Джоан Харис
sineokomomche (73)

3

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикуван в: 01:53, петък, 22 февруари

Достъп: публичен

Настроение: гладен

Слуша: „Зомбис“: „Тя не е там“

Нарича я госпожица Хамелеоновосиньо. Вие може да й казвате Albertine. Или Бетан. Или дори Емили. Каквото и име да изберете за нея, тя няма собствен цвят. Като хамелеон се приспособява към средата. Иска да бъде всичко за всички — спасителка, любима, отплата. Дава им онова, което смята, че искат. Дава им онова, от което смята, че се нуждаят. Обича да готви и така удовлетворява нуждата си да подхранва. Познава какво обичат, знае кога да добави или не сметана, усеща за какво копнеят още преди самите те да са го разбрали.

Разбира се, точно заради това я избягва sineokomomche. Преди sineokomomche беше дебел и макар това да бе преди двайсет години, той съзнава колко лесно може да се превърне отново в онова хлапе. Хамелеонът го познава прекалено добре. Познава страховете му, мечтите му, апетитите му. Знае също, че някои копнения не бива да бъдат задоволявани. Погледнеш ли ги директно, рискуваш страховити последици. Затова той си служи със система от огледала като Персей при Горгоната. Стои си на сигурно място зад затъмненото стъкло и наблюдава, чака и дебне сгоден случай.

Някои хора са родени да гледат, знае го.

Някои хора са огледала, родени да отразяват.

Някои хора са оръжия, обучени да убиват.

Огледалото избрало ли е какво да отразява? Оръжието избрало ли е жертвата си? Хамелеонът не знае. Тя никога няма свои хрумвания, дори като дете. Да си го кажем направо, тя има само спомени. Няма представа коя е и променя целия си живот от ден на ден. Но се опитва да направи впечатление, той го знае. Тя иска да остави своя отпечатък върху него.

Отпечатък. Импресия. Импресионист. Какви интересни думи. Да предизвика възхищение, да заяви нещо, да предизвика вдлъбнатина. Човек, който се представя като друг човек. Човек, който рисува картина само с помощта на малки светли петна. Човек, който създава илюзия — с пушек и огледала, със сънища и знамения.

Да, със сънища. Оттам започна всичко. В сънищата, във фикцията, във фантазията. А sineokomomche се занимава тъкмо с фантазиите, те са неговата територия — киберпространството. Място, където съществуват всички сезони, всички подправки, желания с всякакъв вкус. Желанието създава свой собствен свят или поне го прави тук, в badguysrock. Името е доста съмнително — то е остров, на който са изхвърлени разкаялите се или пък е рай за негодниците от цял свят, където те преспокойно могат да се отдадат на извращенията си.

Тук всеки крие нещо. Един своята безпомощност, боязливостта си, страха от света. Друга, почтена гражданка с отговорна работа, прекрасен дом и съпруг, мек като сирене крема, тайно копнее за тъмно месо, за извратеното, злото, опасното. За трета, която мечтае да е слаба, теглото е просто извинение, меко одеяло, което я скрива от света — иначе той ще я изяде и тя го знае. За четвърти това е момичето, което е убил, когато катастрофира с мотоциклета — осемгодишна, на път за училище, пресичаше на завой без видимост, и ето че той се задава със седемдесет километра в час, още махмурлия от предишната вечер, и когато поднася и се блъска в стената, си мисли „Това е краят, пич, това беше“ — само дето играта продължава и в този момент той усеща как гръбнакът му поддава като струна, забелязва една обувка до себе си отстрани на пътя и се пита кой, по дяволите, изхвърля напълно здрава обувка в канавката, а после вижда и останалата част от нея; двайсет години по-късно вижда само това и сънищата го връхлитат със страховита яснота, и той се мрази, мрази и света, но най-вече мрази противното им скапано съчувствие…

Ами sineokomomche? Е, и той като останалите не е точно какъвто изглежда. Казва им го, но колкото повече го повтаря, толкова повече са склонни да вярват в лъжата.

