Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

4

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикувано в: 23:30, понеделник, 28 януари

Достъп: ограничен

Настроение: умозрително

Слуша: „Рейдиохед“: „Тръпки“

Наричайте ме С. М. Всички ми викат така. Само в полицията и в банката използват истинското ми име. На четирийсет и две години съм, висок съм метър и седемдесет, имам провиснала сиво-кафява коса, сини очи и откакто се помня, живея тук, в Малбри.

Малбри, така се произнася. Самата дума мирише гадно. Аз обаче съм необичайно чувствителен към думите, към тяхното звучене и към отзвука им. Затова вече нямам акцент и преодолях детинското си заекване. Тук, в Малбри, повечето хора прекалено натъртват гласните и изговарят тромаво гърлените съгласни, поради което всяка дума звучи мърляво. Ще го чуете навсякъде — момичета с опънати назад коси, които крещят „здрааастиии“ във всички нюанси на синтетично ягодоворозово. Момчетата не са толкова изразителни и когато минавам покрай тях, ме наричат „перко“ и „загубеняк“ полугласно и някак заваляно, а в гласовете им долавям тиролска бирена звучност и мирис на пот от съблекалните. В повечето случаи изобщо не ги чувам. Животът ми е несекващ саундтрак благодарение на моя айпод, на който съм качил повече от двайсет хиляди парчета и четирийсет и две плейлисти, по една за всяка година от живота ми, всяка със своя конкретна тема…

Перко. Казват ми го, понеже си мислят, че ще ме заболи. Явно в техния свят няма по-зла участ от това да ти лепнат етикета перко. За мен е точно обратното. Най-лошото несъмнено е да си като тях, да се ожениш млад, да си на помощи за безработни, да се научиш да пиеш бира и да пушиш евтини цигари, да имаш деца, обречени да бъдат досущ като родителите си, понеже ако тези хора ги бива в нещо, то е да се възпроизвеждат — не живеят дълго, но, боже, как се множат — така че щом нежеланието да бъда каквото и да било от тези неща ме прави перко в техните очи…

Честно казано, аз съм съвсем обикновен. Чувал съм, че най-хубавото у мен са очите, макар че студеният им цвят не допада на всички. Едва ли ще забележите нещо от останалото. Аз съм удобно незабележим. Не говоря много, правя го само когато е крайно необходимо. Така се оцелява тук, така съхранявам непокътнато личното си пространство. Понеже градчето Малбри е едно от онези места, където тайните, клюките и слуховете са в изобилие и аз трябва да полагам специално старание да не се разголя неблагоприятно.

Не че мястото е толкова ужасно. Всъщност старото село, наричано Селото, е доста хубаво с разкривените си каменни къщурки, типични за Йорк, с църквата и с редицата магазинчета. Тук рядко се случват неприятности, освен може би в събота вечер, когато хлапетата висят пред църквата, докато родителите им са в кръчмата по-надолу по улицата, купуват си чипс от магазинчето за китайска храна и пъхат опаковките в живия плет.

На запад се намира така наречената от мама Улица на милионерите — широка улица с големи каменни къщи, скрити от пътя зад дървета. Високи комини, спортни автомобили, порти, командвани с дистанционни. След това е прогимназията „Сейнт Осуалдс“ с триметровия си зид и портата с герб. На изток са тухлените тераси на Червения град, където е родена майка ми, а на запад е Белият град, потънал в лигуструм и опасан със застлани с чакъл алеи. Тук не е толкова изтънчено буржоазно като в Селото, но аз съм се научил да избягвам опасните зони. Тук е и нашата къща, в края на големия комплекс. Квадрат от трева, цветна леха, жив плет откъм съседите. В тази къща съм роден и оттогава почти нищо не се е променило.

