Джоан Харис
sineokomomche (56)

2

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикуван в: 23:47, вторник, 19 януари

Достъп: публичен

Настроение: уязвимо

Слуша: Джони Кеш: „Наранен“

Казва се господин Брендан Браун. Прекалено тъп е, за да има някакви дарби, прекалено тъп е, за да го забележиш, прекалено тъп е дори за убийство. Кафяв като лайно, кафяв като магаре, отегчителен, глупав, кафяв като копеле. През целия си живот се е мъчил да бъде сляп, неволен наблюдател на всичко, който през сплетени пръсти наблюдава как действието се развива без него, свива се при всеки удар и при най-малкия намек за насилие…

Да, Брендан Браун е чувствителен. Екшъните го плашат. За документални филми за диви животни и дума да не става, както и за филми на ужасите, видеоигри, каубойски филми или бойни сцени. Той дори съчувства на лошите. Спортът също го притеснява, понеже крие риск от контузии и наранявания. Вместо това обича да гледа кулинарни или градинарски предавания, филми за пътешествия или порно — и мечтае за различни места, усеща топлината на слънцето от плакатите върху лицето си…

„Свръхчувствителен е — казва майка му. — Усеща неща, които другите не могат.“

Може и така да е, мисли си Брендан Браун. Може би усеща нещата различно. Защото ако види човек, който изпитва болка, му става толкова мъчително, че физически му прилошава и се разкрещява объркано и изплашено срещу нещата и образите, които го карат да…

Брат му в синьо знае това и го принуждава да наблюдава експериментите му с мухи и оси, а после и с мишки, показва му снимки, от които Брендан се търчи ужасено. Д-р Пийкок нарича това „огледална синестезия“ — поне в неговия случай тя представлява патологична чувствителност, при която зрителната част на мозъка по някакъв начин отразява огледално физическата и той преживява онова, което чувстват другите — било то докосване, вкус или удар — толкова ясно, все едно е извършено върху самия него.

Брат му в черно го презира, подиграва слабостта му. Дори майка му вече го пренебрегва — средното дете, кроткото, притиснато между черната овца Найджъл и синеокото момче Бенджамин…

Брендан мрази братята си. Мрази начина, по който го карат да се чувства. Единият непрекъснато е ядосан, другият е самодоволен и надменен. А Брендан им съчувства — прекалено — независимо дали го желае. Честно казано, това не е състрадание. А просто несъзнателна реакция на поредица визуални стимули. Пет пари не дава, ако ще и двамата да умрат — стига да умрат някъде далеч, за да не ги гледа.

Понякога, когато е сам, чете. Отначало бавно и скришом: книги за пътешествия и фотография, стихове и пиеси, разкази, романи и речници. Печатното слово е различно от онова, което вижда край себе си. В неговото съзнание действието се развива без участието на тялото му. Чете в мазето късно нощем на светлината на гола електрическа крушка — понеже си няма стая, тайничко е превърнал мазето в тъмна стаичка. Тук чете книги, които учителят му не би повярвал, че Брендан е способен да проумее, книги, които ако съучениците му го пипнат да чете, ще го превърнат в мишена на присмеха на всеки хулиган.

Обаче тук, в тъмната си стаичка, той се чувства в безопасност; тук никой не му се присмива, когато следи думите с пръст. Никой не го нарича бавноразвиващ се, когато изчита думите на глас. Не, това си е личното местенце на Брендан. Тук може да прави каквото си иска. Понякога, когато е сам, мечтае. Мечтае да се облече по друг начин, не в кафяво, да накара хората да го забелязват, да покаже истинските си цветове…

Точно това е проблемът, нали? През целия си живот е бил Брендан Браун, обречен да бъде глупав, да не проумява нищо. Всъщност никога не е бил глупав. Просто добре се е прикривал.