Никого не съм убивал. Естествено, никога не би признал истината. Затова парадира онлайн, перчи се и навира в очи първичните си желания като паунски ритуал по ухажването. Другите се възхищават на чистотата му. Обичат го заради неговата прямота. sineokomomche разиграва онова, което другите не смеят дори да мечтаят, аватар, символ на изчезнало племе, от което дори Бог се е отвърнал…

А какво става с Хамелеона, ще попитате. Тя не е най-близката приятелка на sineokomomche, но той се среща с нея, макар и спорадично. Имат си минало, но тук вече нищо не го вълнува, нищо не задържа вниманието му. Въпреки това той отново я опознава и я намира за все по-интересна. Преди смяташе, че е безцветна. Всъщност тя е просто приспособима. През целия си живот е била последователка, събирала е идеологии, но никога не й е хрумвала едничка нейна си идея. Обаче покажете й кауза, дайте й знаме и тя ще се отдаде изцяло.

Най-напред следваше Исус и се молеше да умре, преди да се събуди. След това следваше момче, което й разкри различно евангелие. После, когато стана на дванайсет години, последва един луд в снега само заради сините му очи, а сега следва sineokomomche досущ като другите от неговата миша армия и иска само да танцува до забрава под звуците на свирката му.

Срещат се отново в курса по творческо писане, когато тя е само на петнайсет години. Не е толкова курс по писане, колкото група за лека терапия, препоръчана й от нейния терапевт като средство да изрази себе си по-добре. sineokomomche посещава курса най-вече за да подобри стила си, от който открай време се срамува, но и защото се е научил да се възползва от привлекателната сила на въображаемото убийство.

Познава една жена от селото. Нарича я госпожа Електриковосиньо. На години може да му бъде майка, което прави цялата работа доста противна. Той не знае какво става в съзнанието й. Но е известно, че госпожа Електриковосиньо има слабост към млади мъже, а sineokomomche е неопитен — поне в любовните дела. Хубав млад мъж на двайсетина години, работи в сервиз за електроуреди, за да си плаща таксите в колежа. Слабичък с дънковия си гащеризон, не е окачил в шкафчето си снимки на момичета, но въпреки това няма нищо общо с дебелото момче, което беше допреди няколко години.

Въпреки младостта си нашата героиня е много по-опитна. В крайна сметка, толкова много неща й се наложи да изтърпи през годините. Смъртта на майка й, удара на баща й, адския вихър на публичността. Прибраха я под социална закрила, настаниха я при едно семейство в Белия град. Мъжът е водопроводчик, грозната му съпруга многократно се е опитвала да зачене и все не успявала. И двамата са запалени роялисти, къщата им е пълна със снимки на принцесата на Уелс: някои са хубави контрастни изображения, други са евтини комплекти, изработени с акрилни бои върху евтино платно. Хамелеонът ги ненавижда, но както обикновено почти не говори. Установила е, че си струва да мълчи и да остави другите да говорят. Семейството няма нищо против. Нашата героиня е добричко момиченце. Разбира се, сигурно вече са го разбрали — точно добрите момиченца трябва да държиш под око.

Мъжът, когото ще наречем Дизеловосиньо и който ще загине заедно със съпругата си при пожар в дома им пет-шест години по-късно, обича да се представя като семеен мъж; нарича Хамелеона „принцесо“ и през уикендите я взема със себе си на работа, където тя носи голямата му кутия с инструментите и го чака, докато той си бъбри с поредица развратни домакини и техните смътно агресивни съпрузи, които смятат всички водопроводчици за долни търгаши, понеже те, свестните мъже, стига да поискат, като нищо ще поправят уплътнителя или кранчето и ще инсталират новия акумулаторен електрически радиатор.

Не го правят само поради прекалени съображения за здравето и безопасността, затова са кисели и враждебни, докато жените им приготвят чай, поднасят бисквити и говорят на мълчаливото момиченце, което рядко им отговаря или се усмихва, а си седи с прекалено големия анцуг, който скрива по-голямата част от тялото й; ръчичките й стърчат от ръкавите като бледорозови цветни пъпки, а лицето й е безизразно като на порцеланова кукла под завесата от тъмна коса.

