Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

10

Разглеждате уебдневника на Albertine в [email protected]

Публикуван в: 23:49, понеделник, 11 февруари

Достъп: публичен

Настроение: сурово

Да слушам цветовете. Сигурно си спомняте тази фраза. Красноречива от устата на възрастен човек, от устата на петгодишно сляпо момиченце вероятно е прозвучала невероятно трогателно. Така или иначе, постигна целта си. Да слушам цветовете. Напълно несъзнателно Емили Уайт отвори кутия с вълшебни думи, опияни се от тяхната и от своята сила и започна да издава заповеди като невръстен генерал — заповеди, на които Катрин, а впоследствие и Федър — по-късно, разбира се, и д-р Пийкок — се подчиняваха с видимо удоволствие.

— Какво виждаш?

Намален акорд във фа минор. Вълшебните думи се разгръщат като хартия, с която е опакован подарък, една по една.

— Розово, синьо, зелено, толкова е красиво.

Майка й доволно пляска с ръце.

— Още, Емили, кажи ми още.

Акорд във фа мажор.

— Червено, оранжево, магента, черно.

Същинско просветление. Дяволската сила, която беше открила в себе си, бе разцъфнала по удивителен начин, и музиката неочаквано се превърна в част от нейната програма за обучение. Извадиха пианото от склада и го акордираха, тайните уроци на баща й станаха официални и Емили получи разрешение да се упражнява когато иска, дори докато Катрин работеше. После излезе статията в местния вестник и започнаха да се стичат подаръците.

Историята имаше огромен потенциал. Всъщност притежаваше всички необходими елементи. Коледно чудо, фотогенично сляпо момиченце, музика, изкуство, малко средностатистическа наука благодарение на д-р Пийкок и доста противоречиво отношение от страна на средите на изкуството, които задържаха доклада и през следващите три години така и не се начудиха. Накрая телевизията надуши новината, пресата също, имаше дори един сингъл, хит от Топ Тен, на рок група, чието име съм забравила, но впоследствие песента беше използвана в холивудска филмова продукция, адаптация по книгата, с участието на Робърт Редфорд като д-р Пийкок и младата Натали Портман като сляпото момиче, което вижда музиката.

Отначало Емили приемаше всичко за даденост. В крайна сметка тя беше съвсем млада и нямаше основа за сравнение. И беше много щастлива — по цял ден слушаше музика, учеше онова, което обичаше най-много, и всички бяха доволни от нея.

През следващите близо дванайсет месеца Емили посети доста концерти и представления на „Вълшебната флейта“, „Месия“ и „Лебедово езеро“. Няколко пъти ходи в училището на баща си, за да опознае инструментите опипом.

Флейтите с техните тънички тела и сложни клавиши, подобните на гърнета виолончели и баси, валдхорните и тубите като грамадни кани от училищната столова, пълни със звук, цигулките с тънка талия, ледените звънчета, дебелите барабани и плоските барабанчета, сплаш и краш чинелите, триъгълниците и тимпаните, тромпетите и тамбурините.

Понякога баща й свиреше. Той се държеше различно в отсъствието на Катрин — разказваше шеги, беше жизнерадостен, танцуваше с Емили и я въртеше в такт с музиката, докато не й се завиеше свят от смях. Много му се искаше да бе станал професионален музикант — кларнетът, не пианото, беше предпочитаният му инструмент, само че кой би наел класически подготвен изпълнител на кларнет със стаена страст по Акър Билк, затова амбицията му беше останала неизречена и незабелязана.

Обаче промяната у Катрин имаше още една страна. Месеци бяха нужни на Емили да я открие и още повече време — да я разбере. Точно тук спомените ми губят последователността си, действителността се смесва с мита и не вярвам в прецизността и достоверността си. Само фактите говорят сами за себе си, а дори и те са толкова оспорвани, изопачавани, подлагани на съмнение и неправилно тълкувани, че са запазени само откъслеци от онова, което би ми разкрило как са стояли нещата в действителност.

И така, фактите. Сигурно историята ви е позната. Онази вечер в публиката в края на третия ред седеше човек на име Греъм Пийкок. На шейсет и седем години, известна местна особа, изтъкнат кулинар, симпатичен ексцентрик, щедър покровител на изкуствата. Същата декемврийска вечер по време на рецитал на коледни песни в параклиса на „Сейнт Осуалдс“ д-р Пийкок се оказа свидетел на събитие, което щеше да промени живота му.

Едно малко момиче, дъщеря на негов приятел, получи пристъп на паника. Майка й понечи да я изведе навън и в последвалата суматоха детето храбро се бореше да остане, майката със същата сила се опитваше да я изведе, а д-р Пийкок чу детето да изрича фраза, която му се стори като откровение.

