Джоан Харис
sineokomomche (5)

5

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикувано в: 03:56, вторник, 29 януари

Достъп: публичен

Настроение: болен

Слуша: Ник Лоу: „Звярът в мен“

Повечето нещастни случаи стават у дома. Той го знае прекрасно, през голяма част от детството си се е стремил да избягва нещата, които може да му навредят. Площадката с люлките и въртележките и със захвърлените в края игли. Езерцето с рибките и разкаляните му брегове, на които малкото момче като нищо ще се подхлъзне и ще се повлече към смъртта си на обраслото дъно. Велосипедите, които току-виж го изтърсили на платното, та да си одере коленете и ръцете, или още по-лошо — под гумите на някой автобус, та да се обели целият като портокал и да остане на късове на пътя. А също и другите деца, които не проумяват колко специален е той, колко уязвим — лоши момчета, които ще му разкървавят носа, лоши момичета, които ще му разбият сърцето…

Толкова лесно стават нещастия.

Затова, ако има нещо, което следва да е научил досега, то е как да предизвиква нещастни случаи. Може би катастрофа, обмисля той, или падане по стълбите, или най-обикновен простичък пожар, предизвикан от електрическа искра. Само че как да нагласиш нещата така, че нещастният случай — с фатален край естествено — да сполети човек, който не шофира, не се занимава с рискови спортове и чиято представа за бурна нощ е да отскочи до града с приятелки (винаги отскочат, никога просто не отиват), за да поклюкарят и да изпият по чаша вино?

Не се страхува да го направи. Бои се от последиците. Знае, че полицията ще го повика за разпит. Знае, че ще бъде заподозрян, че ще трябва да отговаря на въпросите им, да ги убеждава в невинността си, да ги уверява, че няма вина…

Затова трябва да подбере внимателно момента. Няма място за грешки. Съзнава, че убийството много прилича на секса: някои хора умеят да изчакват, да се наслаждават на ритуалите на съблазняването, отхвърлянето, помиряването, на насладата от напрежението, на тръпката от преследването. Обаче повечето искат само да свършат, да се отърват от нуждата възможно най-бързо, да се отдръпнат от ужасите на подобна близост и най-вече да усетят облекчението.

Великите любовници знаят, че не за това става дума.

Великите убийци също го знаят.

Не че той е велик убиец. Просто е старателен аматьор. Няма установен начин на действие, затова се чувства като неизвестен художник, който тепърва ще напипа своя стил. Това е едно от най-трудните неща — и за художника, и за убиеца. Убийството напомня самоутвърждаване, изисква огромна самоувереност. А той още се чувства новак, стеснителен, неуверен, брани дарбата си и се колебае да се прочуе. Уязвим е въпреки всичко, бои се не само от деянието, но и от начина, по който евентуално ще бъде прието; от хората, които неизбежно ще осъждат, заклеймяват и тълкуват погрешно…

И, разбира се, я ненавижда. Иначе никога не би го планирал, не е убиец като в романите на Достоевски, който действа напосоки и необмислено. В ненавистта му към нея се таи страст, каквато не изпитва към нищо друго, страст, която разцъфва у него като цвете, която го помита с горестна синя вълна…

Чуди се какво ли ще е. Да се избави от нея веднъж завинаги, да се освободи от присъствието, обгърнало го целия. Да се освободи от гласа й, от лицето й, от похватите й. Обаче се страхува, не е опитвал. Затова планира да действа предпазливо, да подбере обекта си (отказва да използва думата жертва) по правилата, да се подготви със старанието и прецизността, които влага във всичко.

Нещастен случай. И толкова.

Крайно неприятен нещастен случай.

Съзнава, че за да отправиш предизвикателство към ограниченията, най-напред трябва да се научиш да спазваш правилата. За да се заеме с подобно деяние, човек е длъжен да тренира, да усъвършенства умението си върху по-простичък материал, както скулпторът работи с глината — отстранява всеки недостатък и опитва отново и отново, докато не постигне желания резултат — преди да създаде шедьовър. Повтаря си, че би било наивно да очаква велики дела още при първия си опит. Както в секса и в изкуството, първият път често е лишен от изящество, оказва се непохватен и смущаващ. Подготвен е за това. Целта му е не само да не го хванат. Наистина трябва да има нещастен случай и взаимоотношенията му с обекта, макар и реални, трябва да бъдат достатъчно далечни, за да не насочат онези по следите му.

Разбирате ли, той разсъждава като убиец. Усеща магията в сърцето си. Никога не би навредил на човек, който не заслужава да умре. Може и да е лош, но не е несправедлив. Нито е пропаднал. Няма да бъде обикновен насилник, безразсъден, небрежен и прояден от угризения убиец. Много хора умират безсмислено, но поне в нейния случай ще има причина, ред и… да, някаква справедливост. Един паразит по-малко и светът ще стане по-хубав…

Рязък вик отдолу нахлува във фантазията му. С раздразнение усеща как се разтреперва виновно. Тя почти никога не влиза в стаята му. Освен това защо й е да се катери по стълбите, когато знае, че е достатъчно само да го повика и той ще слезе?

— Кой е там? — провиква се тя.

— Никой, мамо.

— Чух шум.

— В интернет съм.

— С въображаемите си приятелчета ли дърдориш?

Въображаеми приятелчета. Това си го бива, мамо.

Мамо. Така говори малкото дете, когато е болно и лежи в креватчето си — немощен, млечен и безпомощен звук, от който му иде да се разкрещи.

— Слизай долу. Време е за напитката ти.

— Ей сега. Веднага идвам.

