Джоан Харис
sineokomomche (27)

16

Разглеждате уебдневника на Albertine.

Публикуван в: 03:15, сряда, 6 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: безсънно

Когато се справяме с ужасните житейски удари — смърт на родител, край на връзка, положителен резултат от медицинско изследване, осъдителна присъда, последната крачка от покрива на висока сграда — настъпва един миг на лекомислие, почти на еуфория, когато нишката, свързваща ни с нашите надежди, се къса и ние отскачаме в друга посока, за кратко отметнати натам от инерцията на освобождаването.

Предпоследната част на „Фантастична симфония“ — приближаването към лобното място — съдържа сходен момент, когато осъденият вижда бесилката и минорът преминава в победоносен мажор като при вида на приятелско лице. Познавам чувството — това стремление към освобождението, усещането, че най-лошото вече се е случило и останалото е просто гравитация.

Не че най-лошото се е случило — още не. Но облаците вече се скупчват. Когато пристигна писмото, на Найджъл му оставаше по-малко от един час живот, а последното, което ми каза, бяха четирите срички на нейното име, Емили Уайт, като музикално жило, изпълнено от призрака на Бетовен…

И д-р Пийкок най-сетне беше мъртъв. Бившият учител от „Сейнт Осуалдс“, особняк, гений, шарлатанин, мечтател, колекционер, светец, шут. Непреклонен в смъртта, както и приживе. Кой знае защо не се изненадах да узная, че за пореден път и с най-добри намерения той е разкъсал живота ми на парчета.

Не че би могъл да ме нарани. Поне не умишлено. Емили винаги го е обичала — едър и натежал мъж с мека брада и необичайно детинско поведение, който четеше „Алиса в страната на чудесата“ и пускаше стари надраскани плочи на грамофон, който се навиваше с ръчка, докато тя седеше на люлката в Къщата с камината и говореше за музика, картини, поезия и звуци. Старецът най-сетне беше мъртъв и вече нямаше как да избягаме от него или от онова, което бяхме помогнали да се задвижи.

Всъщност не знам на колко години е била Емили, когато за пръв път е отишла в Къщата с камината. Знам само, че сигурно е минало известно време след коледния концерт, защото тогава паметта ми изневерява трайно — в един миг съм там и навсякъде около мен звучи музика като прелестно кадифе, а в следващия…

Обратна връзка и бял шум. Дълъг напор от бял шум, прекъсван понякога от внезапен взрив от идеален звук, фраза, акорд, нота. Опитвам се да открия смисъл, но не мога — твърде много е скрито. Разбира се, имаше свидетели; стига да искам, бих могла с тяхна помощ да свържа вариациите, ако не и цялата фуга. Само че на тях вярвам още по-малко, отколкото на себе си — пък и доста усилия положих, за да забравя всичко. Защо да се мъча да си спомням сега?

Когато бях дете и се случваше нещо лошо — счупена играчка, отказана нежност, дребните, но мъчителни нещастия на детството, припомнени през мъглата на зрелостта — винаги търсех убежище в градината. Там имаше едно дърво, под което обичах да седя — помня грапавината на кората му като слонска кожа, мекия сочен мирис на загнили листа и мъх. Днес, когато съм объркана и разстроена, отивам в „Розовата зебра“. Най-безопасното място на света, бягство от самата мен, светилище. Всичко тук сякаш е създадено специално за да посрещне моите нужди.

Първо, приятно голямо е и всяка маса е до стена. Менюто включва всичките ми любими неща. И най-хубавото е, че за разлика от Селото тук няма никакви претенции и обвързаности. Тук не съм невидима и макар че този факт крие своите опасности, приятно е просто да влезеш и хората да говорят с теб, а не на теб. Дори гласовете тук са различни — не са тънки като на Морийн Пайк, нито кисели и раздразнителни като на Елинор Вайн, нито престорени като на Адел Робъртс, а са с богати обертонове на джазов кларинет, ситар и стоманени барабани, с весел и мелодичен ритъм, така че докато си тук, все едно слушаш хубава музика.

