Джоан Харис
sineokomomche (7)

7

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикувано в: 01:44, сряда, 30 януари

Достъп: ограничен

Настроение: творческо

Слуша: „Брейкинг Бенджамин“: „Дихание“

Повечето инциденти стават вкъщи. Вероятно така съм се появил и аз, едно от трите момчета, родени в рамките на пет години. Найджъл, после Брендан и накрая Бенджамин, макар че тогава тя вече беше престанала да използва истинските ни имена и аз открай време съм си С. М.

Бенджамин. Еврейско име. Означава „син на дясната ми ръка“. Всъщност не е никак ласкателно, като се замислиш какво всъщност правят мъжете с дясната си ръка. Но пък и мъжът, когото познавахме като свой баща, не се отличаваше с чувство за дълг. Само Найджъл го помнеше, и то като поредица от смътни впечатления: гръмък глас, грубо лице, мирис на бира и на цигари. Или просто паметта ни погажда някой от обичайните си номера и запълва празнините с достоверни подробности, а другото остава скрито като вретено прежда от вълна на черна овца.

Не че Найджъл беше черна овца — това се случи по-късно. Но му беше отредено все да носи черно, което с течение на времето се отрази на нрава му. По онова време мама работеше като чистачка, бършеше прах и чистеше с прахосмукачка къщите на богатите, переше и гладеше дрехите им, миеше съдовете и търкаше подовете. Не беше немарлива, но времето вечно й се струваше недостатъчно и тя се опитваше да го пести на всяка крачка.

И така, с толкова близки по възраст трима синове и с огромното количество пране, което я чакаше всяка седмица, тя наложи изобретателна система. За да ги различава по-лесно, определи на всеки от синовете си отделен цвят и ни купуваше такива дрехи от местния магазин на „Оксфам“. Затова дрехите на Найджъл са с цвят на въглен, дори бельото, Брендан винаги е облечен в кафяво, а Бенджамин…

Е, сигурно се досещате.

Разбира се, на нея изобщо не й хрумна какво може да ни причини подобно решение. Цветовете имат значение, всеки болничен служител ще ви го каже. Поради тази причина раковото отделение, в което работя, е боядисано във ведри розови нюанси, чакалните са успокоително зелени, родилните отделения са жълти като великденско пиле…

Мама обаче не схващаше тайната сила на цветовете. За нея те бяха просто практичен начин за сортиране на прането. Тя нито веднъж не се запита как се чувства човек, принуден да носи един и същи цвят всеки божи ден — скучно кафяво, потискащо черно или красиво, ококорено, приказно синьо…

Но пък мама никога не е била като другите. Майките на някои момчета са мили и добрички, а моята… е, тя е друга работа.

Рожденото й име е Глория Бевърли Грийн, третото дете на работничка в завод и на стоманолеяр, детството й е преминало в градчето Малбри, насред лабиринта от тухлени тераси, наричан от местните Червения град. Улиците са препасани с въжета за пране, всичко е полепнало със сажди, а павираните пресечки не водят наникъде — задънени са от затиснати с боклуци и покрити с графити стени.

Амбициозна още от дете, Глория мечтаела за далечни вили и морски брегове, за милионери, които спасяват работещите момичета. Мама още вярва в истинската любов, в лотарията, в книгите за самопомощ, в овладяването на силата на словото, в рубриките по списанията, в лелите на смъртен одър и в телевизионните реклами, в които подовете винаги блестят от чистота и жените винаги ги бива…

Естествено, тя не притежаваше нито въображение, нито остър ум — завършила беше само средно образование — обаче Глория Грийн беше достатъчно решителна, за да компенсира недостатъците си, затова бе впрегнала впечатляващата си воля и енергия в намирането на път за бягство от мизерията и тесногръдието на Червения град в телевизионния свят на чистите бебета, на прекрасните подове и на числата, способни да променят живота ти.

Не й беше лесно да подхранва вярата си. Не познаваше друго място, освен Червения град. Миши капан, който те подмамва да влезеш, но рядко те пуска. Приятелките й до една се бяха омъжили съвсем млади, бяха си намерили работа, имаха деца. Глория остана при родителите си, помагаше на майка си да поддържа къщата и прекарваше отегчителното си ежедневие в очакване на принца, който все не идваше.