Да слушам цветовете.

По онова време Емили почти не разбираше значението на онова, което е казала. Но интересът от страна на д-р Пийкок докара майка й почти до еуфория: у дома Федър отвори бутилка шампанско и дори татко изглеждаше доволен, макар да е възможно задоволството му да се дължеше просто на промяната у Катрин. Въпреки това той не одобри идеята, а по-късно, когато цялата работа започна, той беше единственият недоволен глас.

Не е нужно специално да отбелязваме, че никой не го слушаше. През ден малката Емили беше привиквана в Къщата с камината, където я подлагаха на всевъзможни изследвания, за да бъдат потвърдени специалните й дарби.

Синестезията (пише д-р Пийкок в своята статия „Аспекти на модуларността“) е рядко състояние, при което две — понякога повече — от петте „нормални“ сетива видимо се примесват. Явлението, изглежда, е свързано с концепцията за модуларността. Всяка сетивна система има съответна област или модул в мозъка. Макар да съществуват нормални взаимоотношения между модулите (като използването на зрението за регистриране на движение), сегашното разбиране за човешките възприятия не може да обясни как стимулирането на един модул предизвиква мозъчна дейност в различен модул. Точно това се случва с един синестет.

Накратко, синестетът може да преживява нещо или всичко от следното: формата като вкус, докосването като мирис, звука или вкуса като цвят.

Всичко това беше ново за Емили, но не за Федър и Катрин. Тя обаче схващаше основната идея — в крайна сметка всички знаеха за Момчето X и съдейки по онова, което тя беше чувала за специалната му дарба, не ставаше дума за нещо много по-различно от словесните асоциации, уроците по рисуване и цветовата терапия, които беше усвоила от майка си. По онова време Емили беше на пет години и половина, много искаше да се харесва и още повече — да се представя добре.

Уговорката беше простичка. Сутрин Емили ходеше в къщата на д-р Пийкок за урока си по музика и по другите предмети, а следобед свиреше на пиано, слушаше плочи и рисуваше. Това беше единственото й задължение и понеже й беше позволено да слуша музика, както и да я изпълнява, не й беше особено трудно. Понякога д-р Пийкок й задаваше въпроси и записваше отговорите.

Слушай, Емили, какво виждаш?

Единствен тон, изсвирен на раздрънканото пиано в Къщата с камината. Сол е индигово, почти черно. Просто тризвучие е следващото, после акорд — сол минор с умалена септима в баса — стига до кадифена виолетова ласка.

Той отбелязва резултата в тетрадката си.

Много добре, Емили. Добро момиче.

После идва ред на поредица тихи акорди, до диез минор, ре бемол, ми бемол минор. Емили посочва цветовете, отбелязани на брайлово писмо върху кутията с боите.

Емили има почти същото усещане, като че свири на някакъв инструмент, докато ръцете й са върху малките цветни клавиши, а д-р Пийкок отбелязва всичко в изподрасканата си малка тетрадка, после пият чай до камината заедно с териера на д-р Пийкок, Пач II, който души с надежда бисквитите, гъделичка ръцете на Емили и я разсмива. Д-р Пийкок разговаря с кучето си така, все едно и то е възрастен учен, а това още повече разсмива Емили и скоро се превръща в неизменна част от съвместните им уроци.

— Пач II би искал да попита — казва той с басовия си глас — дали днес госпожица Уайт е склонна да прегледа колекцията ми със записани звуци…

Емили се киска.

— Искате да кажете да слушаме записи?

— Косматият ми приятел ще ви бъде признателен.

Пач II излайва по даден знак.

Емили се смее.

— Добре — съгласява се тя.

 

 

През следващите трийсет месеца д-р Пийкок ставаше все по-неизменна част от живота им. Катрин беше шеметно щастлива, Емили беше възприемчива ученичка, прекарваше по два-три часа пред пианото всеки ден и най-неочаквано се появи толкова необходимото средоточие за живота на всички. Съмнявам се, че Патрик Уайт би го спрял, дори да искаше; в крайна сметка и той имаше пръст в цялата работа. И той искаше да повярва.

Емили изобщо не се запита защо д-р Пийкок е толкова щедър. За нея той беше просто мил и забавен човек, който се изразяваше с дълги и тежки фрази и който винаги когато им идваше на гости, носеше някакъв подарък — цветя, вино, книги. На шестия рожден ден на Емили той й подари ново пиано, което да замени стария и раздрънкан инструмент, на който тя се бе научила да свири, а през годината й подаряваше билети за концерти, пастели, боички, стативи, платна, бонбони и играчки.