Отидох там през онази събота, след като Найджъл си отиде. Името, което промълви той, ме разстрои, така че имах нужда да отида някъде и да помисля. На шумно място. На безопасно място. Винаги съм намирала убежище в „Розовата зебра“, понеже там постоянно е пълно с хора. Днес бяха повече от обикновено и всички чакаха пред вратата на кафенето, а гласовете им се разнасяха дружно като на животни, скупчени да се хранят. Ямайският акцент на Саксофониста. Задъханият изговор на Дебеланата. И всичко това дирижирано от звучния ирландски напев на Бетан, която весело бъбреше с всички и ги свързваше в едно цяло:

— Ей, какво става? Закъсня. Трябваше да си тук преди десет минути.

— Здравей, скъпи! Какво да бъде?

— Остана ли шоколадена торта?

— Чакай, ще погледна.

Мислено благодарих на Бог за Бетан — моето прикритие. Съмнявам се, че Найджъл разбираше. Той мразеше да ходя в „Розовата зебра“ и се чудеше защо толкова често предпочитам компанията на непознати пред неговата. За да разбере човек Бетан обаче, трябва да проникне през многобройните й маскировъчни пластове: интонациите, шегите, прякорите, ведрия ирландски цинизъм, прикриващ нещо по-деликатно и болезнено.

Под всичко това се крие друг човек. Наранен и уязвим. Човек, който отчаяно се мъчи да проумее нещо тъжно и безсмислено…

— Ето те и теб, скъпа. Я опитай това дали ще ти хареса — горещ шоколад с кардамонов крем.

Шоколадът е едно от любимите ми неща. Поднесен с мляко във висока чаша, кокос и карамелени бонбони или черен с мъничко чили…

— Чуй това. Зловещият пич идва в кафето онзи ден. Седна точно на твоето място. Поръча си лимонов пай с целувки. Наблюдавах го оттук как го изяде, а после дойде и си поръча още един. Видях го как изяде и второто парче, после ме повика и си поръча трето. Честна дума, скъпа, този тип изяде шест парчета пай за половин час. Дебеланата седеше срещу него и имах чувството, че очите й ще изхвръкнат от орбитите, честно.

Отпих от шоколада си. Беше безвкусен. Но пък успокоително топъл. Продължих да водя разговора, без много да внимавам в него на фона на стена от шумове, лишени от смисъл като прибоя.

— Здрасти, скъпа, добре изглеждаш…

— Бетан, две еспресо, ако обичаш.

— Шест парчета пай. Представяш ли си! Реших, че сигурно бяга, че може да е застрелял любовницата си и смята да се хвърли от Бийчи Хед, преди да го залови полицията, понеже да изядеш шест парчета пай… Мили боже! Такъв човек няма какво да губи.

— Казах й, заявих й го в очите — т’ва няма да го търпя…

— Ей сега идвам, скъпа…

Понякога в шумна стая се откроява един-единствен глас, дори едничка дума, която издрънчава насред шума като фалшива цигулка в оркестър.

— „Ърл Грей“, моля. Без лимон и мляко.

Не можеш да сбъркаш гласа му. Тих и сякаш малко носов, с характерно придихание на съгласните, все едно е театрален актьор или човек, който е заеквал някога. Отново чувам музиката, първите акорди на Берлиоз, които непрестанно кръжат около мислите ми. Така и не разбрах защо точно това произведение, но така звучи най-дълбокият ми страх — като края на света…

Самата аз говорех тихо и спокойно. Нямаше нужда да притеснявам другите посетители.

— Този път наистина го направи — казах.

— Нямам представа за какво говориш.

— За писмото ти.

— Какво писмо?

— Не ме баламосвай — заявих. — Найджъл получи писмото днес. Като знам в какво настроение излезе и че само един човек може да го ядоса така…

— Радвам се, че смяташ така. — Чух усмивката му.

— Какво му каза?