Имам някои допълнителни привилегии. Карам синьо пежо 307, регистрирано на името на майка ми. Имам стая, пълна с книги, айпод, компютър и цяла стена с дискове. Имам си сбирка от орхидеи, повечето от които са само хибридни, но притежавам и една-две редки зигопеталум, от чиито имена лъха на родната им южноамериканска джунгла и чиито цветове са направо изумителни: невероятни нюанси на сластно зелено и на петнисто киселинно пеперуденосиньо, което няма да откриете на никоя палитра. В мазето имам тъмна стаичка, където проявявам снимките си. Разбира се, не ги излагам никъде, но смятам, че имам дарба.

В пет часа сутринта в работни дни се явявам в болницата в Малбри — или поне доскоро се явявах — облечен с костюм и синя раирана риза, с куфарче в ръка. Мама много се гордее с факта, че синът й ходи на работа костюмиран. За нея не е толкова важно какво точно правя. Аз съм несемеен, хетеросексуален и говоря изискано и учтиво, така че в телевизионна драма като любимите на ClairDeLune безукорният ми начин на живот и неопетнената ми репутация вероятно биха ме превърнали в главния заподозрян.

В реалния живот обаче ме забелязват единствено децата. В техните очи мъж, който все още живее с майка си, е или педал, или чалнат. Но дори това предположение правят по-скоро по навик, отколкото по убеждение. Ако ме смятаха за опасен, щяха да се държат различно. Дори когато убиха онова хлапе, ученика от „Сейнт Осуалдс“, на никого не му хрумна, че изобщо си струва да разследват мен.

Както може да се очаква, бях любопитен. Убийството винаги интригува. Освен това вече усвоявах занаята и съзнавах, че всякаква информация може да ми бъде от полза, всеки загатнат съвет, на който се натъкнех. Хубавото, чисто извършено убийство винаги е предизвиквало възхищението ми. Не че има много такива. Повечето убийци са предсказуеми, повечето убийци са банални и цапат. Не сте ли съгласни, че само по себе си е престъпление величественият акт на отнемането на нечий живот да се принизява до нещо обикновено и лишено от артистичност?

В литературата съвършено убийство не съществува. Във филмите злодеят — неизменно бляскав и обаятелен — винаги допуска фатална грешка. Недоглежда дреболии. Поддава се на суетата, изпуска си нервите, става жертва на нелеп недостатък. Във филмите колкото и тъмна да е глазурата, ваниловата сърцевина все прозира: хепиенд за всички, които го заслужават; затвор, изстрел в сърцето или, още по-добре, ефектно — но статистически неправдоподобно — падане от висока сграда за лошия, което сваля товара от плещите на държавата и оставя героя чист от вината собственоръчно да застреля злодея.

Е, аз знам, че това не е вярно, точно както знам, че повечето убийци не са нито бляскави, нито обаятелни, а често са леко недоразвити и доста тъпоумни, както и че полицията е дотолкова затънала в бумащина, та дори най-глупавите убийци успяват да се промушат между капките — а всъщност извършителят на всяко фатално наръгване, престрелка или юмручен сблъсък, ако изобщо е напуснал местопрестъплението, може да бъде открит в най-близката кръчма…

Наречете ме романтик, ако щете, обаче аз вярвам в съвършеното убийство. И при него като при истинската любов е само въпрос на време и на търпение, на убеденост, на стабилна надежда, на карпе дием, на умението да уловиш мига…

Ето така интересът ми ме доведе тук, в самотното ми убежище в badguysrock. Безобиден интерес, поне отначало, макар че скоро започнах да ценя и други възможности. Всичко тръгна от чисто любопитство, като начин да наблюдавам околните невидим, да изследвам света отвъд своя собствен, затворен в тесния триъгълник между градчето Малбри, Селото и тресавищата на Недър Едж, отвъд които не бях дръзвал да припаря. Интернет със своите милиони карти за мен бе все едно друга планета — докато един ден чисто и просто не се озовах там, почти случайно, като изгнаник съзерцавах променящия се пейзаж и постепенно осъзнавах, че точно тук ми е мястото, че това ще бъде голямото ми бягство от Малбри, от живота ми и от майка ми.