Майка. Мъка. Как сходно звучат. Матриархат. Майцеубийство. Паразит. Парацид, препарат за изтребване на паразити. Всичките — оцветени в нюанси на синьото като синьото одеяло, с което тя го завиваше всяка вечер като малък и което миришеше на етер и на топло мляко…

Лека нощ, да спиш в кош…

Мисли си, че всяко момче обича майка си. И неговата майка много обича сина си. Толкова много, че целият ще те глътна, С. М. А може би наистина го е глътнала, понеже той точно така се чувства — сякаш полита бавно, но неумолимо, засмукан в търбуха на звяра…

Полита. Ето една синя дума. Полита на юг, към синевата. Полъх на море и вкус на сълзи отново му напомнят за кофичката и за горкичките уплашени същества на дъното, погиващи бавно на слънцето…

Тя толкова се гордее с него, така твърди, гордее се с работата му, с интелекта му, с дарбата му. Само че дарбата може да бъде отровна, така да знаете. Пазете се от отровни дарби. И от устремени на юг лястовици. На юг, към острова на мечтите му, към сините Азорски острови, към Галапагос, към Таити, към Хаваи…

Хаваи. Давай… Давай… Това е най-далечната южна граница на картата в главата му, ухае на далечни подправки. Не че е ходил там, естествено. Но му допада приспивната напевност на думата, на името, звучащо почти като смях. Бели пясъци, брегове с палми и сини небеса с вещаещи хубаво време облачета. Ухание на плумерия. Красиви момичета с пъстри саронги, заболи цветя в дългите си коси…

Съзнава, че всъщност никога няма да се отправи на юг. Въпреки всичките си амбиции майка му никога не си е падала по пътешествията. Тя обича своя малък свят, фантазията си, живота, който е дълбала късче по късче в скалата на предградията. Знае, че тя никога няма да напусне това място, вкопчена в него, в последния си син, като мида, като паразит…

— Ей! — провиква се тя отдолу. — Слизаш или не? Нали каза, че идваш?

— Слизам, мамо.

Разбира се, че слизам. Винаги слизам. Някога да съм те лъгал?

Гмурва се в отчаянието, когато слиза долу, в салона с мирис на евтин плодов освежител за въздух — май на грейпфрут или на мандарина — сякаш се спуска в търбуха на огромно, зловонно и умиращо животно, динозавър или изхвърлен на брега син кит, повръща му се от синтетичната цитрусова миризма…

— Идвай, приготвила съм ти напитката.

Седи в тясната кухничка, скръстила ръце пред гърдите си, а стъпалата й са изгърбени в обувките с високи токчета. Както винаги, той за един кратък миг се учудва колко е дребничка. Винаги си я представя по-висока, но тя е много по-ниска от него, само ръцете й са учудващо големи в сравнение с крехкото й птиче тяло, кокалчетата им са обезформени, но не от артрит, а заради пръстените, които събира от години — със златна английска лира, с грозд от диаманти, с турмалин с цвят на кампари, с полиран малахит и с плосък син сапфир в златно гнездо.

Гласът й е едновременно крехък и странно пронизителен:

— Изглеждаш ужасно, СМ. Нали не се разболяваш? — Изрича го подозрително, все едно сам си го е навлякъл.

— Не спах добре — отговаря той.

— Трябва да си изпиеш витаминната напитка.

— Добре съм, мамо.

— Ще ти се отрази добре. Хайде, изпий я. Знаеш какво става, когато не я изпиеш.

И той я поглъща както всеки път, а вкусът е на гниеща мътилка — равни части плодове и лайна. Тя го измерва с онази ужасна нежност в тъмните си очи и го целува лекичко по бузата. Уханието на парфюма й, „Синият час“, го загръща като одеяло.

— Защо не си полежиш още мъничко? Поспи малко преди довечера. Толкова те товарят в тази болница, направо е престъпление…

Вече наистина му е зле — може наистина да си полегне, да се върне в леглото и да се завие презглава, понеже няма по-лошо нещо в живота от това, от усещането как се давиш в нежност…

— Видя ли? Мама знае най-добре.

Ма-мин. Ма-стиф. Ма-стодонт. Думите плуват в главата му, кръжат като пирани, надушили кръв. Боли, но той открай време знае, че после ще го боли много повече; ръбовете на предметите вече са опасани с дъги, които след миг ще разцъфнат и ще се раздуят, ще пронижат като с копие черепа му точно зад лявото око…

— Сигурен ли си, че си добре? — пита майка му. — Да поседна ли до теб?

— Не. — Болката, бездруго силна, само се влошава от присъствието й. — Трябва да поспя. Ще се оправя след час-два.

Обръща се и се запътва нагоре, стиснал перилата, а противният вкус на витаминната напитка изчезва под напора на внезапно връхлетялата го болка и той едва не пада, обаче не го прави, понеже тогава тя ще дойде, ще остане до леглото му с часове или с дни, докато го мъчи ужасното главоболие…

Стоварва се върху неоправеното легло. Няма изход, казва си. Това е присъдата. Виновен. Сега трябва да си вземе лекарството, както прави всеки ден от живота си, лекарството, което ще го пречисти от лошите мисли, лек за скритото вътре в него…

Лека нощ. Да спиш в кош…

Сладки сънища, sineokomomche.

Напишете коментар:

chrysalisbaby: ау това е страхотно

JennyTricks: (изтрит постинг).

ClairDeLune: Много интересно, sineokomomche. Може ли да се каже, че е представен истинският ти вътрешен диалог или е портрет на герой, който смяташ да разработиш на по-късен етап? Така или иначе, много ще се радвам да прочета още!

JennyTricks: (изтрит постинг).