Джоан Харис
sineokomomche (19)

8

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикувано в: 19:15, понеделник, 4 февруари

Достъп: публичен

Настроение: мечтателно

Слуша: Нийл Йънг: „След златната треска“

След госпожа Електриковосиньо му е много по-лесно. Невинността подобно на девствеността можеш да загубиш само веднъж, но изчезването й не предизвиква у него усещането за загуба, а само смътно удивление, че в крайна сметка се е оказало такава дреболия. Дреболия, но въздействаща и вече оцветява всяка страна на живота му като цианово кристалче в чаша вода, багрещо течността в най-тъмното синьо…

Вече вижда в синьо всички: потенциалните цели, набелязаните жертви, мишените. Мишена. Нещо, което може да бъде изтрито. Черен знак. Етикетче. Много е чувствителен към думите, към звученето им, към цветовете им, към тяхната музика, към формата им на страницата.

Мишена е синя дума, като мушка, като пушка. Харесва я много повече от плячка, която му изглежда белезникава като яйчена черупка, и дори от жертва, която има неприятни нюанси на свещеническо пурпурно и далечен дъх на тамян. Вече всички вижда в синьо — хората, които ще умрат — и колкото и да е нетърпелив да повтори деянието, си дава известно време, докато страстта се поуталожи, цветовете отново се оттеглят от света, за да може възелът, заседнал неизменно точно под слънчевия му сплит, да набъбне дотолкова, че да го тласне към действие, да го задължи да предприеме нещо или да умре…

Знае обаче, че за някои неща си струва да почакаш. А за това е чакал дълго. Онази случка на пазара е отпреди повече от десет години, никой не помни госпожа Уайт, нито нейната приятелка с глупавото име…

Да я наречем госпожа Белезникавосиньо. Как му се иска да изпуши един-два джойнта. Поне тя така правеше като млада, когато тежеше не повече от четирийсет и пет килограма и дори не носеше сутиен. Сега, вече надхвърлила петдесетте, контролира теглото си и когато пуши марихуана, неистово й се дояжда.

Затова всеки ден ходи в спортната зала, на тай чи и на курс по салса два пъти седмично и все още вярва в свободната любов, макар че в днешно време според нея и тя е прекалено скъпа. Някога радикална феминистка, възприемала всички мъже като агресори, тя се мисли за свободен дух, кара жълт ситроен, обича етно гривни и дънки с хубава кройка, пътува на скъпи почивки в Тайланд, оценява се като „одухотворена“, гледа на Таро по партита, организирани от приятелките й, и краката й могат да минат за крака на трийсетгодишна жена, което обаче не важи за лицето й.

Сегашното й завоевание е на двайсет и девет — почти на възрастта на sineokomomche. Рус андрогин с къса коса, паркиращ мотоциклета си до църквата, достатъчно далеч от къщата на госпожа Белезникавосиньо, за да не дава повод на съседите да шушукат. От което нашият герой заключава, че госпожа Белезникавосиньо не е волният дух, за който се представя.

Е, нещата са се променили от шейсетте насам. Тя съзнава ценността на участието в общност и възможността да се откаже от конкурентната надпревара й се струва не толкова привлекателна сега, когато страстта й по сабото и по чарлстона е заменена от интереса към акциите и дяловете…

Той не намеква, че поради тази причина тя заслужава да умре. Би било ирационално. Само че се пита дали светът наистина ще усеща липсата й. Дали някой ще дава и пет пари, че тя е мъртва?

Истината е, че всъщност никой не дава пет пари. Ощетява ни смъртта само на шепа хора. Освен ако не става дума за загуба в собствения ни клан, повечето от нас изпитват само безразличие при смъртта на непознат. Тийнейджъри, наръгани заради наркопари, пенсионери, замръзнали в дома си, жертви на глад, болести или война — и толкова много от нас се преструват на загрижени, защото това очакват околните, макар тайничко да се питаме за какво е цялото това суетене. Някои случаи ни засягат по-силно. Смъртта на фотогенично дете, на някоя знаменитост. Но всъщност повечето от нас най-вероятно ще скърбят за умрялото куче или за мъртвия герой от телевизионен сериал по-силно, отколкото за своите приятели или съседи.

Така размишлява нашият герой, докато следва жълтия ситроен на влизане в града и спазва безопасна дистанция. Тази вечер кара бял микробус, търговско превозно средство, откраднато от паркинга на магазин за строителни материали в шест и петнайсет същата вечер. Собственикът вече се е прибрал у дома и ще забележи липсата едва на сутринта, а тогава ще е вече твърде късно. Дотогава микробусът ще е запален и никой няма да свърже sineokomomche със сериозния инцидент от същата нощ, при който местна жена е била прегазена на път за курса си по салса.

Инцидентът — допада му думата, лимоновият й аромат, вълнуващият й цвят. Не е точно нещастен случай, но е нещо инцидентно, отклонение от главното събитие. Дори не може да го нарече сблъсък и бягство, понеже никой не бяга.

Всъщност госпожа Белезникавосиньо го вижда да наближава, чува рева на форсирания двигател. Само че госпожа Белезникавосиньо го пренебрегва. Заключва жълтия ситроен, след като го е паркирала точно отсреща, и излиза на пешеходната пътека, без изобщо да се огледа, токчетата й потракват по пътната настилка, а полата й свършва точно където трябва, за да изложи на показ повече от прекрасните й крака.

Госпожа Белезникавосиньо е привърженичка на възгледа, проповядван от девиза на известна серия продукти за коса — девиз, който той винаги е презирал и който според него обобщава в четири думи наглостта на тези вежливи женски паразити с тяхната боядисана коса и маникюра им, с пълното им презрение към останалата част от света, към младия мъж в синьо на волана на микробуса — определено не е бледият ездач, но да не би тя да си е въобразявала, че Смъртта ще й се яви лично, просто защото тя си заслужава?