В училище също правеше минималното, колкото да се защити от подигравките. У дома винаги се преструваше, че е лишен от въображение и от мисъл. Знае, че така е по-безопасно сега, когато Бен е заел мястото му, когато му е отнел обичта на мама, когато го е погълнал, както самият той погълна Мал по време на отчаяната битка за надмощие…

Не е честно, мисли си Брендан Браун. И той има сини очи. И той притежава специални умения. Заради стеснителността и заекването всички смятат, че той не умее да се изразява. Брендан обаче знае, че думите притежават огромна сила. Иска да се научи да си служи с тях. И го бива с компютрите. Умее да преработва информация. Бори се с дислексията с помощта на специална програма. По-късно, под прикритието на работата си в закусвалнята, се включва в група по творческо писане. Отначало не го бива много, но се труди упорито, иска да се научи. Думите и техните значения го омагьосват. Иска да научи повече за тях. Иска да сведе езика до неговата дънна платка…

И най-важното, сдържан е. Сдържан и много търпелив. Ако закове своя многобагреник за мачтата, все едно да оповести намеренията си. Брендан Браун обаче не е вчерашен. Брендан цени камуфлажа. Затова е оцелял досега. Понеже се е сливал с фона, оставял е другите да блестят, стоял е отстрани и е наблюдавал как противниците му се самоунищожават…

В „Изкуството на войната“ Сун Дзъ казва: „Във война заблуждавай и ще успееш“. Е, ако има нещо, което нашето момче прекрасно знае, то е как да мами и да поражда недоумение.

„Следователно, когато можеш да нападнеш, трябва да изглежда, че не можеш. Когато се впускаш в начинание, трябва да изглеждаш бездействен. Когато си близо, трябва да внушиш на врага, че си далеч. А когато си далеч — да му внушиш, че си близо.“

Той старателно подбира момента. Никога не е бил импулсивен. За разлика от Найджъл, на когото винаги можеш да разчиташ първо да действа, после да мисли (ако изобщо мисли) и да откликва на стимули, които са толкова очевидни, че дори дете би могло да го разиграва…

„Ако противникът ти е с буен нрав, опитвай се да го раздразниш.“

Лесна работа, ако става дума за Найджъл. Една подходяща дума ще свърши работа. В конкретния случай тя води до насилие, до верижна реакция, която никой не може да спре и която завършва със смъртта на брат му в синьо и с ареста на брат му в черно, а Брендан негодникът се отървава и от двамата, по-бял от сняг…

Първо, черен молескинов бележник.

Второ, няколко снимки на брат му в черно, който лудува с Триша Голдблум, наричана още госпожа Електриковосиньо, някои от които са удобно интимни, направени с телеобектив от задната градина на дамата и проявени тайно в тъмната стаичка, за която никой не знае, дори мама…

Събери тези две неща като глицерин и азот и…

Бууум!

Всъщност се оказа прекалено лесно. Хората са толкова предсказуеми. Особено Найджъл с неговите настроения и с буйния му нрав. Благодарение на ефекта на обратния ореол (Найджъл винаги е мразел Бен) нашият герой трябваше само да навие пружината и да го постави на точното място, останалото беше предрешено. Небрежно прошушната дума в ухото на Найджъл, която да намеква, че Бен го шпионира, споменаването на тайно скривалище, подхвърлянето на улики, които Найджъл да открие под матрака на брат си, а после единственото, което се искаше от нашето момче, беше да се махне от мястото, докато се разиграва зловещата сцена на убийството.

Разбира се, Бен отрече да знае каквото и да било. Ето това беше фаталната грешка. Брендан знаеше от опит, че единственият начин да не пострадаш сериозно е незабавно да си признаеш прегрешението, дори да си невинен. Отдавна си беше научил урока — и така си беше спечелил удобната репутация на безнадежден лъжец, като поемаше вината за многобройни неща, за които изобщо не беше виновен. Така или иначе, Бен нямаше време да обяснява. Първият удар на Найджъл разби черепа му. След това… достатъчно е само да кажем, че Бенджамин просто нямаше никакъв шанс.

