Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

13

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикуван в: 01:45, вторник, 5 февруари

Достъп: публичен

Настроение: хищно

Слуша: „Нирвана“: „Намирисва на младежка лудост“

След това д-р Пийкок се превърна в герой за sineokomomche. Обратното би било странно, понеже д-р Пийкок притежаваше всички качества, които будеха възхищението му. Поразен от личността му, копнеещ за одобрението му, той живееше за онези кратки мигове на разнообразие — посещенията си в Имението — и попиваше всяка дума на д-р Пийкок.

Сега sineokomomche помни единствено откъслечните прояви на благоволение. Разходка в розовата градина, чаша „Ърл Грей“, мимоходом подхвърлена дума. Нуждата му още не се бе превърнала в копнеж, нито обичта му — в ревност. Пък и д-р Пийкок умееше да накара всички да се почувстват специални — не само Бен, а и братята му, дори мама, която беше корава като камък, беше подвластна на неговото обаяние.

После дойде годината на приемния изпит. Бенджамин беше на десет. Бяха минали три години и половина от първото му посещение в Имението. През това време много неща се бяха променили. В училище вече не го тормозеха след случая с пергела; (децата се научиха да не го закачат), но въпреки това той се чувстваше нещастен. Беше се прочул като задръстеняк — смъртен грях в Малбри — а това заедно с предишния му статут на откачалка и на особняк беше равносилно на социално самоубийство.

Не помогна и фактът, че благодарение на мама се разчу и за неговата дарба. В резултат дори учителите започнаха да гледат на него различно — някои от тях с възмущение. Различното дете е трудно дете или поне така смятаха учителите на „Аби Роуд“ и вместо да бъдат заинтригувани, мнозина бяха подозрителни, някои — нескрито саркастични, като че ли очакванията на мама и собствената му неспособност да се приспособи към посредствеността на това място бяха нападка срещу тях.

Мама и нейните очаквания. По-силни от всякога, разбира се, след като дарбата му стана официално достояние, след като вече си имаше и име — официално име, синдром, който дъхаше на святост и на болест, с мъхнати тъмносиви съскави съгласни и със сочен католически оттенък.

Не че имаше значение, казваше си той. Още една година и ще бъде свободен. Свободен да посещава училището „Сейнт Осуалдс“, което мама описваше в такава привлекателна светлина, че той почти се омагьосваше, и за което д-р Пийкок говореше с такава обич, че той остави страховете си и се впусна в задачата да стане онова, което се очакваше от него, да се превърне в сина, който старецът никога не бе имал, в отломък от стария каменен блок, както се изразяваше…

Понякога Бенджамин се питаше какво ще се случи, ако се провали на приемния изпит. Но тъй като мама отдавна вече смяташе изпита просто за формалност, за поредица от документи за подпис, преди той да влезе през свещената порта, sineokomomche знаеше, че е най-добре да премълчи притесненията си.

Братята му учеха в „Сънибанк Парк“. Римува се с тъпак, заявяваше им той, което разсмиваше Брендан, обаче вбесяваше Найджъл, който — успееше ли да го хване — понякога го стискаше с колене и започваше да го млати с юмруци, за да го разреве, и крещеше: „Майната ти, откачалка такава“, докато накрая не се изтощи или пък мама не чуе и не дотърчи…

Найджъл беше на петнайсет години и го мразеше. Мразеше го още от самото начало, но сега омразата му разцъфтя. Може би завиждаше за вниманието, което получаваше брат му, или пък беше просто заради тестостерона. Така или иначе, колкото повече растеше, толкова по-целенасочено се стараеше да кара брат си да страда, независимо от последиците.

Бен беше кльощав и нисък. Найджъл вече беше едър за възрастта си, имаше броня от младежка мускулатура и владееше всякакви наистина непроследими начини да причинява болка — иглички, хапане и щипане, коварни подритвания под масата — обаче ядосаше ли се, изоставяше предпазливостта и без да се страхува от наказание, започваше да налага брат си с юмруци и да го рита…

Измишльотините само влошаваха нещата. Найджъл явно пет пари не даваше за наказанието и просто го използваше като извинение, за да подхранва негодуванието си. Боят го озлобяваше още повече. Ако го изпратеха да си легне гладен, той насила тикаше в устата на брат си паста за зъби или мръсотия, или паяци, старателно събрани на тавана и пазени за подобни случаи.

