Джоан Харис
sineokomomche (47)

4

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 21:30, четвъртък, 14 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: разочарован

Слуша: Блонди: „Представи си“

Още нямах валентинка от Albertine. Питах се дали наистина я е обичал? Дали са лежали един до друг в леглото — ръката му, небрежно преметната през рамото й, лицето й притиснато към извивката на шията му? Дали когато се е събуждал и я е виждал до себе си, се е питал с какво е заслужил такъв късмет? Дали понякога не е забравял кой е, не си е мечтаел, че чрез любовта си към нея ще стане добър човек?

Обаче любовта е вероломно творение, изменчива е по природа, кара бедняка да се чувства цар за един ден, прави и от най-нестабилния човек образец на стабилност, превръща се в патерица за слабия, в щит за страхливеца, докато не отмине първоначалното вълнение.

Той затъна с двата крака. Знаех си, че така ще стане. Някогашният ми мъчител, който насила ме караше да ям паяци, най-сетне се оказа фатално влюбен. И то в най-невероятната жена, вследствие на една от онези случайни срещи, които не бих могъл да предвидя.

„Обичната извивка на гърба ти,

на шията ти…“

Сигурно бихте я нарекли привлекателна. Разбира се, изобщо не беше мой тип, но Найджъл винаги е бил перверзен, затова момчето, което през цялото си детство се е мъчело да избяга от една по-възрастна жена, сега се оказа в лапите на друга. Тя се казваше Триша Голдблум, преди време мама работеше при нея. Елегантна блондинка с почти бяла коса на петдесет и няколко години, излъчваща безпомощност, която прави жените неустоими. Е, всеки с вкуса си, нали така? Сигурно е била поласкана. Госпожа Електриковосиньо, както я наричах, беше разведена и свободна да се отдаде на предпочитанието си към красиви млади мъже…

Вече звучи ли ви познато? Винаги съветват писателите да пишат за познати неща. А литературата е стъклена кула, изградена от многобройни мънички истини, зрънца пясък, слепени в една-единствена лъскава лъжа…

Той не я познаваше от времето, когато мама работеше при нея като чистачка. Сигурно я бе срещнал един-два пъти по кафенета или магазини в града. Но никога не е имал повод да говори с нея, да я опознае, както я опознах аз. А пък онзи ден на пазара, който помнех толкова живо…

Доколкото мога да преценя, Найджъл изобщо не си го спомняше. Може би затова бе избрал нея — мисис Робинсън от Малбри, чиято тайна колекция от млади мъже беше оцветила репутацията й не в синьо, а в алено в очите на хора като Катрин Уайт, Елинор Вайн и най-критичната от всички — Глория Грийн.

Не че по онова време Найджъл е давал и пет пари за това. Той беше сляпо влюбен. Само че госпожа Голдблум ценеше дискретността и отначало връзката им беше тайна и контролирана изцяло от госпожа Голдблум. Все пак научих всичко от дневника му: колко хитро го беше подмамила, дори страстта й към сексиграчките беше скрита там, сред разните хайку и звездните карти.

Разбира се, първият ми импулс беше да кажа на мама, която мразеше госпожа Голдблум, откакто тя ни изостави, и чиято злост не ставаше по-малко отровна от това, че е била трупана скришно. Обаче наистина вярвах, че Найджъл е способен да ме убие. Познавах нрава му и знаех, че и в любовта, както и във войната, Найджъл е способен на всичко.

Затова криех откритието си, докато не дойде подходящ момент да го използвам. Не казах на мама, нищичко не споменах и на двамата, дори завоалирано. Бях сам с тайната си — цяла купчина откраднати банкноти, които не можех да похарча, без да се улича.

Но засега толкова. Ще стигнем и до това след време. Достатъчно е да кажем, че с течение на времето молескиновият бележник доказа ползата си. Вече си давам сметка колко лесно, с помощта само на няколко благоразумни опорни точки, можех да заложа капана бутилка и да се надявам, че той ще ми донесе свободата…