Накрая се предаде. Крис Мокстън беше приятел на баща й, имаше ресторантче за риба и чипс и живееше в покрайнините на Белия град. Не беше страхотно попадение — беше по-възрастен и по-плешив, отколкото бе планирала — но беше мил и внимателен, а пък тя вече започваше да се отчайва. Омъжи се за него в църквата „Вси светии“, издокарана с бял тюл и с букет от карамфили, и за известно време почти повярва, че е успяла да се измъкне от мишия капан…

Не след дълго обаче установи, че вонята на олио за пържене се просмуква във всичките й вещи — в роклите, чорапите, дори в обувките — и колкото и цигари „Марлборо“ да изпушеше, колкото и парфюм да втриеше в кожата си, вонята — неговата воня — неизменно проникваше във всичко. Глория си даде сметка, че не е избягала от мишия капан, а само е пропаднала още по-надълбоко в него.

Тогава се запозна с Питър Уинтър — на коледното тържество по-късно същата година. Той работеше в местна автокъща и караше беемве. Глория стремително се впусна в първата си любовна авантюра с хладнокръвието на професионален играч на покер. Залогът наистина беше висок. Бащата на Глория ценеше високо Крис, обаче Питър Уинтър й се струваше обещаващ — беше платежоспособен, амбициозен, спокоен, неженен. Говореше как ще се премести в Белия град, как ще си намери къща може би в Селото…

Което устройваше Глория. Постави си го за цел. Дванайсет месеца по-късно вече беше разведена и бременна с първото си дете. Разбира се, кълнеше се, че детето е на Питър, и когато стана възможно, се омъжи за него въпреки възраженията на семейството си.

Този път нямаше фанфари. Глория ги посрами. Никой не присъства на церемонията, която се проведе в един навъсен ноемврийски ден в местната общинска служба. И когато всичко тръгна към провал — когато Питър започна да пие, когато автокъщата фалира — родителите на Глория останаха непреклонни и отказваха дори да видят момченцето, носещо името на баща й…

Глория обаче бе непоколебима. Започна и вечерна работа в града, освен всекидневното чистене, а когато забременя отново, криеше корема си и носеше еластичен колан чак до осмия месец, за да продължи да припечелва. След раждането на втория си син тя започна да кърпи и да глади надомно, затова къщата винаги бе пълна с пара и с мириса на чуждо пране. Мечтата за къща в Селото ставаше все по-непостижима, но в Белия град поне имаше училища и парк за децата, имаше и работа в местната пералня. Според Глория изгледите бяха добри и тя гледаше на новия си живот с оптимизъм.

Обаче двете години, през които остана без работа, предизвикаха рязка промяна у Питър. Някога очарователният мъж напълня, по цял ден киснеше пред телевизора, пушеше цигари „Кемъл“ и се наливаше с бира. Глория го мъкнеше на гръб и негодуваше, а още не знаеше, че е отново бременна.

Не познавам истинския си баща. Мама рядко говореше за него. Той обаче беше красив. Имам неговите очи. Според мен Глория тайничко се е надявала той да се окаже пропуска й за Белия град. Господин Синеок обаче имал други намерения и когато мама узнала истината, корабът вече бил отплавал към слънчеви брегове, а нея зарязал да се оправя с бурите.

На никого не е известно как е узнал Питър. Може би ги е видял някъде заедно. Или някой се е разприказвал. Може просто да се е досетил. Найджъл обаче помни нощта, когато той ги напуснал — или поне така твърди, макар че едва ли е бил и петгодишен. Една нощ на натрошени съдове, крясъци, клетви и оскърбления, а после — запален двигател, затръшната врата, свистенето на гуми по пътя — звук, който винаги извиква в съзнанието ми миризмата на пуканки и на седалки в киносалон… и след това ударът, счупеното стъкло, воят на сирените…

Естествено Найджъл изобщо не е чул тези неща. Мама обаче така разказваше историята, това беше нейната версия. Питър Уинтър починал три седмици по-късно и оставил вдовицата си бременна и сама. Глория Грийн обаче била корава. Намерила детегледачка в Белия град, запретнала ръкави и се хванала още по-здраво на работа, а когато накрая напуснала две седмици преди раждането на бебето, работодателите й събрали цели четирийсет и две лири, част от които Глория похарчила за пералня, а останалите вложила в банката, за да си има. Била само на двайсет и седем години.