Брендан, предпазлив както винаги, приемаше естествения ред на нещата. Може би беше по-умен, отколкото си мислеха. Може би се страхуваше от възмездие. Беше също и прекалено чувствителен — ако мама набиеше Найджъл или Бен, той ревеше заедно с тях — но поне не представляваше заплаха и понякога дори черпеше Бен с бонбони, ако Найджъл беше безопасно далеч.

Брендан ядеше много сладко и вече започваше да си личи. Бялото кълбо на корема му провисваше под колана на магарешкокафявите му памучни панталони, гърдите му под провисналите кафяви пуловери бяха пълни и момичешки, и макар че Бен би имал шанс за победа, ако двамата заедно се опълчеха на Найджъл, на Брендан просто не му стискаше. Затова Бен се научи сам да се грижи за себе си и да си плюе на петите, когато облеченият му в черно брат беше наблизо.

Промениха се и други неща. sineokomomche растеше. Честа жертва на главоболията, той вече получаваше и мигрена, която започваше като пулсираща светлина, прорязана от зловещи цветове. След това идваше ред на вкусовете и на миризмите, по-силни от когато и да било преди: на развалени яйца, на креозот, притаената воня на витаминната напитка и накрая се проявяваше гаденето, болката, която го премазваше като канара и го погребваше жив.

Не можеше да спи, не можеше да мисли, едва успяваше да се концентрира в училище. И като че ли това не стигаше, ами и говорът му, колеблив поначало, се превърна в истинско заекване. sineokomomche знаеше какво е това. Дарбата му — неговата чувствителност — се бе превърнала в отрова за него. В отрова, която бавно пълзеше в тялото му и пътьом го превръщаше от здрава кръв и кости в нещо, на което дори мама трудно съчувстваше.

Разбира се, тя викаше лекар, който отначало отдаде главоболието на растежа, а след това, когато мигрената не изчезна — на стреса.

— На стрес ли? Че от какво е стресиран? — възкликна вбесено мама.

Още повече я дразнеше мълчанието му и накрая се стигна до поредица неловки разпити, от които той се почувства още по-зле. Бързо се научи да не се оплаква, да се преструва, че му няма нищо, дори когато му беше толкова зле, че сякаш ей сега щеше да припадне.

Разработи си собствен начин да се справя с болката. Научи се кое лекарство да краде от шкафчето на мама. Научи се да преодолява фантомните усещания с вълшебни думи и образи. Взе ги от картите на д-р Пийкок, от книгите, от тъмните кътчета на сърцето си…

Повечето виждаше в синьо. Синьо, цвета на контрола. Винаги го беше свързвал с мощта, мощност като тази на електричеството, а сега се научи да си представя себе си в черупка от горящо синьо, недосегаем, непобедим. Там беше в безопасност от всичко. Там се зареждаше с енергия. Синьото означаваше сигурност. Синьото означаваше спокойствие. Синьото беше цветът на убийството. Записваше мечтанията си в същата Синя книжка, в която записваше историите си.

Освен фикцията обаче има и други начини за справяне с юношеския стрес. Трябва ти само подходяща жертва, за предпочитане такава, която не може да отвръща на удара, жертвен агнец, който да поеме вината за всичко, което си изстрадал.

Първите жертви на Бенджамин бяха осите, понеже една го беше ужилила, когато беше понечил да отпие от полупразна кутийка кока-кола, оставена без надзор на лятното слънце. След този случай всички оси бяха виновни. Отмъщаваше им, като ги ловеше с капани от буркани, наполовина пълни със сладка вода, а после пронизваше с връхчето на игла омразното същество и гледаше как то се бори и бавно умира, показва и прибира бледото си жило и извива отвратителния корсет на тялото си, все едно е най-миниатюрната танцьорка на прът на света.

