Джоан Харис
sineokomomche (32)

5

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикуван в: 23:49, събота, 9 февруари

Достъп: публичен

Настроение: чисто

Слуша: „Дженесис“: „Единственият“

Нарича я госпожа Химическосиньо. Вманиачена е по хигиената и чистотата — обсебеност, която за петнайсет години се е разраснала неимоверно, дори смехотворно. Бисквитите се ядат над мивката, прозорците се мият всеки ден, прах се обира десетина-двайсет пъти дневно, украшенията над камината се преподреждат през четвърт час. Винаги е била къщовница — каква странна дума, мисли си той, припомняйки си какво знае за тази къща, как преди време наблюдаваше мама, докато работи, стиснала тънките си длани уплашено и тревожно, с напрегнато изражение да не би някоя кърпа да е останала фатално накриво или пък постелката пред вратата да не е съвсем успоредна на прага, на килима да е останала прашинка или някоя друга дреболия да не е наред.

Господин Химическосиньо отдавна вече не е между живите и е отвел със себе си младия си син. Понякога на госпожата сигурно й е мъчно, обаче децата са толкова разхвърляни, а тя така и не бе успяла да накара мъжа си да проумее защо наемането на чистачка само усложнява нещата и вместо да намали работата й, ще я увеличи: ще трябва да наглежда още някого, друг човек в къщата, още следи от пръсти… Съзнава, че вината не е тяхна, но присъствието им е непоносимо за нея — да, дори това сладко момченце… Така че накрая се налага да напуснат.

Разбира се, след това положението се влоши. Тъй като нямаше кой да я контролира, манията напълно завладя живота й. Недоволна от безукорната си къща, тя се отдаде на натрапчивия импулс да пере на ръка и стана зависима от почти отровни дози листерин. Открай време си беше леко невротична, но петнайсетте години, през които се бе наливала с алкохол и бе вземала антидепресанти, се бяха отразили на личността й и сега, вече петдесет и девет годишна, госпожата беше просто сбор от тикове и нервни спазми — излязла от релсите нервна система, загърната в тънък пласт изнурена плът.

Той си повтаря, че тя няма да липсва на никого. Всъщност вероятно ще бъде облекчение. Анонимен подарък за семейството й, за сина й, който я посещава два пъти годишно и който едва издържа да я вижда в това състояние, за съпруга й, продължил напред с живота си, но с прораснало като тумор чувство за вина, за племенницата й, отчаяна от добронамерените й, но пагубни опити да й намери някой млад мъж…

Освен това тя заслужаваше да умре, ако ще и само заради загубата на време, заради многобройните слънчеви дни, прекарани на закрито, заради незабелязаните усмивки, заради всички неща, които би могла да направи, само да се бе задоволила с по-малко…

Сега я крепи единствено клюката. Клюката, слуховете и спекулациите, разпространявани в енорията от ухо на ухо по разваления телефон. Вижда всичко иззад дантелените си перденца. За нея нищо не остава незабелязано — нито една точица човешки отпадък. Всяко престъпление, всяка тайна, всяко дребно отклонение е докладвано. Всичко се подлага на щателна проверка. Никой не избягва преценката и присъдата. Дали не й се иска понякога да можеше да зареже всичко, да отвори вратата и поеме глътка въздух? Не се ли пита понякога дали маниакалното й внимание към хигиената не прикрива друг вид омърсяване?

Може и да го е правила, ала много отдавна. Сега е способна само да наблюдава. Като рак в черупката си, като прилепало, здраво вкопчено в света. Какво прави там, вътре, по цял ден? Никой няма право да влиза в къщата, преди да се събуе пред вратата. Чашите за чай се дезинфекцират преди и след употреба. Хранителните продукти се доставят на предната веранда. Дори пощальонът не пъха пощата в процепа на вратата, а в метална кутия до портата. Госпожа Химическосиньо я взема оттам скришно и бързо, надянала гумени ръкавици, а светлите й очи са тревожно ококорени по време на всекидневното неудобство от изминаването на два метра и половина нехигиенизирано пространство…

Той не може да устои на предизвикателството. Да я изтрие като упорито петно, да я изпъди като паразит, да я подмами извън черупката и да я принуди отново да се покаже на открито…

В крайна сметка се оказва лесно. Нужна е малко хитрина и незначителни разходи. Миниван под наем с лепенка на емблемата на въображаема фирма, бейзболна шапка и тъмносин работен гащеризон с логото на същата фирма, избродирано на горния джоб, различни неща, поръчани по интернет, платени с чужда кредитна карта и доставени до пощенска кутия в града, а също и един клипборд за авторитет и една илюстрована брошура (произведена изцяло от собствения му настолен компютър), възхваляваща качествата на промишлен почистващ препарат, който е толкова ефикасен, че едва неотдавна е получил разрешение за (строго ограничена) домашна употреба.