Той трябва да спре, това си мисли тя, когато излиза на платното точно пред него. Трябва да спре на червения светофар. Трябва да спре на кръстовището. Трябва да спре, понеже това съм аз, а аз съм твърде важна, за да ме пренебрегне…

Ударът е по-силен, отколкото е очаквал, и я просва чак в тревната ивица отстрани. Налага се да се качи на тротоара, за да я премаже на заден, а тогава вече двигателят енергично се оплаква, окачването е сдало багажа, ауспухът се влачи по земята, радиаторът пуши…

Добре че колата не е моя, казва си той. И си дава време още веднъж да премаже онова, което вече прилича по-скоро на купчина пране, отколкото на същество, което е танцувало салса, после се отдалечава с прилична скорост, понеже само загубеняк би останал да гледа, а той е научил от толкова много филми, че арогантността и суетата често са причина за падението на лошите, и затова скромно се оттегля, докато се събират зяпнали свидетели като антилопи на езерце, които наблюдават преминаването на хищника…

Връщането на местопрестъплението е лукс, който не може да си позволи. Обаче от върха на многоетажния паркинг, въоръжен с фотоапарат и дълъг обектив, може да наблюдава какво се случва след инцидента — полицейската кола, линейката, малката групичка хора, а после и доста бавното потегляне на линейката — знае, че им трябва лекар, който да оповести смъртта на жертвата на мястото на инцидента, но има случаи, когато преценката на всеки лаик също би била меродавна.

Официално госпожа Белезникавосиньо беше обявена за мъртва още при пристигането на екипите.

sineokomomche знае, че всъщност тя е починала петнайсет минути преди това. Знае също, че устните й са били извити надолу точно като муцуната на малка писия и че полицията ще затрупа петното с пясък, за да може на сутринта по нищо да не личи, че тя изобщо е била тук, освен по евтиното букетче, залепено с тиксо за един пътен знак…

Колко уместно, мисли си той. Колко блудкаво, колко невзрачно. Явно вече и боклуците по пътя се броят за уместен израз на скръб. Когато загина принцесата на Уелс, няколко месеца преди този инцидент, улиците бяха отрупани с приношения, залепени с тиксо за всеки пътен знак, оставени покрай всяка стена, цветя в най-различни стадии на гниене, превръщащи се в тор в целофана. Всеки уличен ъгъл имаше собствена купчина цветя, разпокъсана хартия, плюшени мечета, съболезнователни картички, бележки и пластмасови опаковки, а заради лятната жега улиците воняха като общинското сметище…

И защо? Какво означаваше тази жена за тях? Лице от списанията, епизодична роля от телевизионен сериал, жаден за внимание паразит, жена, която в един пълен с откачалки свят минаваше почти за нормална?

Наистина ли заслужаваше всичко това? Всички тези излияния на скръб и на отчаяние? Цветарите натрупаха цяло състояние, цените на цветята скочиха до небето. А в кръчмата седмица по-късно, когато sineokomomche се осмели да намекне, че май всичко това е ненужно, един тъпанар и грозната му жена го замъкнаха на задната уличка и сериозно си поговориха с него — не точно го набиха, но имаше достатъчно шамари и блъскане, та да мине за побой — и му заявиха, че не е добре дошъл тук и най-добре да се пръждоса…

В този момент от историята тъпанарят — дали да не го наречем господин Дизеловосиньо? — семеен мъж, уважаван член на общността, двайсет години по-възрастен от sineokomomche и по-тежък от него с петдесетина килограма — вдига своите лоялни юмруци и фрасва нашия герой право в устата, а грозната му съпруга, която вони на цигари и на евтин дезодорант, се хили, докато sineokomomche плюе кръв, и отсича: „Тя струва повече мъртва, отколкото ти ще струваш някога…“.

Шест месеца по-късно микробусът на Дизеловия е проследен по записи от охранителни камери до място, на което водач е блъснал жена и е избягал, а жената на средна възраст, пресичаща улицата към колата си, е загинала на място. По микробуса, който след това е подпален, още има следи от косми и от тъкан и макар господин Дизеловосиньо да твърди разпалено, че не е виновен той, че микробусът е откраднат предната нощ, не успява да убеди съдията — особено с оглед на предишните си прояви на пиянство и насилие. Делото отива в наказателния съд и след четиридневен процес Дизеловосиньо е оправдан най-вече поради липса на улики. Заснетият от охранителните камери материал не успява да потвърди самоличността на шофьора на микробуса — фигура с качулка и бейзболна шапка, чието тяло може би изглежда едро заради размъкнатата дреха, а лицето му изобщо не се вижда.

Не е достатъчно обаче да те оправдае съдът. Графити по стените на къщата, враждебен шепот в кръчмата, писма до местната преса — всичко сочи, че Дизеловосиньо се е измъкнал благодарение на съдебни формалности, а когато четири седмици по-късно в къщата избухва пожар (докато той и жена му са вътре), искрено опечалени няма.

Заключението — смърт вследствие на нещастен случай, вероятно предизвикан от цигара.

sineokomomche не е изненадан. Вече е отписал този тип като пушач.

Изпратете коментар:

Captainbunnykiller: Ти си пълно куку, пич. Харесва ми!

chrysalisbaby: хип хип ура за sineokomomche

ClairDeLune: Много интересно. Усещам недоверието ти към авторитети. Много ми се ще да чуя историята зад тази история. И тя ли стъпва на реални житейски събития? Знаеш, че с нетърпение очаквам още.

JennyTricks: (изтрит постинг).