Разбира се, нашият герой не присъства. Подобно на загадъчната котка Макавити той бе овладял трудната техника да се крие от неприятностите. Майката на Брендан намери сина си, тя се обади в полицията и повика линейка, тя стоя на пост в болницата, тя не плака нито веднъж, дори когато й съобщиха, че уврежданията са необратими, че Бенджамин няма да се събуди…

Убийство без умисъл, така го определиха.

Безумна мисъл, оцветена в нюанси на мълниеносно синьо и ухаеща на салвия и на теменужки. Да, той вече вижда цветовете на Бен. В крайна сметка нали зае неговото място. Вече всичко принадлежи на Брендан — неговата дарба, неговото бъдеще, неговите цветове.

Трябваше му малко време да се приспособи. Отначало нашият герой боледува седмици наред. Стомахът му беше като бездънна яма, главата го болеше толкова силно, че имаше чувството, че ще умре. В известен смисъл го заслужаваше. Друга част от него обаче вътрешно се хилеше доволно. Като зловещ фокус. Той е невинен, не е извършил престъпление, но въпреки това тайно е виновен за убийство.

И все пак нещо липсва. Насилието все още не е по силите му. Донякъде е неуместно, като се има предвид размахът на гнева му. Без тази отровна дарба, смята той, всичко е възможно. Мислите му са ясни и обективни. Няма съвест, която да го измъчва. Най-ужасните неща са в съзнанието му, само да мигне и ще се случат. Тялото му обаче отхвърля сценария. Само във фикцията може да действа безнаказано. Само там може да бъде истински свободен. В живота този победоносен подем накрая винаги се плаща, плащаш го с болест и страдание, както плащаш напълно и лошите мисли…

Тя още пази онова парче електрически кабел. Разбира се, вече не го използва. Вместо това разчита на юмруците си, знае, че той никога не би й отвърнал. Само че той сънува това парче кабел, а също и порцелановите кучета, които зяпат безвкусно от стъклената витрина. Кабелът чудничко ще се навие шест-седем път около врата й, а после стъклената витрина и порцелановите кучета нямат никакъв шанс…

Мисълта неочаквано го напряга отново. Предизвиква вкус дълбоко в гърлото му. Би трябвало вече да познава този вкус — възсолен — от който му се драйфа, от който устата му пресъхва от страх, а сърцето му започва да се мята като риба на сухо.

Глас отдолу:

— Кой е там? — пита тя.

Той въздъхва.

— Аз съм, мамо.

— Какво правиш? Време е за напитката ти.

Той изключва компютъра и се пресята към слушалките. Обича да слуша музика. Поставя нещата в различен контекст. Непрекъснато носи айпода си и отдавна е усвоил умението привидно да слуша какво му говори тя, като в същото време в главата му се върти нещо друго, тайният саундтрак на живота му…

Слиза долу.

— Какво е това, мамо?

Наблюдава как устните й се движат беззвучно. В главата му Джони Кеш пее с толкова стар и толкова съсипан глас, все едно вече е мъртъв…

„Вземи я цялата, моята боклучава империя,

ще те предам, ще те нараня…“

Брендан също се чувства празен отвътре, завладян от такава пустота, от такъв копнеж, какъвто нищо не може да удовлетвори — нито храна, нито обич, нито убийство — като змия, решена да погълне света, но накрая поглъща сама себе си.

Дълбоко в себе си знае, че му е дошло времето. Време е да си вземе лекарството. Време е да направи онова, за което копнееше през последните четирийсет години — на практика през целия си живот. Да закове многобагреника си за мачтата, да се обърне и да застане с лице към врага. В крайна сметка какво може да изгуби? Витаминната си напитка? Боклучавата си империя?

Изпратете коментар:

JennyTricks: (изтрит постинг).

Albertine: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Albertine?