Джоан Харис
sineokomomche (55)

1

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 23:40, вторник, 19 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: изморен

Слуша: Синди Лопър: „Истински цветове“

Така. Наричайте ме Брендан. Сега доволни ли сте? Мислите ли, че ме познавате? Избираме имената си, самоличността си точно както избираме как да живеем. Трябва да вярвам в това, Albertine. Алтернативата — че тези неща са ни предопределени по рождение или още по-рано, in utero — е твърде ужасяваща, за да размишлявам върху нея.

Веднъж някой ми каза, че седемдесет процента от похвалите през човешки живот със средна продължителност се получават преди петгодишна възраст. Когато си на пет, почти всяко нещо — някоя хапка, самостоятелно обличане, рисунка с пастели — може да ти спечели щедри похвали. Разбира се, това в крайна сметка спира. В моя случай, когато се роди брат ми — по-точно брат ми в синьо, Бенджамин.

Със своята слабост към психодрънканиците Клеър понякога говори за така наречения „ефект на обратния ореол“, склонността на всички нас да приписваме злодеяния въз основа на една-единствена простъпка, например да погълнеш брат си може би, или пък да събереш морски твари в една кофичка и да ги оставиш да умрат под палещото слънце. Когато се роди Бен, моят ореол се обърна и оттам нататък sineokomomche беше лишено от предишните си привилегии.

Усетих, че предстои. Бях на три години, но знаех, че ревящото пакетче, което мама донесе у дома, ще ми донесе само нещастия. Най-напред дойде решението й да определи цветове за тримата си синове. Давам си сметка, че оттам започна всичко, макар че тогава едва ли го е знаела. Обаче аз така се превърнах в Брендан Браун — тъпака, ни риба, ни рак — засенчен от едната страна от Найджъл Блак, а от другата — от Бенджамин Блу. Вече никой не ме забелязваше, освен ако не направех някоя пакост, разбира се, когато светкавично се прилагаше парчето електрически кабел. Никой не смяташе, че съм достатъчно специален, та да заслужавам специално внимание.

Въпреки това успях да променя положението. Възвърнах си ореола — поне в очите на мама. Що се отнася до теб, Albertine — или вече да те наричам Бетан? Ти винаги си била по-наблюдателна от другите деца. Винаги си ме разбирала. Никога ни най-малко не си се съмнявала, че и аз съм забележителен, че под привидната ми чувствителност бие сърцето на бъдещ убиец. И все пак…

Всеки знае, че вината не беше моя. С пръст не съм го докоснал. Всъщност дори не бях там. Наблюдавах Емили. Непрекъснато я гледах, следях я до Имението и обратно, усещах прегръдката, с която я посрещаше д-р Пийкок, летях с нея на малката люлка, усещах ръката на майка й в своята, чувах я да казва: „Браво, миличка“…

Брат ми никога не е правил тези неща. Може би не му се е налагало. Бен беше твърде зает да се самосъжалява, за да проявява интерес към Емили. Аз се интересувах от нея, снимах я над живия плет, споделях огризките от странния й скромен живот.

Сигурно затова я обичах тогава — понеже тя открадна живота на Бенджамин точно както той открадна моя. Обичта на мама, моята дарба, моят шанс — всичко отиде при Бенджамин, сякаш при мен бяха само на съхранение, докато не се появи някой по-достоен.

Бен, синеокото момче. Крадецът. И какво направи той с големия си шанс? Пропиля го възмутено, защото някой друг направи по-голям пробив. Всичко — интелигентността му, мястото му в „Сейнт Осуалдс“, шансът му да се прочуе, дори времето, което прекарваше в Имението. Всичко захвърли на вятъра, понеже Бенджамин не се задоволяваше само с парче от тортата, а искаше цялата сладкарница. Е, така поне му се струваше на Брендан Браун, за когото останаха само трохите, които успя да открадне от чинията на брат си…

Сега обаче тортата е за мен. И тортата, и цялата сладкарница. Както би казал Капитана: „Яко, човече. Върхът си…“.

Извърших убийство и ми се размина.