Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

9

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикуван в: 23:03, понеделник, 11 февруари

Достъп: публичен

Настроение: презрително

Слуша: „Пинк Флойд“: „Какъвто цвят поискаш“

Да слушам цветовете. О, моля те, не ми казвайте, че е била невинна, не ми казвайте, че не е знаела точно какво прави. Госпожа Уайт знаеше всичко за момчето X и за неговата синестезия. Знаеше, че д-р Пийкок е наблизо. Тя лесно лапна въдицата и още по-лесно повярва, когато Емили отговори, че започва да чува цветовете.

Бен беше първа година в училището. Само си го представете — хорист, чист и спретнат, готов да надене синята си униформа на „Сейнт Осуалдс“ под расото с жабо.

Знам какво си мислите — че не е издържал изпита. Обаче изпитът беше само за стипендията. С парите, които мама беше заделила, а също и с помощта на д-р Пийкок, тя в крайна сметка успя да го вкара в „Сейнт Осуалдс“, но не като стипендиант, а като ученик, който си плаща таксата, така че ето го и него на първата редица в училищния хор, ненавижда всяка секунда от това преживяване — момчетата от класа нямаше да го оставят на мира; като че ли нямаха вече предостатъчно причини да го презират, та сега и това, да не говорим пък за Найджъл, когото домъкнаха против волята му и който след това щеше да си го изкара на него, знаеше си, под формата на подигравки, на ритници и на юмруци.

„Насред зимен вихър лют

вятър мразовит ридае…“

Напразно се молеше гласът му да мутира и да не се налага да участва, но макар че другите момчета от класа му вече наедряваха като палмови дървета и воняха на младежки мускус, Бен си оставаше слабичък, женствен и блед, със свръхестествено висок фалцет…

„Земята — желязо кораво,

водата — каменна твърд.“

Виждаше как три реда по-назад мама слуша гласа му, виждаше и д-р Пийкок зад нея, Найджъл, вече близо седемнайсетгодишен, проснал се начумерен на пейката, и потния и вонящ Брен, който изглеждаше адски неловко с провисналата си коса и с набръчканото си лице като най-огромното бебе на света.

sineokomomche се помъчи да не гледа, да се съсредоточи върху музиката, но сега пък мярна госпожа Уайт, седнала съвсем наблизо, редом до малката Емили — Емили с късото си червено палтенце и с розовата си рокля, с коса на две опашки и с лице, озарено и от тревога, и от възторг…

За миг си помисли, че погледите им се срещат, но очите на слепите създават такава илюзия, нали? Емили не можеше да го види. Каквото и да правеше, както и да се опитваше, Емили не би могла да го види. Очите й обаче въпреки това го привличаха, стрелкаха се настрани като стъклени топчета на куклена глава, като две сини мъниста, които отразяваха лошия късмет обратно към подателя.

Главата на sineokomomche започна да се върти, да пулсира в такт с музиката. Връхлиташе го главоболие, много силно главоболие. Потърси начин да се предпази, представи си синя капсула, твърда като желязо, студена като камък, синя като арктически леден блок. Ала не можеше да избяга от болката. Главоболие, способно да се засилва, докато не го изстиска като парцал…

В нишата на хора беше горещо. С почервенели лица над бялото си жабо хористите пееха като ангели. „Сейнт Осуалдс“ гледа много сериозно на хора си, момчетата са обучени да се подчиняват. Тренирани са като войници да стоят прави, без да мърдат, часове наред. Никой не се оплаква. Никой не смее. „Пейте от все сърце, момчета, и се усмихвайте!“, нарежда високо диригентът на хора по време на репетициите. В името на Бог и на „Сейнт Осуалдс“. Не искам нито едно момче да предаде екипа…

Бен Уинтър обаче беше пребледнял. Може би заради топлината, тамяна или усилието да се усмихва. Да не забравяме, че той беше деликатен, мама така твърдеше. По-чувствителен от другите двама, по-податлив към болести и злополуки…

Ангелските гласове отново се възвисиха, устремени към кресчендо.

Сипе се сняг върху сняг…

Тогава се случи. Като на забавен каданс — глухо тупване, раздвижване на първата редица, пребледняло момче, което припада невидимо на пода на параклиса и удря глава отстрани на една църковна пейка — рана, която ще положи четири шева, същински полумесец на челото му…

Защо никой не забеляза? Защо Бен беше изцяло затъмнен? Никой не го видя — дори мама — защото точно когато падаше, малко сляпо момиченце от публиката преживя нещо като панически пристъп и всички погледи се извърнаха към Емили Уайт, към Емили с розовата рокля, която размахваше ръце и крещеше: „Оставете ме да слушам. Татко, моля те…“.

Да слушам цветовете.

 

 

Изпратете коментар:

Albertine: Хубав отговор, sineokomomche.

sineokomomche: Радвам се, че ти хареса, Albertine.

Albertine: Е, може би не точно хареса

sineokomomche: Хубав отговор, Albertine