Понякога ги показваше и на Брендан и го наблюдаваше как мърда неловко.

— О, недей, това е отвратително — казваше Брен с разкривено от смайване лице.

— Защо, Брен, това е само една оса.

— Знам, обаче… — свиваше рамене той.

Бен вадеше иглата и освобождаваше осата. Насекомото, почти разполовено, започваше да прави мъчителни кълбета. Брен потръпваше уплашено.

— Сега доволен ли си?

— То още мърда — отбелязваше Брен с разкривено от страх и отвращение лице.

Бен изсипваше съдържанието на буркана на масата пред него:

— Ами убий я тогава.

— О, моля те, Бен.

— Хайде, убий я. Избави я от страданията й.

— Н-не мога — отвръщаше Брендан вече почти разплакан. — Аз просто…

— Направи го! — щипваше го по ръката Бен. — Направи го, убий я… веднага…

Някои хора са родени убийци. Брендан не беше от тях. А Бенджамин се наслаждаваше кисело на глупавата безпомощност на Брендан, на хлипането му, когато Бен отново го ощипеше, на начина, по който се свиваше в ъгъла, обхванал главата си с ръце. Брендан никога не се противопоставяше. Бен беше с три години по-малък и с почти петнайсет килограма по-лек, но въпреки това никак не му беше трудно да го ступа. Не че го мразеше, обаче слабостта на брат му беше вбесяваща и засилваше желанието на Бен да го засегне още по-силно, да го гледа как се гърчи като оса в буркан…

Да, може би беше малко жестоко. Брендан не беше направил нищо нередно. Обаче така получаваше усещането за контрол, какъвто нямаше, и му помагаше да се справя със засилващия се стрес. Сякаш като тормозеше брат си, можеше да премести собственото си страдание, да избяга от онова, което го затваряше в клетката си от миризми и цветове.

Не че много се замисляше. Действията му бяха просто инстинктивни, самозащита срещу света. По-късно sineokomomche щеше да узнае, че този процес се нарича „пренасочване“. Интересна дума, обагрена в блатно синьо-зелено, която му напомня за рисунките, които братята му лепяха по ръцете си — евтини и мръсни изкуствени татуировки, които цапаха ръкавите на училищните им ризи и им носеха неприятности в час. Но накрая той някак се научи да се справя. Най-напред с помощта на капаните за оси, после с мишките и накрая с братята си.

Я виж своето sineokomomche сега, мамо. Надмина всички очаквания. Ходи на работа, облечен с костюм — най-малкото, за да поддържа преструвката. Носи кожено куфарче. В названието на служебния му пост участва думата „технически“, както и „оператор“, а ако никой не знае точно с какво се занимава той, това се дължи просто на факта, че повечето обикновени хора нямат ни най-малка представа колко сложни могат да бъдат тези операции.

„Днес лекарите разчитат на машини — разяснява Глория на Адел и на Морийн, когато се среща с тях в петък вечер. — Милиони лири са вложени в скенери и в камери за ядрено-магнитен резонанс, така че някой трябва да оперира с тях…“

Нищо, че всъщност се доближава до тези умни машини само когато трябва да изсмуче с прахосмукачката под тях. Разбираш ли, думите наистина притежават сила, мамо — силата да замаскират истината, да я оцветяват в паунови багри.

О, само да знаеше, щеше да го накара да си плати. Обаче тя няма да узнае. Той внимава. Разбира се, може да има своите подозрения, но според него засега му се разминава. Въпрос на здрави нерви, толкова. На здрави нерви и на самоконтрол. В крайна сметка предостатъчно е за един убиец.

Освен това, както знаете, вече съм го правил.

 

 

Изпратете коментар:

JennyTricks: (изтрит постинг).

ClairDeLune: Джени, не ти ли писна да идваш тук само да критикуваш? Това е любопитно, sineokomomche. Прегледа ли списъка с книги, който ти изпратих? Много искам да разбера какво мислиш за заглавията…