Джоан Харис
sineokomomche (8)

8

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикувано в: 18:20, сряда, 30 януари

Достъп: публичен

Настроение: бликащ от енергия

Слуша: „Електрик Лайт Оркестра“: „Господин Синьо небе“

Той я нарича госпожа Електриковосиньо. Тя адски си пада по всякакви уреди: нови звънци за врата, сиди плейъри, сокоизстисквачки, парни ютии и микровълнови печки. Да се чудиш какво ги прави толкова много — само в спалнята за гости има девет кутии със стари сешоари, маши за коса, масажни ванички за крака, миксери, електрически одеяла, видеомагнетофони, радиоапарати и телефони за баня.

Никога нищо не хвърля, пази ги „за резервни части“, така казва, макар да е от поколението жени, които смятат техническата неграмотност по-скоро за очарователна проява на женствена деликатност, отколкото на мързел. Той е убеден, че тя и понятие си няма от техника. Мисли я за безполезен паразит, за манипулаторка, за която никой няма да скърби твърде, поне близките й няма.

Мигом разпознава гласа й. Работил е на половин ден в сервиз за електроуреди на няколко километра от дома й. Старомодно местенце, вече доста запуснато, с витринка, претъпкана с многострадални телевизори и прахосмукачки и осеяна със сивкавите конфети на мушиците, намерили смъртта си тук. Тя му звъни на мобилния — в четири следобед в петък, моля ви се — за да огледа нейната менажерия от мъртви електроуреди.

Вече е на петдесет и пет, но е способна да изглежда по-стара или по-млада според случая. Пепеляворуса коса, зелени очи, хубави крака, закачливо, почти момичешко поведение, което за миг може да се превърне в пренебрежение — освен това обича компанията на млади мъже.

На хубав млад мъж. Е, той е точно такъв. Слаб, с дънков гащеризон, с ъгловато лице, въздълга кестенява коса и искрящи, поразителни синьо-сиви очи. Не е като онези в списанията, но за госпожа Електриковосиньо върши работа — пък и на нейната възраст, казва си той, не може да си позволи да бъде придирчива.

Веднага го осведомява, че е разведена. Приготвя му чай „Ърл Грей“, оплаква се колко скъп е станал животът, с дълбока въздишка споменава самотата си — и колко безобразно я пренебрегва синът й, който работи някъде в Сити, а накрая, с вид на човек, който ще му окаже огромна чест, му предлага да купи сбирката й.

Уредите естествено са напълно безполезни. Той отбелязва факта възможно най-благо и обяснява, че старите електрически уреди вече не стават за нищо, освен за боклука, че повечето от тях не отговарят на съвременните стандарти и че шефът му ще го убие, ако плати дори десет лири за тях.

— Наистина, госпожо Е. — уверява я, — най-доброто, което мога да направя, е да ви помогна да ги изхвърлите. Ще ги занеса до сметището. От общината биха ви накарали да платите, но аз имам микробус…

Тя го измерва подозрително с поглед.

— Не, благодаря.

— Просто се опитвам да помогна — казва той.

— Е, в такъв случай, млади човече — заявява тя с кристална хладина, — ще ми помогнете, ако хвърлите един поглед на пералнята ми. Според мен е блокирала — почти седмица не може да се изтече.

— Имам друга поръчка — противи се той.

— Смятам, че това е най-малкото, което можете да направите — отсича тя.

Разбира се, той отстъпва. Тя знае, че така ще стане. В тона й все още се долавя онази смесица от презрение и уязвимост, от безпомощност и властност, която той намира за неустоима…

Просто ремъкът се е изхлузил, това е. Той сваля барабана, намества ремъка, изтрива ръце в гащеризона си и в стъклената врата забелязва, че тя го наблюдава.

Сигурно навремето е била привлекателна. Сега човек би я определил като „запазена“ — определение, което понякога използва майка му и което извиква в съзнанието му представата за стъкленици с формалдехид и за египетски мумии. Долавя, че тя го наблюдава по озадачаващо собственически начин, усеща очите й като впити в кръста си поялници — преценяващ поглед, колкото нехаен, толкова и хищен.

— Не си спомняте, нали? — пита той и се обръща с лице към нея.

Тя го поглежда надменно.

— Майка ми чистеше къщата ви.

— Така ли? — Тонът й показва, че няма как да помни всички хора, които са работили за нея. За миг сякаш си спомня поне нещичко — присвива очи и почти изцяло оскубаните й вежди, нарисувани с кафяв молив на сантиметър над мястото, където следва да бъдат, потръпват сякаш притеснено.

— Понякога ме вземаше със себе си.

— Боже! — Вперва поглед в него. — sineokomomche!

Разбира се, това е смъртната му присъда. Тя повече няма да го погледне. Поне не по онзи начин — ленивият й поглед няма да се плъзга по гърба му, преценявайки разстоянието между тила и кръста, опипвайки стегнатата крива на задника му под избелелия син гащеризон. Тя вече го вижда — четиригодишен, с непотъмнена от времето коса — и внезапно тежестта на годините я угнетява като мокро зимно палто, толкова ужасно стара е…

Той се усмихва широко.

— Мисля, че я поправих.

— Разбира се, ще ти платя нещичко — казва тя доста прибързано, за да прикрие смущението си, сякаш смята, че той работи безплатно, сякаш му прави жест, заради който ще й бъде вечно задължен.