Мисля, че на нейно място в този момент аз бих се върнал у дома при родителите си. Тя нямала работа, нямала спестявания, нямала приятели. Красотата й също започвала да повяхва и почти нищо не било останало от онази Глория Грийн, която напуснала Червения град с такива възвишени мечти. Немислимо било обаче да се върне при семейството си с наведена глава — смазана, с три деца и без съпруг. Затова останала в Белия град и работела надомно, грижела се за синовете си, перяла, гладела, кърпела и чистела, но през цялото време търсела друг начин да избяга, нищо че младостта я напускала и Белият град се вкопчвал в нея като ръцете на удавник.

И тогава на мама й провървяло. Изплатили застраховката на Питър. Оказало се, че мъртъв струва повече, отколкото жив, така че мама най-сетне се видяла с някакви пари. Недостатъчно — никога не са достатъчно — но видяла светлина в края на тунела. Късметът я споходил тъкмо когато най-малкият й син се появил на бял свят и й станал талисман, шанс да спечели печелившия билет.

Нали знаете, в някои краища на света хората смятат, че сините очи носят лош късмет, че издават предрешен демон. Обаче ако човек носи като талисман синьо око — стъклено мънисто на връвчица — ще отклони от себе си малшанса, ще запрати злото там, откъдето идва, ще затвори демоните в леговището им и ще се сдобие с късмет…

Тъй като беше запалена по телевизионните драми, мама вярваше в лесните решения. Измислицата се подчинява на определена формула. Жертвата винаги е красиво момиче. И отговорите винаги са точно под носа ти — разбулват се в предпоследната сцена и завързват всички свободни краища в красива празнична фльонга.

Разбира се, животът е нещо различно. В живота всички краища са свободни. И понякога нишката, която наглед толкова сигурно те е водела към сърцето на лабиринта, се оказва оплетено кълбо, което те оставя сам в мрака, уплашен и в плен на затвърждаващото се убеждение, че реалните събития продължават да протичат някъде без теб, точно зад ъгъла…

Толкова за късмета. Бях много близо. Почти достатъчно, за да го докосна, преди да ми го отнемат. Не бях виновен. Обаче тя въпреки това ме обвинява. Оттогава се старая да бъда всичко, което тя очаква от мен, но все не е достатъчно, никога не е достатъчно за Глория Грийн…

Така ли се чувстваш, пита Клеър от групата. — Смяташ, че не си достоен?

Кучка. Да не си посмяла.

Не си първата, която опитва, така да знаеш. Вие, жените, с вечните ви въпроси. Въобразявате си, че е лесно да преценяваш причината и следствието, да анализираш и да намираш извинения. Въобразявате си, че можете да ме напъхате в някоя от кутийките си като екземпляр с прилежно надписано етикетче, че въоръжени с няколко самоволно подбрани подробности, можете да бърникате с молив в душата ми?

При мен нямаш големи шансове за подобно нещо, ClairDeLune. Нямате нищо срещу мен. Да не мислите, че съм някой новак? Почти двайсет години влизам и излизам от групи като вашата. Всъщност е забавно — да си спомням злополуки от детството, да си съчинявам сънища, да създавам фантазии от нищото…

Клеър кой знае защо беше решила, че познава човека, който се крие зад превъплъщението. Дебелата Криси — така наречената chrysalisbaby — също смята, че разбира. В действителност знам за тях повече, отколкото те някога ще научат за мен. Информацията ще ми бъде от полза, ако някой ден реша да се възползвам.

Клеър си въобразява, че се опитва да ми помогне. Според мен тя е във фазата на отрицанието. Терапевтичният й курс по творческо писане не е нищо повече от прикрито усилие на психотерапевт аматьор. Онлайн възторгът на Клеър към всичко заклеймено и опасно предполага, че тя също се чувства увредена. Допускам, че е била малтретирана като дете, вероятно от близък роднина. Обсебена е от актьора Ейнджъл Блу, много по-възрастен от нея, което насочва към евентуални проблеми с баща й. Е, разбира се, способен съм на съчувствие, но едва ли е уместно по отношение на лектор. А и я прави толкова уязвима. Надявам се накрая да не се стигне до сълзи.

