Джоан Харис
sineokomomche (16)

5

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикувано в: 02:05, неделя, 3 февруари

Статут: публичен

Настроение: поетично

Слуша: „Зомбис“: „Роза за Емили“

След това заведе трите момчета в розовата градина, докато майка им пиеше чай в библиотеката, а кучето търчеше по моравата. Показа им розите си и прочете имената им от металните етикетчета, закрепени за стеблата. Аделаид Орлеанска, Уилям Шекспир. Имена с вълшебни свойства, от които ноздрите на децата потрепваха и се разширяваха.

Доктор Пийкок обичаше розите си, особено старите, гъстолистните и пастелните — синкавите, кремавите, консервативните стари дами, които според него ухаеха най-хубаво. В градината на д-р Пийкок момчетата се научиха да различават алба от мъхава роза, дамаска от галицийска, а Бенджамин колекционираше названията им, както преди време колекционираше имената от етикетите на тубичките с бои, названия, от които свят му се завиваше, които отекваха с нещо повече от цветове и ухания, от Rose de Recht, тъмночервена роза с мирис на горчив шоколад, до Boule de Neige, Tour de Malakoff, Belle de Crecy и Albertine, любимата му с нейния мускусен, бледорозов старомоден аромат, като на момичета с бели рокли, на крокет, на ледена розова лимонада на моравата, която пък според Бен миришеше на локум…

— На локум ли? — попита д-р Пийкок и очите му заблестяха заинтригувано. — Ами тази? Rosa Mundi?

— На хляб.

— А тази? Cecile Brunner?

— На автомобили. На петрол.

— Наистина ли? — възкликна той съвсем не сърдит, както очакваше sineokomomche, а искрено заинтригуван.

Всъщност всичко у Бенджамин интригуваше доктор Пийкок. Оказа се, че повечето му книги са за нещо, което се нарича синестезия и което звучеше като болнична манипулация, но в действителност се оказа неврологично състояние, така му каза доктор Пийкок, следователно мама е имала право и Бен открай време си е специален.

Момчетата нищо не схващаха, но доктор Пийкок обясни, че било свързано с функцията на сетивните пътища в мозъка, че там нещо някак се е кръстосало и изпраща нееднозначни сигнали на сложните нервни снопчета.

— Нещо като с-свръхсетивност, така ли? — прекъсна го sineokomomche и мислите му разсеяно поеха към Спайдърмен, Магнето и дори Ханибал Лектър (нали виждате, че той вече се отдалечава от ваниловия край на спектъра и навлиза в територията на лошите).

— Точно така — каза доктор Пийкок. — И когато установим как става това, тогава може би познанията ни ще помагат на хората — например на хора, претърпели удар или травма в главата. Мозъкът е сложен инструмент. А въпреки всички постижения на науката и на съвременната медицина все още знаем съвсем малко за него — как съхранява информацията и получава достъп до нея, как бива пренасяна тази информация…

Синестезията се проявява по много начини, обясни им доктор Пийкок. Думите придобиват цветове, звуците добиват форми, числата светят. Някои хора се раждат такива, други придобиват състоянието по пътя на асоциацията. Повечето случаи на синестезия са зрителни, но има и други видове синестезия, при които думите се превръщат във вкусове или в миризми, или пък цветовете са предизвикани от мигрена. С две думи, каза доктор Пийкок, синестетът може да вижда музиката, да докосва звука, да възприема цифрите като текстура или форма. Имало дори огледална синестезия, при която по силата на крайно силно чувстване субектът можел да изпита физическите усещания на друг човек…

— Искате да кажете, че ако видя как удрят някого, и аз ще усетя удара, така ли?

— Изумително, нали?

— Но… те как гледат гангстерски филми, в които непрекъснато бият и убиват хора?

— Съмнявам се, че им се иска, Бенджамин. Сигурно прекалено се разстройват. Всичко опира до внушението, разбираш ли? Такава синестезия може да направи човека много чувствителен.

— Мама казва, че аз съм много чувствителен.

— Не се съмнявам, че си, Бенджамин.

