Джоан Харис
sineokomomche (34)

7

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикуван в: 04:38, понеделник, 11 февруари

Достъп: публичен

Настроение: споделящо

Слуша: Хейзъл О’Конър: „Големият брат“

Всеки го прави. Всеки лъже. Всеки изопачава истината: като се почне от рибаря, преувеличил големината на шарана, който му се изплъзнал, и се стигне до мемоарите на политиците, които превръщат метала на ниските страсти в златото на историята. Дори дневникът на sineokomomche (скрит под матрака му у дома) е много повече мечтание, отколкото факт, разказва с патетично обнадеждаване живота на едно момче, което не е имал възможност да бъде — на момче с двама родители, на момче, което прави обикновени неща, на рождения си ден ходи на морския бряг, на момче, което обича майка си — съзнавайки, че суровата истина се крие тук, под повърхността, и търпеливо чака да бъде извадена на показ от някой случаен обрат…

Бен се провали на приемния изпит за „Сейнт Осуалдс“. Разбира се, би трябвало да го предвиди, но толкова пъти му повтаряха, че ще издържи, че всички го приемаха за даденост, все едно преминаваш границата с приятелска държава — нужен е само символичен жест, за да влезеш в „Сейнт Осуалдс“, и впоследствие успехът…

Не че изпитът беше труден. Всъщност установи, че е доста лесен — или поне щеше да бъде, ако беше довършил. Само че мястото и неговите миризми го обезкуражиха, а също и подобната на пещера стая, пълна с униформи, и списъкът с имена, забоден на стената, и надменните враждебни лица на другите момчета на стипендии.

Пристъп на паника, така каза лекарят. Физическа реакция на стреса. Започна с главоболие на нервна почва, което по средата на първата част на изпита бързо прерасна в нещо повече — във вихър от цветове и миризми, които го връхлетяха като тропическа буря и го повалиха в несвяст на паркетния под на „Сейнт Осуалдс“.

Откараха го в лечебницата на Малбри, където той се помоли да го настанят на легло. Знаеше, че е изгубил стипендията си, че мама ще се вбеси и че единственият начин да избегне истинските неприятности е да спечели лекарите на своя страна.

Обаче отново не му провървя. Медицинската сестра веднага се обади на мама, а учителят, който го беше придружил — някой си д-р Дивайн, слаб мъж, чието име звучеше навъсено тъмнозелено — й обясни какво му се е случило.

— Нали ще му позволите да се яви отново на изпита? — Първата мисъл на мама беше за лелеяната стипендия. Положението се влоши още повече поради факта, че Бен вече се чувстваше добре, нямаше и следа от главоболие. Почти черните й очи приковаха неговите за миг — достатъчно дълго, за да му дадат да разбере, че го чака свят, пълен със страдание.

— Боя се, че не — отговори д-р Дивайн. — Политиката на „Сейнт Осуалдс“ не го позволява. Ако Бенджамин се яви на общия изпит…

— Искате да кажете, че няма да получи стипендия, така ли? — Очите й се присвиха почти в цепки.

Д-р Дивайн сви рамене.

— Боя се, че не аз вземам това решение. Би могъл да опита следващата година.

— Вие не разбирате… — поде мама.

Само че д-р Дивайн сложи точка.

— Съжалявам, госпожо Уинтър — каза той и се запъти към вратата на болницата. — Не можем да правим изключения заради едно-единствено момче.

Тя запази спокойствие, докато се прибраха у дома. И там гневът й се разрази. Най-напред с парчето електрически кабел, след това с юмруците и стъпалата си, а Найджъл и Брендан наблюдаваха като маймунки в клетка от горната площадка на стълбите, мълчаливо притиснали лица към перилата.

Не за пръв път го биеше. Беше била всички тях в един или друг момент — най-вече Найджъл, но и Бенджамин, и дори глупавия Брендан, който прекалено се страхуваше от всичко, за да сбърка — това бе нейният начин да ги държи под контрол.

Само че този път беше различно. Него винаги бе смятала за изключителен. Но вече явно бе станал просто „някакво момче“. Очевидно мисълта й бе подействала като шок, като ужасно разочарование. Е, така поне смята sineokomomche сега. Всъщност вероятно още тогава е започнал да се досеща, че майка му полудява.

— Лъжеш и се преструваш, малък негоден боклук такъв!

— Не, мамо, моля те! — хленчеше Бен и се мъчеше да предпази лицето си с ръце.

— Нарочно си провалил изпита, Бен. Нарочно си ме измамил! — Стисна косата му с едната си ръка и дръпна неговата ръка от лицето, за да го зашлеви отново.

Той затвори очи и потърси думите, правилните думи, за да укроти звяра. И го озари вдъхновение…

— Моля те, мамо. Не съм виновен. Моля те, мамо. Обичам те…

Тя застина… вдигнала юмруци като обсипани със скъпоценности ръкавици и присвила злобно едното си око.

— Я повтори!

— Обичам те, мамо…

Сега, след като Бен извоюва известна преднина, трябваше да затвърди позицията си. Вече целият се тресеше, облян в сълзи. Малко трябваше, за да се случи и останалото. Той се вкопчи в нея, подсмърчайки пред погледа на братята си, които зяпаха от стълбищната площадка горе, и си помисли, че ако го направи добре, ако изиграе картите си както трябва, може и да оцелее. Всеки си има слабо място. А Бен току-що беше открил ахилесовата пета на майка си.

Видя как зад перилата на стълбището Брендан се ококорва. За миг срещна погледа му и неочаквано се убеди, че Брен, който никога нищо не четеше, е прочел мислите му, както самият той чете детски книжки.

Брат му тутакси отмести поглед. Само че преди това Бен беше разчел погледа му, разбиращия поглед. Наистина ли беше толкова очевидно? Или пък просто бе сбъркал за Брен? Години наред го бе пренебрегвал като дебело и безполезно разхищение на пространство. Но колко всъщност знаеше Бен за своя бавноразвиващ се брат? Какво бе приел за даденост? Зачуди се дали не е сбъркал, дали Брен не е по-умен, отколкото е смятал. Достатъчно умен, за да изобличи преструвката. Достатъчно умен, за да се превърне в опасност…

Откъсна се от прегръдката на мама. Брен още чакаше горе на стълбите и пак изглеждаше едновременно изплашен и глупав. Бенджамин обаче знаеше, че брат му се преструва. Под проскубаната перушина кафявият му брат си играеше някаква своя игра. Не знаеше каква — още не. Но от този момент нататък Бенджамин беше убеден, че един ден ще се наложи да се оправи с Брен…

Изпратете коментар:

Albertine: Сигурен ли си, че знаеш накъде си се запътил с това?

sineokomomche: Напълно. А ти?

Albertine: Следвам те. Винаги го правя.

sineokomomche: А! Къде си днеска, лански сняг^[1]…