Обяснява й всичко това през пукнатина във вратата, откъдето госпожа Химическосиньо го наблюдава с поглед на мекотело. За миг страхът надвива желанието й, но после тя се поддава, точно както е очаквал, и кани симпатичния млад човек вътре.

Този път той наистина иска да гледа. Затова за съществената част си слага маска, купена от магазин за военни стоки. Газът, купен от американски сайт и според рекламата унищожаващ нежелани паразити, все още не е тестван официално върху хора — макар че местно куче вече е дало своята дан в изследването, при това с многообещаващи резултати. Според него госпожа Химическосиньо ще издържи по-дълго, но предвид слабия й имунитет и нервното надигане и спускане на гърдите й почти е сигурен в крайния резултат.

Все пак очаква да усети нещо повече. Вина може би, дори жал. А вместо това изпитва само научно любопитство, примесено с детинско смайване пред незначителността на цялата работа. Смъртта всъщност не е нищо особено, казва си той. Разликата между живота и неговата противоположност може да се окаже мъничка като кръвен съсирек, нищожна като мехурче въздух. В крайна сметка тялото е машина. Той поназнайва това-онова за машините. Колкото повече движещи се части имат, толкова по-голяма е вероятността нещо да се повреди. А пък тялото има толкова движещи се части…

Не за дълго, мисли си той.

Според часовника му „Сейко“ фазата на агонията (терминът се използва от клиницистите, за да опишат видимата част от опита на живота да се отдели от протоплазмата, която е твърде компрометирана, за да го поддържа) трае малко повече от две минути. Старае се да я наблюдава безстрастно, за да избегне потрепването на ръцете и на краката на умиращата жена на пода и да опита да установи какво се случва зад тези очи на мекотело — последните хрипливи глътки въздух…

За малко му се гади от звука, понеже за един кратък миг (че има ли друг?) е съпътстван от въображаем вкус; вкус на гнили плодове и на развалено зеле, но той се заставя да го пренебрегне, като се съсредоточи върху госпожа Химическосиньо, която е в края на фазата на агонията, блуждаещите й очи започват да се изцъклят, устните й вече са нещо средно между циан и мораво…

В крайна сметка той не познава анатомията достатъчно добре, за да е съвсем сигурен коя е причината за смъртта. Но както казва Хипократ, Човекът не може без въздух. Което вероятно означава, както заключава той по-късно, че госпожа Химическосиньо е умряла, понеже нейните зависими от въздуха клетки не са получили достатъчно кислород, което е предизвиквало смъртоносен шок…

Следователно, с други думи, аз не съм виновен…

Латексовите му ръкавици не оставят отпечатъци по излъсканите повърхности. Ботушите му са нови, току-що извадени от кутията и не оставят издайнически кални следи. През отворения прозорец ще се разсее и мирисът от металната кутия, която той ще хвърли, докато минава покрай общинското сметище, връщайки буса — без емблемата — на фирмата, от която го е наел. Смъртта й ще изглежда като нещастен случай — припадък, удар, сърдечен пристъп — и дори да надушат нещо подозрително, нищо не може да ги накара да заподозрат него.

Изгаря гащеризона и кепето заедно с купчината листа в задния си двор, а мирисът на изгоряло — досущ като празничната нощ на големите огньове — му напомня за карамелени бонбони и за захарен памук, и за въртенето на виенски колела в тъмното — все неща, които майка му не му позволяваше, макар че братята му винаги ходеха на панаира, връщаха се у дома с лепкави от сладкото пръсти, миришещи на пушек и премалели от шеметните празнични въртележки, а той си стоеше на сигурно място у дома, където нищо лошо не можеше да го сполети…

Днес обаче е свободен. Разравя сърцевината на големия огън и усеща топлината му с лицето си, долавя и внезапен волен прилив…

Знае, че ще го направи отново. Знае дори кой ще е следващият. Вдъхва мириса на пушека от огъня, мисли за лицето й и се усмихва…

А навсякъде край него цветовете припламват като изригващи към небето фойерверки.

Изпратете коментар:

ClairDeLune: Трябва да поговорим за това, sineokomomche. Мисля, че начинът, по който се развива написаното от теб, води до интересни прозрения за взаимоотношенията в семейството ти. Защо не ми изпратиш съобщение по-късно днес? Наистина искам да поговорим за това.

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Пак здравей. Познаваме ли се?

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Моля те, Jenny. Познаваме ли се?