По време на едно от тези посещения — в къща в Селото — нашата героиня за пръв път изпита тайното удоволствие от убийството. Разбира се, идеята не беше нейна, открадна я от sineokomomche на курса по творческо писане. Хамелеона не притежава собствен стил. Претенциите й за творчество са плод на имитация. Посещава курса само защото той е там и тя се надява някой ден отново да я забележи, очите им отново да се срещнат и неговите да останат приковани върху нея като омагьосани, без друго отражение, което да пречи на концентрацията им.

Той я нарича госпожа Електриковосиньо…

Хубав ход, sineokomomche. Всички имена и самоличности са променени с надеждата невинните да бъдат защитени. Само че Хамелеона я разпознава, познава къщата от посещенията си там. Знае и каква слава й се носи, за слабостта й към младите мъже, за някогашната й противна връзка с по-големия брат на нашия герой. Смята това за жалко, за недостойно и когато госпожа Електриковосиньо е намерена изгоряла в къщата си няколко дни по-късно, тя се оказва неспособна да скърби и дори да се разстрои.

Някои хора обичат да си играят с огън. Други хора заслужават да умрат. Пък и какво общо може да има някакъв трагичен инцидент с момиченцето, което седи толкова кротичко и чака толкова търпеливо до огъня, докато баща му оправя водосточната тръба?

Отначало sineokomomche не се досеща. Отначало смята, че е карма. Само че с течение на времето, когато враговете му се олюляват и падат с всяко натискане на клавишите на пишещата машина, започва да забелязва очертаващия се модел съвсем ясно, като шарките по тапетите в салона на майка му.

Електриковосиньо. Дизеловосиньо. Дори горката госпожа Химическосиньо, която подпечата собственото си падение с желанието си нещата да се получат спретнато и чистичко, като започна от спретнатото чистичко момче в групата по терапия на дебелата си племенница.

И д-р Пийкок, чието единствено истинско престъпление е, че се оказа под грижите на нашия герой; чието съзнание и бездруго беше наполовина замъглено и чийто стол е толкова лесно да бутнеш по самоделната рампа, така че на следващата сутрин да го намерят да лежи там с изцъклени очи и зинала уста. А ако sineokomomche не усети нищо, значи все пак има искрица надежда…

Може би е заради моя ангел-пазител, казва си той, или е чисто и просто съвпадение.

Той се пита защо тя постъпва така. За да защити невинността му? За да си присвои вината му? Или просто за да привлече вниманието му? Дали не е защото тя се възприема като екзекутор на света? Или е заради момиченцето, чийто живот тя така страстно колекционира? Дали не е понеже някой друг е единственият й начин на съществуване? Или понеже като sineokomomche и тя няма друг избор, освен да бъде огледало на околните?

Все пак накрая вината не е негова. Дава й каквото иска, това е. Ами ако тя поиска и вината му, тогава какво? Ако всъщност иска злодеянието?

Е, той със сигурност не е виновен. Никога не й е нареждал какво да прави. Въпреки това усеща, че тя иска нещо повече. Долавя нетърпението й. С жените винаги е едно и също, мисли си той. Жените и техните очаквания. Знае, че всичко ще свърши със сълзи, както винаги преди…

Обаче sineokomomche не може да я вини за нещата, които обмисля. Той я застави да го направи, той я моделира от онази убийствена глина. Години наред тя беше неговият голем, а сега робинята просто иска да се освободи.

Той се пита как тя ще го постигне? Толкова лесно се случват нещастия. Капка отрова в питието? Банално изтичане на газ? Катастрофа? Пожар? Или пък ще бъде нещо по-езотерично — игла с връхче, натопено в рядка южноамериканска орхидея, скорпион в кошница с плодове? Каквото и да е, sineokomomche очаква да бъде нещо специално.

А дали ще усети, че предстои да го сполети? Ще има ли време да надзърне в очите й? И докато тя се взира в бездната, какво ще види да я гледа оттам?

Изпратете коментар:

JennyTricks: МИСЛИШ СЕ ЗА МНОГО УМЕН, НАЛИ?

sineokomomche: Не ти ли хареса разказчето ми? Защо ли не съм изненадан?

JennyTricks: МОМЧЕНЦАТА, КОИТО СИ ИГРАЯТ С ОГЪН, СЕ ИЗГАРЯТ.

sineokomomche: Благодаря ти, Jenny. Ще го имам предвид…