— Не много — отговори. — Но нали го знаеш брат ми. Много е импулсивен. Все схваща нещата накриво. — Замълча и отново чух усмивката му. — Сигурно се е шокирал от новината за завещанието на д-р Пийкок. Може би е искал само мама да е сигурна, че той не знае нищо по въпроса… — Отпи от чая си. — Знаеш ли, мислех, че ще се зарадваш — каза той. — Имението все още е превъзходно. Къщата е малко позанемарена, но всичко може да се ремонтира, нали така? А и произведенията на изкуството. Колекциите. Три милиона лири по скромни изчисления. Според мен са по-скоро четири…

— Пет пари не давам — изсъсках му. — Да го дадат на някой друг.

— Няма друг.

Разбира се, че има. Найджъл. Найджъл, който ми имаше доверие…

Колко крехки са нещата, които градим. Колко трагично мимолетни. За разлика от тях къщата е здрава като камък — керемиди, греди и мазилка. Нима можем да се мерим с камъка? Как да оцелее крехкият ни съюз?

— Признавам, че очаквах да проявиш благодарност — благо каза той. — В крайна сметка имението на д-р Пийкок ще ти донесе доста прилична сума — повече от достатъчно, за да се махнеш от това място и да си купиш хубава къща другаде.

— Харесвам живота си какъвто е — отговорих.

— Така ли? Аз пък човек убивам само да се махна оттук.

Взех празната си чаша от шоколада и я завъртях между дланите си.

— Как точно почина д-р Пийкок? И какво завеща на теб?

Мълчание.

— Това не беше много любезно. — Снижих глас и прошепнах злобно: — Пет пари не давам. Това е краят. Всички са мъртви…

— Не съвсем.

Да, може би, помислих си.

— Значи си спомняш. — Чух усмивката му.

— Не много.

Достатъчно голяма, за да помня. Това има предвид той. Смята, че би следвало да помня много неща, но за мен повечето спомени в момента са просто частици от Емили — някои са в най-добрия случай противоречиви, а други са откровено неправдоподобни. Знам обаче онова, което знаят всички — че тя беше прочута, че беше уникална, че професори от университетите пишеха дисертации за „явлението Емили Уайт“, така го наричаха.

Паметта, пише д-р Пийкок в своя труд „Просветленият човек“, е в най-добрия случай несъвършен и много идиосинкратичен процес. Склонни сме да си представяме мозъка като ефективно функционираща записваща машина с гигабайти леснодостъпна информация — слухова, зрителна и осезателна. Но това е далеч от истината. Макар да е вярно, поне на теория, че би трябвало да помня какво съм закусвал която и да е конкретна сутрин през живота си или точните думи на Шекспиров сонет, който съм учил като дете, по-вероятно е без помощта на медикаменти и на дълбока хипноза — а и двата метода във всеки случай са доста спорни предвид степента на податливост към внушение на обекта — тези конкретни спомени да останат недостъпни за мен и постепенно да се разпаднат като електрически апарат, оставен на влага, която предизвиква къси съединения и оплетени жици, докато накрая системата не се превърне в алтернативна и опорна памет със свои сетивни впечатления и вътрешна логика, които в крайна сметка може да се окажат предизвикани от съвсем различни преживявания и стимули, но пък снабдяват мозъка с компенсаторен буфер срещу всякаква непоследователност или явна неизправност.

Скъпият д-р Пийкок. Винаги стига до същината страшно бавно. Ако се постарая, все още бих могла да чуя ясно гласа му, който беше кадифен, звучен и малко комичен като фагота от „Петя и вълкът“. Имаше къща близо до центъра на града — от онези големи и просторни стари къщи с високи тавани, протрити паркетни подове, широки еркерни прозорци, остролиста аспидистра и лек мирис на стара кожа и на пури. В салона имаше камина — огромна, с гравирана полица и с тиктакащ часовник, вечерно време в грамадното огнище горяха пънове и шишарки, а докторът разказваше разни неща на всеки, който се случеше там.

В Къщата с камината постоянно се нижеха хора. Ученици (разбира се), колеги, почитатели, скитници, които търсят нещо за хапване или чаша чай. Всички бяха добре дошли, стига да се държат прилично, и доколкото ми е известно, никой никога не е злоупотребявал с добросърдечието на д-р Пийкок, нито пък го е поставял в неудобно положение.