Майка ми. Как звучи… Майка е трудна дума, толкова оплетена в сложни асоциации, че едва прозира през тях. Понякога е синя като цвета на статуите на Дева Мария или пък е сива като пухчетата прахоляк под леглото, където се криех като малък; или пък е зелена като зеленото сукно на сергиите на пазара и мирише на несигурност и на загуба, на покафенели и омекнали банани, на сол, на кръв и на спомени…

Моята майка. Глория Уинтър. Тя е причината все още да съм тук, загнезден в Малбри през всичките тези години, като растение, прекалено навикнало със саксията, за да избуи. Останах при нея. Като всичко останало. Нищо, освен съседите не се променяше. Къщата с три спални, аксминстърският килим, противните тапети на цветя, огледалото с позлатена рамка в кухнята, което прикрива дупка в мазилката, избелялата репродукция на китайското момиче[1], лакираната ваза на полицата над камината, кучетата.

Кучетата. Противните порцеланови кучета.

Страст, вече напълно неконтролируема. Сега навсякъде има кучета: шпаньоли, вълчаци, чихуахуа, басети, йоркширски териери (любимите й). Има музикални кучета, портрети на кучета, облечени като хора кучета, нетърпеливи и лениви кучета, седнали мирно, вдигнали умолително лапа, с малки розови шапчици на главата.

Веднъж като малък счупих едно и тя ме наби — макар да не си признавах стореното — с парче електрически кабел. И досега ненавиждам тези кучета. Тя го знае, но те са нейните бебчета, така обяснява (с противна престорена момичешка свенливост) и все ми натяква, че тя никога не се оплаквала от моите гадории горе.

Не че знае какво върша. Радвам се на уединение, имам си свои стаи, до една с ключалки на вратите, до които тя няма достъп. Ремонтираният таван, банята, тъмната стаичка, спалнята. Направил съм си дом с моите книги, с моите плейлисти, с моите приятели онлайн, а тя прекарва дните си в салона, пуши, решава кръстословици, бърше праха и гледа телевизия по цял ден…

Салон. Винаги съм мразел тези дума с нейните фалшиви дребнобуржоазни нотки и вонята на цитрусови потпури. А сега я мразя още повече с нейния избелял кретон и нейните порцеланови кучета, с нейната смрад на отчаяние. Естествено, не можех да я изоставя. Знаеше го още от самото начало, знаеше, че нейното решение да остане бе задържало и мен, прикован към нея като затворник, като роб. Прилежен син съм. Поддържам градината, следя тя да си взима редовно лекарствата. Карам я на курса по салса (мама умее да шофира, но предпочита някой да я вози). И понякога, в нейно отсъствие, си мечтая…

Майка ми е особена смесица от конфликти и противоречия. Марлборото я лиши от обоняние, обаче винаги си слага парфюм — „Синият час“ на „Герлен“. Мрази романите, но обича да чете речници и енциклопедии. Купува полуфабрикати от „Маркс енд Спенсър“, но плодове и зеленчуци пазарува от пазара в града — и то винаги най-евтините плодове и зеленчуци, натъртени, позагнили и презрели.

Неизменно два пъти седмично (дори през седмицата на годишнината от смъртта на Найджъл) майка ми облича рокля, обува си обувките с високи токчета и аз я откарвам на курса й по салса в колежа на Малбри. После тя се среща с приятелки в града на чаша хубав чай или на бутилка совиньон блан и с полушколувания си глас обсъжда с тях работата ми, в която съм незаменим (според нея), и как всекидневно спасявам човешки живот. Към осем часа я вземам, макар че спирката на автобуса е само на пет минути пеша. „Тези качулати типчета от комплексите — оплаква се тя, — като едното нищо ще те намушкат.“

Може би основателно е предпазлива. Членовете на семейството ни необичайно често стават жертва на нещастни случаи. Въпреки това ми е жал за хулигана, който ще се изрепчи на пътя на майка ми. Тя умее да се грижи за себе си. Дори сега, на шейсет и девет, я бива достатъчно, че да му пусне кръвчица. Нещо повече, тя знае как да отвърне на удара на всеки, вдигнал ръка срещу нас. Може би ще прибегне до по-изискани средства, отколкото през епохата на електрическия кабел, но въпреки това не е разумно да си навличаш враждебността на Глория Уинтър. Научих този урок още като малък. Ако не в друго, поне в това отношение се оказах схватлив ученик. Не толкова схватлив като Емили Уайт, сляпото момиченце, чиято история повлия силно върху живота ми, но достатъчно, за да оцелея, въпреки че двамата ми братя не успяха.

