Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
blueeyedboy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Харис. sineokomomche

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2010

Редактор: Вергил Немчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-684-1

История

  1. — Добавяне

16

Разглеждате уебдневника на Albertine в [email protected]

Публикуван в: 08:37, сряда, 13 февруари

Достъп: публичен

Настроение: унило

Всичко тръгна към провал още тогава, още вечерта на първата изложба. Отне ми известно време, преди да го осъзная, но всъщност точно тогава явлението Емили Уайт получи тревожен обрат. Отначало бе просто лека вълничка, набраздила повърхността, но особено след успеха на книгата на д-р Пийкок все повече хора бяха готови да обърнат внимание, да повярват в най-лошото, да се надсмиват, да завиждат или да злорадстват…

Във Франция, където много си падат по децата чудо, L’Affaire Emily привлече незаслужено голямо внимание. Един от първите покровители на Емили — стар приятел на д-р Пийкок от Париж — продаде няколко нейни картини в галерията си на левия бряг на Сена. „Пари Мач“ поде историята, същото направи „Билд“ в Германия и английските таблоиди, да не говорим за статията на Федър в „Луната на Водолея“.

И точно тогава избухна сандалът. Главоломният упадък. Разобличаването в медиите. По-малко от шест месеца след триумфалното си начало кариерата на Емили вече се проваляше.

Разбира се, аз изобщо не го заподозрях. Откъде бих могла да знам? Не четях вестници и списания. Клюките и слуховете ме подминаваха. Дори във въздуха да се е долавяло нещо, аз бях твърде погълната от себе си, за да му обърна внимание, толкова надълбоко бях потънала в своя маскарад, че почти не забелязвах какво се случва. Татко знаеше — знаеше още от самото начало — но не бе в състояние да спре лавината. Отправяха обвинения. Провеждаха се разследвания. Вестниците бяха пълни с противоречиви материали, излезе книга, дори снимаха филм — само че едно нещо беше ясно на всички. Сапуненият мехур се беше спукал. Чудото беше изчезнало. С явлението Емили Уайт наистина беше свършено. И така, тъй като вече нямаше какво да губим, ние, татко и аз, изчезнахме като Снежанка от приказката, безследно.

Отначало беше като ваканция. „Чакай само да си стъпим на краката.“ Безкрайна поредица от евтини пансиони. Бекон за закуска, птичи песни на зазоряване, чисти чаршафи на непознатите тесни легла. На почивка от Малбри, така ми каза той, и през първите няколко седмици аз му вярвах, следвах го като покорна овчица, докато накрая спряхме в отдалечено градче близо до шотландската граница, където никой нямало да ни разпознае, така ме увери той.

Мама изобщо не ми липсваше. Знам, че звучи ужасно, но за мен беше толкова неочаквано удоволствие татко да бъде изцяло на мое разположение, че Малбри и предишният ми живот ми се струваха като нещо, случило се на друг човек, на друго момиче, при това много отдавна. И когато най-накрая разбрах, че нещо не е наред, че татко бавно полудява, че никога няма да се изправи на крака, аз направих всичко по силите си да го прикривам, докато накрая не ни намериха.

Той открай време си е мълчалив. А сега депресията го съсипа. Отначало мислех, че причината е самотата, и се стараех да му бъда компания. Но с течение на времето той се затваряше все повече, все повече се отдаваше на своите чудатости и стана зависим от музиката си до такава степен, че забравяше да се храни, забравяше дори да спи и ми разказваше едни и същи приказки, свиреше едни и същи стари произведения на пианото в хола или ги пускаше на пращящата стара стереоуредба, „На Елизе“, „Лунната соната“ и, разбира се, „Фантастична симфония“ на Берлиоз, по-специално „Пътя към ешафода“ — докато аз правех каквото мога да се грижа за него, а той потъваше в мълчание.

Осемнайсет месеца по-късно получи първия си удар. Добре че съм била там, така казваха, добре че съм го намерила. Лекарят каза, че ударът е бил лек, беше засегнал говора и лявата му ръка. Явно не разбираха колко важни са ръцете за татко — чрез тях ми говореше, когато вече не можеше да се изразява с думи.

Обаче ударът сложи край на нашето бягство. Светът най-накрая ни откри. Отведоха ни на различни места — татко в санаториум близо до Малбри, а мен в друг дом, където прекарах следващите пет години, без нито за миг да си дам сметка, че би трябвало някой да плаща сметките, че някой се грижи за нас и че д-р Пийкок е успял да ни издири.

По-късно научих за кореспонденцията между двамата, за многобройните опити на д-р Пийкок да осъществи контакт и за отказа на татко да му отговори. На какво се дължеше загрижеността на д-р Пийкок? Може би извираше от чувство за вина или от преданост към стар приятел, или от съжаление към малкото момиченце, сполетяно от трагедия.

Така или иначе, той плащаше сметките, наблюдаваше ни отдалеч, а къщата продължаваше да си стои празна, неизползвана и необичана, затворена като нежелан подарък, натъпкана до покрива със спомени.

Станах на осемнайсет. Намерих си своя квартира. Там, в центъра на Малбри, миниатюрна стаичка на четвъртия етаж, която служеше и за дневна, и за спалня, кухничка и наполовина облицована с плочки баня, с мирис на влага. Всяка седмица посещавах татко — понякога той дори разбираше коя съм. И макар че известно време бях сигурна, че ще ме познаят, накрая най-сетне проумях. Никой не даваше и пет пари за Емили Уайт. Дори не я помнеха.

Обаче нищо не изчезва напълно. Нищо не свършва напълно. Въпреки обичта и сигурността, които ми даде Найджъл, сега си давам сметка — макар и малко късно — че с него просто бях заменила една златна клетка с друг вид решетки.

Сега обаче най-сетне се освободих от всички тях. Свободна съм от родителите си, от доктора, от Найджъл. Коя съм сега? Накъде съм се запътила? И още колко човека трябва да умрат, преди да се освободя от Емили?

 

 

Изпратете коментар:

sineokomomche: Много трогателно, Albertine. Понякога и аз се питам същото…