По това време Бенджамин вече беше станал силно чувствителен не само към думи и имена, но и към гласове, към изговора и интонацията. Разбира се, още преди знаеше, че хората говорят с различен акцент. Винаги бе предпочитал гласа на госпожа Уайт пред гласа на майка си или на госпожа Католическосиньо, която имаше носов белфастки изговор, който стържеше по синусите му.

Братята му говореха като другите момчета в училище. Те казваха „ш’съ скиваме“ вместо „до скоро“ и „мерсаж“ вместо „благодаря“. Ругаеха се взаимно с грозни думи, които воняха като маймунарника в зоопарка. Майка му се стараеше, но не успяваше — акцентът й се появяваше и изчезваше в зависимост от компанията. Пред доктор Пийкок се излагаше най-силно — навсякъде вмъкваше излишни звукове като шишове в кълбо прежда.

sineokomomche долови колко много се старае тя да го впечатли и направо му се догади от срам. Не искаше и той да звучи така. Вместо това имитираше доктор Пийкок. Слушаше какви думи използва той. Как казва: „ако обичате“ или „моля, обърнете внимание на еди-какво си“ или „С кого разговарям?“ по телефона. Доктор Пийкок знаеше латински, френски, гръцки, италиански, немски и дори японски, а когато говореше на английски, езикът от неговата уста звучеше различно, по-хубаво — тук „какво“ не е „к’во“ и „мляко“ (сладка и сребриста дума) не е „млеко“ (зелено-сива, кисела дума) — звучеше като актьор, който чете Шекспир. Той говореше така дори на кучето: „Моля, постарай се да не ръфаш килима“ или „Дали ученият ми колега би желал да се поразходи из градината?“. Най-странното беше, мислеше си sineokomomche, че кучето сякаш откликваше, което го накара да се запита дали и той би могъл да се отучи от некултурните си навици.

От своя страна доктор Пийкок толкова се впечатли от дарбата на Бен, че обеща лично да го обучава — стига той да се държи дисциплинирано в училище — за да го подготви за конкурса за стипендии за „Сейнт Осуалдс“, в замяна на, както ги нарече, „няколко научни опита“ и съгласието всичко, което изследователят открие по време на сеансите им, да бъде използвано в книгата, която пишел, кулминация на изследванията, които правел цял живот и заради които бил разговарял с многобройни субекти, но нито един толкова млад и обещаващ като Бенджамин Уинтър.

Разбира се, мама беше на седмото небе от радост. „Сейнт Осуалдс“ беше върхът на надеждите й, на неизречените й амбиции, на всичките й мечти. Приемният изпит беше след три години, но тя говореше така, сякаш е ей сега, обещаваше да пести всяко спечелено пени, суетеше се край Бен повече от преди и недвусмислено му даваше да разбере, че му е даден невероятен шанс, шанс, от който е длъжен пред нея да се възползва…

Той не беше толкова въодушевен. „Сейнт Осуалдс“ все още не му се нравеше. Въпреки морскосиния блейзър и вратовръзката на училището (направо идеални за него, така каза тя) той вече бе видял достатъчно, за да съзнава, че е неподходящ — неподходящо лице, неподходяща коса, неподходяща къща, неподходящо име…

Никое момче от „Сейнт Осуалдс“ не носеше името Бен. Учениците там се казваха Лион, Джаспър, Руфъс или Себастиан. Дори Рупърт звучи готино, когато е в съчетание с тъмносиния блейзър на „Сейнт Осуалдс“. Знаеше, че Бен ще бъде неподходящо синьо, ще мирише на къщата на майка си, на прекалено силен дезинфектант, на прекалено тясно място, на прекалено много пържена храна и на недостатъчно книги, както и на острата и неизбежна воня на братята му.

Обаче доктор Пийкок му каза да не се притеснява. Три години бяха много време. Щяха да му стигнат да подготви Бен, да го превърне в момче за „Сейнт Осуалдс“. Бен имал потенциал, така му каза — червена дума, като протегната гумена ръка, готвеща се да фрасне някого в лицето…

И той прие. Имаше ли избор? В крайна сметка беше най-голямата надежда на майка си. Освен това искаше да зарадва и двамата — най-вече доктор Пийкок — а ако това означаваше да влезе в „Сейнт Осуалдс“, така да бъде.