Все пак нали това отдавна е минало? Емили Уайт е мъртва, умолителното й гласче е заглушено, писмата й са изгорени, неясните магнезиеви снимки са прибрани в тайни чекмеджета и по лавиците на библиотеката в Имението. А дори да не беше замлъкнала, пресата почти забрави за нея. Имаха нови теми, по които да грачат, нови скандали, по които да се вманиачават. Изчезването на някакво момиченце преди двайсет години вече не предизвиква загрижеността на обществото. Хората продължиха напред. Забравиха за нея. Време е и аз да го сторя.

Обаче ето какъв е проблемът — нищо не свършва. Ако мама изобщо ме е научила на нещо, то е, че нищо никога не свършва истински. Просто крадешком си проправя път към средата като нишката в кълбо от прежда. Обикаля ли обикаля, пресича и кръстосва, докато накрая почти скрива всичко под плетеницата на годините. Ала не е достатъчно да си скрит. Все някой ще те намери. Някой винаги се спотайва и дебне. Приспиш ли бдителността си дори за секунда, бум! Всичко избухва под носа ти.

Например момичето с червеното мъхесто палто, което прилича на Червената шапчица с розовите си бузки и невинното си излъчване. Ще повярвате ли, че не е, каквато изглежда? Че под наметката на невинността се крие сърцето на хищник? Като я гледате, бихте ли допуснали, че е способна да отнеме човешки живот?

Не, нали? Е, пак си помислете.

На мен обаче нищо няма да ми се случи. Внимателно съм премислил нещата. Когато работата се размирише — известно е, че така става — sineokomomche ще е на другия край на света, ще си седи под чадъра на някой плаж, ще слуша прибоя и ще съзерцава чайките в небето…

Но това тепърва предстои, нали? В момента ме занимават други неща. Време е за поредната порция измислици, струва ми се. Повече се харесвам като измислен герой. Разказът в трето лице осигурява дистанция, както твърди Клеър, дава ми сили да говоря каквото искам. Пък и ми е приятно да имам публика. Дори убиецът се радва да го похвалят. Сигурно затова пиша тези неща. Определено не е от нужда да се изповядвам. Признавам обаче, че сърцето ми подскача всеки път, когато някой изпрати коментар, дори да е човек като Криси или като Капитана, които не биха познали гения дори да им бръкне в окото.

Понякога се чувствам като котешки цар, повел армия от мишоци — донякъде хищен, донякъде нуждаещ се от благоговейното им цирикане. Разбирате ли, важно е одобрението, затова когато вляза в мрежата сутрин и видя списъка със съобщения, които очакват да ги прочета, изпитвам нелепа утеха…

Неудачници, жертви, паразити — обаче не мога да престана да ги събирам досущ като орхидеите си, както преди на плажа прибирах уплашените същества в синята си кофичка, както някога самия мен ме прибираха.

Да, време е за още едно убийство. За публичен постинг в моя WeJay като противовес на тези мои размишления. А още по-добре — убиец. Понеже, макар да говоря за него

Вие и аз прекрасно знаем, че става дума за мен.

Бележки

[1] Става дума за прочутата картина „Китайско момиче“ от 1952 г. на наричания „цар на кича“ Владимир Третчиков (1913–2006) — най-продаваната репродукция в света (над половин милион екземпляра), по-популярна от „Мона Лиза“ на Леонардо или „Слънчогледите“ на Ван Гог. — Бел.прев.