Що се отнася до интереса на Дебелата Криси към мен — изглежда ми само романтичен. Е, все пак е нещо различно от обичайните й постинги със списъци на калориите, които е погълнала — диетична кола: 1,5 кал.; диетичен сладолед: 90 кал.; чипс начос — 90 кал.; нискомаслено сирене, вероятно около 300 кал. — накъсани от мъчителни монолози за това колко грозна се чувства или от досадни снимки на кльощави девойчета с черни дрехи и зловещ тъмен грим, които нарича изящновение.

Понякога публикува и свои снимки — винаги само на тялото, без лицето — направени с мобилен телефон пред огледалото в банята, и насърчава хората да я ругаят. Малцина й угаждат (с изключение на Капитана, който мрази дебеланите), но някои от момичетата оставят съобщения от типа да живее анорексията или сладникави стимулиращи послания — Скъпа, справяш се чудесно. Бъди силна! — или недомислени съвети за диети.

Затова Криси има почти набожна вяра в свойствата на зеления чай като подобряващо метаболизма средство и в „храните с отрицателни калории“ (които според нея включват моркови, броколи, боровинки, аспержи и много други неща, които тя рядко консумира). Аватарът й е момиченце в стил манга^[1], облечено в черно и с пеперудени крилца, а девизът й — едновременно обнадежден и неизразимо печален — гласи: Някой ден ще стана по-лека от въздуха…

Е, може и да стане. Надеждата умира последна. Само че далеч не всички вманиачени по телата си умират слаби. Може би и тя ще свърши като някои от тях — от мозъчен или сърдечен удар върху съкровеното порцеланово гърне.

Една от приятелките й онлайн — azurechild — я навива да опита нещо, което се нарича сироп от ипека. Това е известен пургатив с потенциално смъртоносни странични ефекти, но предизвикващ бърза загуба на тегло. Човек би казал, че е несъмнено безотговорно и направо престъпно да насърчаваш някой като Криси с проблемно тегло и с вече слабо сърце да приема такова опасно вещество.

Все пак изборът е неин, нали? Никой не я принуждава да приеме съвета. Не ние създаваме такива ситуации, ние само натискаме копчето. Изтрий. И край. Фатална грешка. Нещастен случай…

Е? Кажете сега колко добре смятате, че ме познавате?

Ето го тазседмичното меме, публикувано от Клеър и отмъкнато от Криси, която винаги ме тагва като дете на претъпкана игрална площадка, което се опитва да си създаде приятелски кръг.

Подобно на мнозина други в нашия интернет клан Клеър и Криси са пристрастени към мемовете — верижните писма по интернет, чиято цел е да предизвикат интерес и разговор и често са под формата на въпросници. Обикалят нета като средношколска мания — Публикувайте три факта за себе си! Какво сънувахте снощи? — предават се от човек на човек, разпространяват и полезна, и безполезна информация и понякога се проявяват като вируси, някои от които добиват световен мащаб, други в крайна сметка се озовават в badguysrock, където да говориш за себе си — Аз! Аз! — открай време е популярно хоби.

Когато някой ме тагне, обикновено отговарям със същото. Не защото обичам да се самоизтъквам, а понеже намирам тези упражнения за интригуващи поради нещата, които разкриват за получателя — или пък не разкриват. Въпросите — на които трябва да се отговаря бързо — целят създаването на илюзия за близост, поради което понякога дори за близки приятели са предизвикателство подробностите, нужни, за да им отговорите правилно.

Благодарение на това явление узнах, че Криси има котка на име Клоуи и обича да носи розови чорапи в леглото, че любимият филм на Капитана е „Убий Бил“, обаче „Убий Бил 2“ намира за пълна отврат; че Toxic харесва чернокожи момичета с големи гърди и че ClairDeLune притежава колекция от керамични жаби.

