Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

3

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикуван в: 04:16, петък, 8 февруари

Статут: публичен

Настроение: творческо

Слуша: „Муди Блус“: „Какво разказват очите ти“

Горката Емили. Горката госпожа Уайт. Толкова близо и същевременно толкова далеч. Онова, което бе започнало с господин Уайт и с несполучилото търсене на баща от страна на нашия герой, се разрасна до същинска мания, обхванала цялото семейство: госпожа Уайт, съпруга й и най-вече Емили, сестричката, която той би могъл да има, ако нещата се бяха стекли различно.

Затова през цялото лято, през лятото на единайсетата си година, sineokomomche ги следеше тайно, ритуално отбелязваше къде ходят, как са облечени, какво обичат да правят, любимите им места в подвързаната с плат Синя тетрадка, която му служеше за дневник.

Проследяваше ги до парка със скулптурите, където малката Емили обичаше да си играе, до откритата ферма с прасенцата и агънцата, до кафенето на грънчарската работилница в града, където ако си поръчаш чаша чай, можеш да получиш и да моделираш парче глина, което още същия ден да изпекат в пещта, а после да го оцветиш и да си го занесеш у дома, за да заеме почетно място върху някоя полица или в някой шкаф.

В онази събота на синята глина Емили беше на четири години. sineokomomche я видя бавно да се спуска заедно с госпожа Уайт надолу по склона към Малбри: Емили, облечена с късо червено палтенце, с което изглеждаше като неуместна през този сезон коледна играчка, и с подскачаща нагоре-надолу малка главица, а госпожа Уайт — с ботуши, синя щампована рокля и спускаща се по гърба руса коса. Той ги проследи чак до града, като се прокрадваше покрай храстите отстрани на пътя. Госпожа Уайт изобщо не го забеляза, дори когато се приближеше съвсем наблизо, лепнат за синия й силует с упорството на млад шпионин.

sineokomomche, млад шпионин. Допадаше му потайното звучене на фразата, бисерният наниз от съгласни, скритият мирис на барут. Проследи ги до центъра на Малбри, в грънчарската работилница, където Федър ги чакаше на маса за четирима, седнала на чаша кафе и с наполовина изпушена цигара между елегантните пръсти.

На sineokomomche много му се искаше да седне там, при тях, но присъствието на Федър го възпираше. Още първия ден на пазара беше усетил, че тя не го харесва особено и го смята недостоен и за госпожа Уайт, и за Емили. Затова седна на една маса зад тях и се помъчи да си придаде нехаен вид, все едно имаше да похарчи малко пари и да си свърши някаква работа.

Федър го изгледа подозрително. Беше облечена с кафява рокля с етномотиви и носеше многобройни рогови гривни, които тракаха, когато тя мърдаше с ръката си с наполовина изпушената цигара.

sineokomomche избегна погледа й и се престори, че наднича през прозореца. Когато отново дръзна да извърне очи, Федър разговаряше доста високо с госпожа Уайт, облегнала лакти на масата, и от време на време изтръскваше конусчето пепел от цигарата си в празната чаена чаша.

Красивата келнерка се приближи към него.

— Всички заедно ли сте? — попита тя.

Явно момичето беше допуснало, че е дошъл с госпожа Уайт, и преди да се усети, той каза „да“. Федър говореше толкова силно, че дребната му измама остана нечута и след малко келнерката му поднесе пепси и буца глина, като настоя мило да я повика, ако се нуждае от още нещо.

Не беше сигурен какво възнамеряваше да направи. Куче за колекцията на мама може би, нещо, което да сложат на полицата над камината. Нещо, каквото и да е, само и само да я отвлече дори за миг от Имението, работата на д-р Пийкок и особеностите на синестезията.

Наблюдаваше ги над пепсито си, хвърляше коси погледи към Емили и подобните й на морска звезда пръсти, потънали в нейната бучка синя глина. Федър я насърчаваше с думите: „Направи нещо, скъпа. Създай форма“, а госпожа Уайт се бе привела напред, изпълнена с напрегнато очакване и надежда, и дългата й коса висеше толкова близо до глината, че аха да полепне по нея.

— Какво ще направиш? Лице?

Емили издаде звук, който би могъл да се приеме за неохотно съгласие.

— Ето това са очите, а това е носът — показваше въодушевено Федър, макар sineokomomche да не виждаше нищо, което да предизвиква такъв шеметен възторг.

Ръцете на Емили се движеха по глината, издълбаваха по някоя дупка тук-там, изследваха с върховете на пръстите, ноктите й дращеха отзад, за да произведат някакво подобие на коса. Вече си пролича, че това наистина е глава, макар примитивна и разкривена, с уши като на прилеп и с нелепо, уж високо чело, в сравнение с което останалите черти изглеждаха съвсем дребнички. Очите бяха плитки отпечатъци от палец, едва забележими.

Обаче Федър и госпожа Уайт грачеха доволно и sineokomomche се присламчи по-наблизо, за да види какво според тях правеше произведението толкова забележително.

Федър го изгледа злобно и той тутакси се дръпна от масата. Обаче госпожа Уайт най-сетне го бе забелязала и вместо да се зарадва, той прочете в очите й тревога, като че ли би наранил Емили, като че ли беше опасен…

— Ти пък какво търсиш тук? — попита тя.

— Н-нищо — сви рамене той.

— Къде са братята ти? Майка ти?

Пак сви рамене. Най-сетне очи в очи с отдавнашния обект на желанието си, той установи, че не може да продума, че е в състояние да изрече само няколко накъсани срички и безпомощно да заеква.

— Ти ме следиш — заяви госпожа Уайт. — Какво искаш?

Отново сви рамене. Не би могъл да й обясни дори да бяха сами, камо ли пък в присъствието на Федър. Заизвива се на стола си, чувствайки се глупаво и като в капан, усещайки вкуса на витаминната напитка в гърлото си и челото си като набръчкан балон…

Федър го изгледа с присвити очи.

— Знаеш ли, че това е тормоз? — каза тя. — Катрин може да извика полиция.

— Той е още момче — възрази госпожа Уайт.

— Момчетата порастват — отбеляза Федър мрачно.

— Какво искаш? — отново го попита госпожа Уайт.

— И-исках само да ви-идя Е-емили — отговори sineokomomche и усети, че му се гади. Погледна към своята недокосната буца глина и недопитата пепси до нея. Не искаше да си ги поръчва. Нямаше пари да плати. Пък и сега, когато приятелката на госпожа Уайт спомена за полицията…

Наистина смяташе да им признае истината, само че вече не знаеше каква е тя. Мислеше, че когато я заговори, ще знае какво да каже, но сега, след като зеленчуковата миризма се засили и главоболието му се задълбочи, той осъзна, че иска от тях нещо много по-деликатно, една дума, която изникна в съзнанието му, обгърната от сини оттенъци…

Късно през нощта, сам в стаята си, той извади Синята тетрадка изпод леглото си и вместо да попълни дневника си, се зае да пише разказ.

 

 

Изпратете коментар:

ClairDeLune: Интересно е как този фикшън изследва еволюцията на творческия процес. Ако нямаш нищо против, бих искала да разпространя текста сред някои от другите си ученици — или пък може да го обсъдим тук?