И музика, разбира се. Винаги имаше музика. И това е най-болезненото. Да си спомня за времето, когато Емили можеше да свири всеки ден колкото си поиска, когато всеки ден беше празник, а Моцарт, Малер, Шопен и дори Берлиоз се подреждаха като нейни ухажори, за да си избира и да ги отхвърля както й скимне…

— А сега, Емили, слушай музиката. Кажи ми какво чуваш.

Това беше Менделсон, „Песни без думи“, опус 19, втора песен в ла минор. Партията на лявата ръка се учи трудно с нейните стегнати групи от шестнайсетини, но Емили се упражнява и вече я е овладяла почти съвършено. Д-р Пийкок е доволен, майка й също.

— Синьо. Много тъмносиньо.

— Покажи ми.

Вече има нова кутия с бои, шейсет и четири цвята, подредени като шахматна дъска, широка почти колкото бюрото. Не ги вижда, но ги знае наизуст, подредени по яркост и по тон: фа — виолетово, сол — индигово, ла — синьо, си — зелено, до — жълто, ре — оранжево, ми — червено. Диезите са по-светли, бемолите — по-тъмни. Инструментите също имат свои цветове в палитрата на оркестъра, групата на дървените духови често е зелена или синя, струнните са кафяви и оранжеви, духовите — червени и жълти.

Взема дебелата си четка и я овалва в боята. Днес рисува с акварели и мирисът е минерален и старомоден като на бонбони виолетки. Д-р Пийкок стои от едната страна, Пач II се е сгушил в краката му. Катрин и Федър стоят от двете й страни, готови да подадат на Емили каквото й потрябва. Гъбичка, четка, по-малка четка, торбичка с брокат.

Андантето е лениво абстрактно като ден на морския бряг. Емили потапя пръсти в боята, прокарва ги по гладката нетретирана хартия и тя се свива на хребети като пясъците по плитчините, а боята се разлива и се спуска в деретата, издълбани от пръстите й. Д-р Пийкок е доволен, тя чува усмивката в басовия му глас, макар че голяма част от думите му са неразбираеми за нея, пометени от прелестната музика.

Понякога идват и други деца. Тя си спомня едно момче, доста по-голямо от нея, което е стеснително, заеква и не говори много, а седи на канапето и чете. В салона има канапета и столове, място за сядане в еркерния прозорец (любимото й), люлка, провесена от тавана на две дебели въжета. Стаята е толкова голяма, че Емили може да се люлее колкото високо си поиска, без да се удари никъде, освен това всички се стремят да не й се пречкат, за да не се блъсне в тях.

През някои дни изобщо не рисува, а вместо това си седи на люлката в Къщата с камината и слуша звуци. Д-р Пийкок нарича това игра на звукови асоциации и обещава, че ако Емили се старае, накрая ще й даде подарък. От нея се иска само да седи на люлката, да слуша записите и да му казва какви цветове вижда. Някои са лесни — вече ги е подредила в съзнанието си като копчета в кутия — но други не са. На нея обаче й харесват машините за звуци на д-р Пийкок, особено старите с техните отдавна мъртви гласове и издраскани плочи на навиващия се грамофон.

Друг път изобщо няма музика, а само поредица от звукови ефекти — те са най-трудните. Емили обаче продължава да се старае д-р Пийкок да остане доволен, а той си записва всичко, което казва тя, в няколко тетрадки с платнена подвързия, при това понякога толкова импулсивно, че моливът пробива хартията.

— Слушай, Емили. Какво виждаш?

Шумовете от хиляди уестърни, пушечна стрелба, куршум, който рикошира в стената на каньона. Барутен пушек. Празникът на големите огньове и на овъглените картофи.

— Червено.

— Това ли е всичко?

— Ализарин със съвсем малко пурпурно.

— Браво, Емили. Много добре.

Наистина е лесно — трябва само да пусне съзнанието си на воля. Пада монета, някой свири фалшиво с уста, дрозд, почукване по врата, тупане с една ръка. Тя се прибира у дома с пълни със сладкиши джобове. Д-р Пийкок всяка нощ натраква откритията си на пишеща машина, която звучи като патока Доналд. Статиите му имат заглавия от сорта на „Предизвикана синестезия“, „Цветовият комплекс“ и „Далеч от очите, далеч от сърцето“. Думите му са като упойващия газ, който й дава зъболекарят, когато се налага да дълбае някое зъбче, тя се отнася с неговата трепетна ласка и никакви ориенталски благоухания не могат да я спасят.

 

 

Изпратете коментар:

sineokomomche: О, да!

Albertine: Да не би да искаш още?

sineokomomche: Ако ти можеш да го понесеш, значи и аз мога…