Найджъл отиде да учи в „Сънибанк Парк“, голямото общообразователно средно училище в края на Белия град. Няколко бетонни сгради с бодлива тел по покрива. Приличаше на затвор. Вонеше на зоопарк. На брат му явно не му пукаше. Брендан, който беше на девет и също бе обречен на „Сънибанк Парк“, не показваше признаци на необичайни способности. Доктор Пийкок изследва и двете момчета — не го заинтригуваха. Найджъл отхвърли веднага, а Брендан — след три-четири седмици поради липса на отзивчивост.

Найджъл беше на дванайсет, агресивен и мрачен. Обичаше тежка рок музика и филми, в които избухват разни неща. Никой не го тормозеше в училище. Брендан го следваше като сянка, мек и безгръбначен, оцеляваше само благодарение на закрилата на Найджъл като паразитите, които живееха чрез симбиозата с акули и крокодили — защитени от хищниците благодарение на ползата си за своите гостоприемници. Найджъл беше доста интелигентен (макар никога да си правеше труда да свърши нещо), а Брен беше безполезен във всяко отношение: без спортни дарби, несхватлив в училище, мързелив и неспособен да се изразява, сигурен кандидат за опашката за безработни, както казваше мама, или в най-добрия случай щеше да прави бургери…

Бен обаче беше предопределен за по-хубави неща. През събота, докато Найджъл и Брендан караха велосипедите си или си играеха с приятели в квартала, той отиваше в дома на д-р Пийкок — който наричаше Имението — където сутринта седеше пред едно тапицирано в бутилковозелено писалище, четеше книги с твърди корици и изучаваше география от цветен глобус, върху който със ситни къдрави букви бяха изписани разни имена — ирокези, Рангун, Азербайджан, древни, забравени, вълшебни имена досущ като боите на госпожа Уайт с техния далечен мирис на джин и на море, на пиперлив прах и на силни подправки, като предвкусване на някаква загадъчна свобода, която тепърва му предстои да опита, а завъртеше ли глобуса достатъчно бързо, океаните и континентите се погваха един друг така шеметно, че всички цветове се сливаха в един, в съвършения нюанс на синьото, океанскосиньо, небесносиньо, Бенджаминово синьо…

Следобед вършеха други неща, например гледаха картинки и слушаха звуци, което беше част от изследванията на д-р Пийкок, непонятни за Бен, но въпреки това приемани с покорство.

Имаше много книги с букви и цифри, подредени в поредици, които той трябваше да разпознава. Имаше цяла библиотека със записани звуци. Имаше и въпроси като „Какъв цвят е сряда?“, „Коя цифра е зелена?“ и форми с любопитни измислени имена, обаче никой отговор не беше грешен, следователно доктор Пийкок беше доволен, а мама винаги се гордееше с него.

Освен това му харесваше да ходи в голямата къща с нейната библиотека, с ателието и с хранилището на всевъзможни забравени неща: записи, фотоапарати, купчини пожълтели снимки на сватбени и на семейни събирания, на отдавна починали деца в моряшки костюмчета и със съсредоточени усмивки от типа „кажи зеле“. Страхуваше се от „Сейнт Осуалдс“, но му беше приятно да учи с д-р Пийкок, който се обръщаше към него с „Бенджамин“ и му разказваше за пътешествията си, за музиката си, за изследванията си, за розите си.

И най-хубавото беше, че там Бен беше значим. Беше специален — обект на изследване, случай. Д-р Пийкок го слушаше, отбелязваше си реакциите му на различни стимули, питаше го точно какво чувства. Често записваше резултатите на малкия си диктофон, като наричаше Бен „Момчето X“, за да запази анонимността му.