В такава къща има по нещо за всекиго. Винаги ще се намери бутилка вино и топъл чайник. Има и храна — обикновено хляб и някаква супа, няколко плодови торти с обилно количество сливи, и бренди, и огромна кутия с бисквити. Имаше няколко котки, куче, което се казваше Пач, и заек, който спеше в една кошница под прозореца в салона.

В Къщата с камината времето бе спряло. Нямаше телевизор, нямаше радио, нямаше вестници или списания. Във всяка стая имаше грамофони, прилични на грамадни разцъфнали месингови лилии, имаше цели лавици и шкафове с плочи — някои малки, други големи като табли, плътно набраздени с отколешни гласове и стържещи, стипчиви, леко дразнещи щрайхове. Върху паянтовите масички имаше мраморни и бронзови статуетки, нанизи черен кехлибар, пудриери, наполовина пълни с ароматен прашец, книги с есенни страници, глобуси, мънинки кутийки за енфие, миниатюри, чаши и чинии, кукли на пружина. Това беше домът на Емили Уайт и сега, когато си помисля, че бих могла да отида при нея, вечно дете в къща, пълна със забравени неща, и да съм свободна да правя каквото си поискам…

Освен да си тръгна, разбира се.

Мислех, че съм успяла да се измъкна. Да изградя нов живот за себе си и с Найджъл. Вече разбирам, че всичко е било илюзия, криви огледала. Емили Уайт не успя да се измъкне. Нито пък Бенджамин Уинтър. Защо изобщо се надявах с мен да е по-различно? А и разбирах ли изобщо от какво се опитвам да избягам?

Емили Уайт?

Не съм чувала за нея.

Горкият Найджъл. Горкият Бен. Боли, нали, sineokomomche? Да те затъмни по-ярка звезда, да те пренебрегнат и да те зарежат в тъмното, без дори да си имаш име. Е, вече знаеш как се чувствах. Как съм се чувствала винаги. И как се чувствам все още…

— Това е минало — казах. — Почти нищо не помня вече.

Той си наля още една чаша „Ърл Грей“.

— Накрая ще си припомниш.

— Ами ако не искам да си припомня?

— Съмнявам се, че имаш избор.

Може би имаше право поне за това. Нищо никога не изчезва. Дори след всичките тези години Емили все още ме засенчва. Ето ти едно признание, sineokomomche. Сигурна съм, че забелязваш иронията. В известен смисъл значението на приятелството ни ми е по-скъпо от самото приятелство. Вероятно заради преградата, която ни разделя и толкова прилича на преградата в изповедалня.

Сигурно това ме привлече към badguysrock. Предполагам, че е място за такива като мен, където да се изповядаш, ако се налага, да разказваш истории, които би трябвало да са верни, но всъщност не са. А що се отнася до sineokomomche, признавам, че той също ме привлича. Двамата с него си пасваме; надиплени заедно като хартиена кърпичка между страниците на албум със стари снимки, нашите животи имат толкова много допирни точки, сякаш сме едва ли не любовници. А историите, които пише той, са толкова по-истински от измислицата, върху която аз съм построила живота си…

Чух мобилния му да звъни. Сега като се замисля, това беше първото от онези съболезнователни послания, съобщения от неговия електронен дневник, където бе оповестена смъртта на брат му.

— Съжалявам, трябва да вървя — каза той. — Мама ме вика за обяд. Но ти помисли над онова, което ти казах. Не можеш да избягаш от миналото.

След като си тръгна, се замислих над думите му. Може би в крайна сметка той имаше право. Може би дори Найджъл би проумял. След като толкова много години бях възприемала света смътно, като в огледало, може би бе настъпил моментът да се изправя пред самата себе си, да си върна миналото и да си спомня…

Ала в момента единственото сигурно нещо е неизбежното статично електричество във въздуха и първата част на Берлиоз, Reveries-Passions — скупчват се като облаци.