Разбира се, не си длъжен да споделяш истината. При все това мнозина го правят. Подробностите изглеждат съвсем банални и си казваш, че няма причина да лъжеш, само че тези подробности формират картина, очертават дребничките неща, които съставят живота…

Знам например, че паролата за компютъра на Клеър е клеъробичаейнджъл. Същата е паролата й за Hotmail, което означава, че вече бих могъл да влизам в пощата й. Толкова е лесно да правиш тези неща онлайн, толкова те улесняват всякакви дреболии като имена на домашни любимци, рождени дни на децата, майчини момински имена… Въоръжен с такава наглед безобидна информация, получавам достъп до още по-интимни подробности. Банкови сметки. Кредитни карти. Като азот и глицерин. Поотделно безопасни, но взривоопасни заедно — бум!

Таг от chrysalisbaby, постинг в [email protected]

Публикувано в: 12:54, вторник, 29 януари

Ако беше животно, кое би избрал? Плъх.

Любима миризма? На петрол.

Чай или кафе? Кафе. Без мляко и захар.

Любим сладолед? Горчив шоколад.

С какво си облечен в момента? С тъмносиньо горнище с качулка, джинси, сини кецове.

От какво се страхуваш? От високото.

Кое е последното нещо, което си купи? Музика за моя айпод.

Какво е последното, което яде? Препечена филийка.

Любим звук? Шумът на прибоя.

Братя и сестри? Нямам.

Как си облечен в леглото? С пижама.

Кое мразиш най-много? Девиза „защото го заслужавам“, понеже не го заслужаваш и много добре го знаеш…

Най-лошата ти черта? Аз съм нечестен и манипулативен и лъжа.

Белези или татуировки? Белег на горната устна. И още един на веждата.

Повтарящи се сънища? Не.

Къде ти се иска най-много да бъдеш в момента? На Хаваите.

У вас има пожар. Какво ще спасиш? Нищо. Ще оставя всичко да изгори.

Кога плака за последен път? Снощи — не, няма да кажа защо…

Видяхте ли колко ме познавате?

Като че ли бихте могли да си изградите мнение от това какво кафе обичам или дали спя с пижама? Всъщност пия чай и спя гол. Променихте ли си впечатленията за мен? Щеше ли да бъде по-различно, ако ви бях казал, че никога не плача? Че съм имал трудно детство? Че не съм се отдалечавал на повече от сто и петдесет километра от родното си място? Че се страхувам от физическо насилие, че страдам от сутрешна мигрена, че се мразя?

Част от тези неща — или всичките — може и да са истина. Всичките или нито едно от изброените по-горе. Albertine знае част от истината, но рядко коментира тук, а пък нейният WeJay е с парола и никой не може да чете личните й постинги.

Криси обаче ще проучи старателно отговорите ми. И ще изгради профил въз основа на тях. Има предостатъчно неща, които да я заинтригуват, а също и намек за уязвимост в противовес на забулената агресивност, на която тя откликва с такава готовност.

Наистина изглеждам зъл тип — но пък току-виж любовта ме спасила. Кой знае. Във филмите се случва постоянно. А Криси живее в розов свят, в който дебеланката може да намери истинската любов в лицето на закопнял за любов убиец…

Разбира се, в действителността не става така. Това го оставям за курса си по творческо писане. Обаче се харесвам много повече като измислен герой. Пък и кой може да каже дали онова, което тя съзира у мен, не е частица от истината — досущ като сърцевината на лукова глава, скрита под пластовете люспи и тъкан около нещо кръгло, от което в очите ти бликват сълзи?

Разкажи ми за себе си, настоява тя.

Жените — момичетата — все така започват: допускат, че знаят кой е най-добрият начин да премахнат маминото детенце, което дреме вътре в мен.

Мамино детенце. Дреме. Бреме. Звучи като нещо, което влачиш с мъка — товар, наказание…

Да започнем с майка ти, предлага тя.

С майка ми ли? Сигурна ли си?

Видяхте ли колко бързо клъвна? Понеже всяко момче обича майка си, нали така? И всяка жена тайничко съзнава, че начинът да спечелиш сърцето на мъжа е най-напред да се отървеш от мамчето…