Момчето X. Това му допадаше. Звучеше впечатляващо, като момче със специални заложби — с някаква дарба. Не че наистина беше много надарен. В училище беше средно добър ученик, оценките му никога не бяха впечатляващо високи. Що се отнася до сетивните му заложби, както ги наричаше д-р Пийкок — звуковете, които се превръщаха в цветове и миризми — ако изобщо се замисляше за тях, винаги предполагаше, че всички ги усещат точно като него. Колкото и д-р Пийкок да го уверяваше, че особеностите му са отклонение, Бен продължаваше да смята себе си за нормален, а всички останали — за откачалки.

Думата спокойствие е сива (пише д-р Пийкок в статията си, озаглавена „Момчето X и ранно придобитата синестезия“), обаче спокоен е тъмносиня и има лек вкус на анасон. Цифрите нямат никакви цветове, но имената на места и на хора често се силно натоварени, понякога невероятно силно, както с цветове, така и с вкусове. В някои случаи има изразена взаимовръзка между тези невероятни сетивни впечатления и преживени от Момчето X събития, което показва, че този вид синестезия може да е отчасти асоциативна, а не просто вродена. Обаче дори в този случай може да се наблюдават някои интересни физически реакции на стимулите: включително отделяне на слюнка като пряка реакция на думата ален, която според Момчето X мирише на шоколад, или пък леко замайване, свързано с думата розов, която според Момчето X силно мирише на газ.

Тогава звучеше толкова важно. Като че ли правеха нещо в името на науката. Пийкок твърдеше, че когато книгата бъде издадена, и той, и Момчето X ще се прочуят. Може би дори щяха да спечелят награда за научно изследване. Всъщност Бен беше толкова зает с уроците си в къщата на д-р Пийкок, че почти бе престанал да мисли за дамите, на които чистеше майка му и които го глезеха толкова. Вече го занимаваха по-неотложни тревоги, а проучването на доктор Пийкок беше заело мястото на картините и на куклите.

Ето защо шест месеца по-късно, когато най-накрая един ден срещна госпожа Уайт на пазара, с учудване установи колко е напълняла, сякаш след като той бе изчезнал, се бе заловила сама да изпразва съдържанието на онези червени тенекиени кутии с бисквити. Какво ли се бе случило? Красивата госпожа Уайт имаше изпъкнал корем и се клатушкаше като патица сред зеленчуците и плодовете с широка глуповата усмивка на лицето.

Майка му им съобщи добрите новини. След десет години неуспешни опити госпожа Уайт най-сетне беше бременна. Мама кой знае защо се вълнуваше от това, вероятно защото щеше да има повече работа, но sineokomomche се почувства неловко. Замисли се за нейната колекция от кукли, за онези зловещи и облечени с воланчета и къдрички не съвсем деца, и се запита дали ги е изхвърлила, след като вече щеше да си има истинско дете.

Връхлитаха го кошмари, като се замислеше — всички онези умолително ококорени кукли, издокарани с коприна и старинни дантели, изхвърлени в някоя кофа за смет с разкъсани дрехи, избелени от дъжда, със зейнали натрошени глави сред бутилките и консервените кутии.

— Момиче или момче? — попита майка му.

— Момиченце. Ще я кръстя Емили.

Емили. Е-ми-ли, три срички като почукване на вратата на съдбата. Толкова странно и старовремско име в сравнение с всякакви там Кайли, Трейси или Джейд — имена, които воняха задушливо на „Импулс“ и на мазно и извикваха представа за крещящи неонови цветове — докато нейните тонове бяха приглушени: бледорозово като на дъвка, като на роза…

Откъде би могло да знае sineokomomche, че един ден заради нея ще стигне дотук? Как изобщо би могъл някой да допусне, че двамата ще се сближат толкова — жертва и хищник, преплетени като роза, виеща се през човешки череп — без дори да го съзнават?

Изпратете коментар:

ClairDeLune: Наистина ми харесва накъде вървят нещата. Част ли е от нещо по-дълго?

chrysalisbaby: тази работа с цветовете истина ли е? колко ти отне проу4ването?

sineokomomche: Не колкото смяташ :-) Радвам се, че ти харесва, Криси!

chrysalisbaby: о скъпи (прегръдки)

JennyTricks: (изтрит постинг).