погледна към зеленото керамично куче. — Нещо повече, дължиш го на него. Дължиш го на брат си.

Дали Малкълм щеше да успее в живота, ако бе оцелял? sineokomomche често си задаваше този въпрос. Обземаше го нервност, когато мислеше за това. Сякаш живееше два живота едновременно. Единият за себе си и още един за Мал, който никога не бе получил неговите възможности. Страхът го гризеше като плъх в клетка. Ами ако не отговори на очакванията й? Какво ще направи тя тогава?

Спасение намираше в писането. Държеше Синята тетрадка в тъмната стаичка, където не можеше да я намери нито мама, нито братята му, а всяка вечер, когато положението се влошеше неимоверно, превръщаше страховете си в истории. Винаги от гледната точка на лошия, на негодника, на убиеца…

Жертвите му бяха много, методите — най-различни. sineokomomche не се задоволяваше с никакви обикновени престрелки. Стилът му може и да беше спорен, но въображението му нямаше граници. Жертвите му умираха по изобретателни начини, приклещени в машини за изтезание, заровени до шия в мокри пясъци, впримчени в пъклени капани.

Използваше Синята тетрадка като архив на фиктивните си убийства и на някои реални експерименти: Бен наскоро се беше насочил от оси към пеперуди, а по-късно и към мишки, които улавяше лесно с помощта на малък капан бутилка, а уплашеното туптене на сърцето им — усилено от резонатор — беше отклик от собствения му ритъм.

Капанът беше изработен от бутилка за прясно мляко, в която Бен поставяше малко количество стръв. Така си избираше жертвите, така отсяваше виновните от невинните. Мишката влизаше в бутилката, изяждаше стръвта, но не можеше да се покатери обратно по гладката стена. Смъртта й настъпваше доста бързо — от изтощение и от шок — докато малките й розови крачета тепаха бързо-бързо по стъклото, сякаш въртят невидими педали.

Работата е там, че те сами избираха да умрат. Избираха да влязат в капана със стръвта. Затова той не беше виновен за смъртта им.

Всичко това обаче щеше да се промени.

 

 

Изпратете коментар:

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Джени? Колко ми липсваше…