Джоан Харис
sineokomomche (53)

10

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 03:58, неделя, 17 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: перверзно

Слуша: Юсс: „Не съм влюбена“

Първото нещо, което се случи след това, беше, че поставиха Емили под опеката на социалните. Само като предпазна мярка, така казаха, за да осигурят безопасността й. Нежеланието й да уличи д-р Пийкок бе възприето като доказателство за отдавнашно насилие, а не чисто и просто като невинност, а гневът и недоумението на Катрин, когато й бяха отправени обвинения, бе възприет като допълнително доказателство за някакъв конфликт. Явно нещо ставаше. В най-добрия случай — цинична измама. В най-лошия — мащабен заговор…

А ето и показанията на негова милост. Казах, че отначало е било съвсем невинно. Д-р Пийкок се държал много мило. Частни уроци, пари в брой от време на време — така ни подмамил. Със същото се обърнал и към Катрин Уайт — жена, преживяла депресия, амбициозна и суетна, изпълнена с толкова огромно желание да повярва, че детето й е специално, че си затворила очите за истината…

Разбира се, книгите в библиотеката на д-р Пийкок бяха съществена подкрепа на показанията ми. Биографии на най-прочутите в литературата синестети. Набоков, Рембо, Бодлер, Де Куинси — наркомани съгласно собствените им признания, хомосексуалисти, педофили, хора, чийто устрем към възвишеното измества дребнавия морал на епохата. Материалите, иззети като доказателства, не бяха точно инкриминиращи, но полицаите не са големи познавачи на изкуството, а самият обем от материали в библиотеката на д-р Пийкок бе достатъчен, за да ги убеди, че са спипали когото трябва. Снимки с момчетата от „Сейнт Осуалдс“, докато е бил директор. Томове с гръцко и римско изкуство, гравюри със статуи на голи млади мъже. Първото издание на „Жълта книга“ на Биърдзли, сбирка с илюстрациите на Овъндън към „Долита“, актова рисунка с молив на млад мъж (приписвана на Караваджо), богато илюстриран екземпляр от „Градината на уханията“, книги с еротична поезия от Верлен, Суинбърн, Рембо и Маркиз дьо Сад…

— Показвали сте това на седемгодишно дете?

Д-р Пийкок се опита да обясни, че било част от обучението на момчето. Че Бенджамин проявявал интерес, искал да разбере какъв е…

— И какъв беше той според вас?

Д-р Пийкок отново се помъчи да просветли аудиторията си. Само че ако Момчето X беше омагьосано от изследването на синестезията, от музиката, от мигрените и от оргазмите, които се проявяваха под формата на цветни следи, полицията явно много повече искаше да установи точно за какво са си говорили двамата с Момчето X по време на частните уроци, дали докторът се е опитвал да го докосне, дали му е давал наркотици, дали е оставал насаме с Бенджамин или с братята му.

А когато д-р Пийкок най-сетне избухна и даде воля на гнева и на безсилието си, полицаите се спогледаха и казаха:

— Ама че характер имате! Някога посягали ли сте на момчето? Удряли ли сте му плесница, наказвали ли сте го някак?

Пийкок безмълвно поклати глава.

— Ами момиченцето? Сигурно за вас е било мъчително да работите с толкова малко дете. Особено с оглед на факта, че сте свикнали да обучавате момчета. Имало ли е случаи, когато не е била отзивчива?

— Никога — отговори д-р Пийкок. — Емили е мило момиченце.

— Което иска да се хареса?

Той кимна.

— И би подправило резултата?

Д-р Пийкок разпалено отрече. Само че злото вече бе сторено. Бях нарисувал повече от достоверна картина. И ако Емили не потвърждаваше неговата версия, това се дължеше просто на факта, че тя е млада, объркана и отрича начина, по който е била използвана…

Опитаха се да скрият историята от пресата. Все едно да се помъчиш да спреш прилива. Вълната от спекулации плисна веднага след излизането на филма. В края на годината Емили Уайт се превърна в национална новина, а после, също толкова внезапно, се сдоби с позорна слава.

Таблоидите излязоха с мощни заглавия: „Обвинения за злоупотреба по случай за свръхсетивност“. „Вижте как свири Емили!“ („Сън“) и най-доброто, от „Мирър“: „Измама ли е Емили?“

Джефри Стюартс, журналистът, следил случая на Емили отначало докрай, живял със семейството, присъствал на сеансите в Имението, отговаряше на скептиците с разпалеността на същински фанатик, но сега надуши какво предстои и бързо смени курса, пренаписа книгата си — която щеше да се казва „Експериментът Емили“ — и включи в нея не само слуховете за нещо позорно и мръснишко в Имението, а и силни намеци за по-тъмна истина, скрита зад явлението Емили.

Строгата и амбициозна майка, слабият и безполезен баща, влиятелната приятелка, последователка на движението ню ейдж, детето жертва, обучено да изпълнява музика, хищният старец, разяждан от своите маниакални страсти. И, разбира се, Момчето X. Реабилитиран от онова, което му се бе наложило да преживее, той беше затънал в историята до шия. Простодушната жертва. Невинният. Отново превърнал се в синеокото момче.

Разбира се, изобщо не се стигна до съд. Дори до съдия не се стигна. Още по време на разследването д-р Пийкок претърпя инфаркт, който го изпрати в интензивното. Делото се отлагаше до безкрай.

Обаче дори най-лекият мирис на дим беше достатъчен, за да убеди публиката. Присъдата на таблоидите беше бърза и сигурна. Всичко приключи само за три месеца. „Експериментът Емили“ се изстреля направо в списъка на бестселърите. Патрик и Катрин Уайт се уговориха на пробна раздяла. Инвеститорите оттеглиха парите си, галериите престанаха да излагат работите на Емили. Федър се премести при Катрин, а Патрик се изнесе в пансион извън Малбри.

Казваше, че било временно. Просто за да им даде малко пространство. След няколко опита за палеж пред Имението беше поставена двайсет и четири часова полицейска охрана. Вестниците погнаха Катрин. Фотографи обсадиха къщата и нападаха всеки, който прекрачи прага.

На входната врата се появиха графити. Пристигаха камари изпълнени с омраза писма. „Световни новини“ пуснаха снимка на Катрин, обляна в сълзи, и съпътстваща я статия (потвърдена от Федър, на която платиха пет хиляди долара), че е преживяла психически срив.

Коледа не донесе почти никакво подобрение, макар че пуснаха Емили у дома за празника. Дотогава детето беше под опеката на социалните служби, които не успяха да открият никакви признаци за сексуален тормоз и я разпитваха внимателно, но неотстъпно, докато тя не започна да се чуди дали не полудява…

Помъчи се да си спомниш, Емили.

Знак как става. Прекрасно знам. Добротата също е оръжие, вълшебна пръчица, която съсипва паметта и я превръща в захарен памук.

Всичко е наред.

Просто кажи истината, Емили.

Представете си какво й е било. Всичко се бе объркало. Разследваха д-р Пийкок, родителите й внезапно се оказаха разделени, хората непрекъснато й задаваха въпроси и макар все да повтаряха, че вината не е нейна, тя не можеше да се отърси от усещането, че по някакъв начин и тя е виновна, че малката бяла като сняг лъжа се е превърнала в лавина…

Слушам цветовете.

Искаше да каже, че всичко това е било грешка, но, разбира се, беше твърде късно. Искаха да им демонстрира, веднъж завинаги да им покаже дарбата си далеч от влиянието на д-р Пийкок и на майка си, искаха едно нейно изпълнение, което да потвърди или да опровергае твърдението, че тя е измислица, пионка в тяхната игра на измама и алчност…

Ето така през януари, в една снежна сутрин в Манчестър, Емили се оказа пред статива и боите върху стабилна сцена, заобиколена от камери, под горещата светлина на прожекторите и под звуците на „Фантастична симфония“, които се лееха от тонколоните. И точно в този момент става чудо и Емили чува цветовете…

Това определено е най-известното й произведение. „Фантастичната симфония в двайсет и четири несъвместими цвята“ прилича донякъде на картина на Джаксън Полък, донякъде на Мондриан, с огромни сиви сенки в далечния ъгъл, които се протягат към средата на озареното платно като ръката на смъртта насред поле от ярки цветя…

Така поне твърди Джефри Стюартс във втората книга след бестселъра си — „Загадката Емили“. Тя също светкавично се добра до върха на класациите, макар че очевидно беше преработка на предишната плюс послеслов, проследяващ събитията след излизането на първата книга. Разбира се, след това с историята се заеха специалистите, подпомагани от експерти във всяка област: от детска психология до изкуство, които воюваха един с друг, за да докажат противоречивите си теории.

Всеки лагер имаше своите привърженици, били те скептици, или вярващи. Детските психолози възприемаха творбите й като символичен израз на страха, от лагера на паранормалното ги смятаха за предвестник на смъртта, изкуствоведите виждаха в промяната на стила потвърждение, че синестезията на Емили е била престорена още от самото начало и че Катрин Уайт, а не Емили, е творческото влияние зад творби като „Ноктюрно в алена охра“ и „Звездна лунна соната“.

„Фантастична симфония“ беше нещо съвсем различно. Създадено пред публика и върху платно с размер два и трийсет на два и трийсет, произведението буквално се гърчи от енергия и дори тъпанар като Джефри Стюартс може да усети вездесъщото му присъствие. Ако страхът има цвят, това е той; заплашителни струни червено, кафяво и черно, върху които на места има виолетови петна светлина, и онзи звънък квадрат в сиво-синьо, като тайна вратичка към подземна тъмница.

На мен ми мирише на пристана на Блакпул, на мама и на витаминната напитка. За Емили сигурно е било първата стъпка през огледалото в един свят, в който няма нищо здравомислещо, нищо сигурно…

Опитаха да скрият истината от нея. От състрадание, така казаха специалистите. Да кажат истината на толкова ранна възраст и особено при тези обстоятелства би било крайно травмиращо. Ние обаче я научихме по разваления телефон още преди да излезе по вестниците: Катрин Уайт беше в болница след неуспешен опит за самоубийство и изведнъж сякаш всеки репортер на света се запъти към Малбри, сънливото северно градче, където явно се случваха всички събития и където отново се скупчваха облаци за поредната космическа гръмотевична буря…