И двамата знаят обаче за какво му плаща. Вина — може би простичка, но никога чиста, неостаряваща, неуморна и горчиво-сладка.

Горката госпожа Е., мисли си той.

Благодари й вежливо, приема още една чаша хладък чай с едва доловим мирис на риба и накрая си тръгва уверен, че през следващите дни и седмици често ще вижда госпожа Електриковосиньо.

Всеки изпитва вина за нещо. Не всеки заслужава да умре. Понякога обаче кармата се намесва неблагоприятно, а Божието дело се нуждае от малко човешка помощ. Така или иначе, вината не е негова. Тя го вика още десетина пъти — да свърже контакт, да смени бушон, да сложи нови батерии във фотоапарата й, а неотдавна — да свърже новия й компютър (един бог знае защо изобщо й трябва компютър, нали ще се гътне след седмица-две), което предизвиква суматоха от спешни обаждания по телефона, а това на свой ред предопределя сегашното му решение да я заличи от лицето на земята.

Не е просто лично. Някои хора заслужават да умрат — независимо дали заради грях, злодеяние, вина, или както в сегашния случай, понеже го е нарекла sineokomomche…

Повечето нещастни случаи стават у дома. Лесно можеш да инсценираш подобно нещо — обаче той въпреки това се колебае. Не защото се страхува — макар че наистина се страхува, ужасно се страхува — а просто защото иска да гледа. Прехвърля в главата си идеята да постави камера близо до местопрестъплението, но не може да си позволи такава суета, затова се отказва от замисъла си (не без съжаление) и се залавя да обмисля какъв метод да приложи. Разберете, много е млад. Вярва в поетичното възмездие. Би искал смъртта й да е някак символична — токов удар може би от развалена прахосмукачка или от някой от вибраторите в шкафчето й в банята (два от тях са в скромен телесен цвят, третият е притеснително морав) сред шишенцата с лосион и хапчета.

За миг едва не се поддава. Знае обаче, че сложните планове рядко са успешни, категорично отхвърля изкусителната представа как госпожа Електриковосиньо си доставя наслада до смърт с помощта на някой от собствените си уреди; при едно от следващите си посещения подготвя всичко за един най-обикновен, но ефикасен електрически пожар и се прибира у дома навреме, за да хапне пред телевизора, докато на друга улица госпожа Електриковосиньо се приготвя за сън (със или без моравото си другарче) и умира по някое време през нощта, вероятно вследствие на вдишания дим, смята той, макар че, разбира се, само може да се надява…

На следващия ден го търсят от полицията. Разказва им как се е опитал да помогне, как всеки електрически уред в къщата е бил потенциално опасен, как тя винаги претоварвала бушоните с боклуците си, как само един лек токов удар и…

Всъщност ги намира за нелепи. Смята, че вината му е ясна като бял ден, обаче те въпреки всичко не я забелязват, а си седят на канапето, сърбат чая на майка му и разговарят с него любезно, сякаш се стараят да не го стреснат, а майка му ги наблюдава подозрително и нащрек за всеки намек за обвинение.

— Нали не намеквате, че той е виновен? Той работи усърдно. Добро момче е.

Той крие усмивката в шепата си. Целият трепери от страх, но смехът го надвива и се налага да имитира пристъп на паника, да не би някой да си даде сметка, че бледият млад мъж със светлосините очи всъщност се бори с връхлитащия го смях…

По-късно съумява да определи момента с точност. Усещането е гръмовно, нещо като оргазъм, нещо като Божа благодат. Цветовете наоколо стават по-ярки, разрастват се, светът придобива сияйни нови нюанси, миризмите се усилват, той трепери и ридае, а светът целият се подува и се разпуква като боя, а отдолу заструява светлината на вечността…

Полицайката (винаги има една полицайка) му подава кърпичка. Той я взема и изтрива лицето си, на вид уплашен и виновен, но вътрешно продължава да се смее, а жената, която е на двайсет и четири и би била красива без униформата си, приема сълзите му като проява на скръб, поставя ръка на рамото му в нелепо майчински жест…

Няма нищо, синко. Ти нямаш вина.

И онзи зловещ вкус дълбоко в гърлото му — вкусът, който свързва с детството, със загнили плодове и бензин и с противния розов мирис на дъвка — отново се оттегля като облак и подире му остава само синьо небе, а той си казва…

Най-сетне съм убиец.

Изпрати коментар:

chrysalisbaby: опа! опа! sineokomomche пипа здраво

Captainbunnykiller: Госпожа Електриковосиньо си доставя наслада до смърт… Пич. Пари давам да прочета тази сцена. Какво ще кажеш, а?

Jesusismycopilot: ТИ СИ БОЛЕН. ДАНО ДА ГО ЗНАЕШ.

sineokomomche: Информиран съм за състоянието си, благодаря.

chrysalisbaby: е на мен не ми пука мисля 4е си страхотен

Captainbunnykiller: Да, човече. Не обръщай внимание на лилипутите. Тия тъпаци няма да познаят добрата литература дори да скокне и да ги ухапе по задника.

Jesusismycopilot: ТИ СИ БОЛЕН И ЩЕ ОТГОВАРЯШ.

JennyTricks: (изтрит постинг).

ClairDeLune: Ако тези разкази ви разстройват, моля ви, не идвайте тук и не ги четете. sineokomomche, благодаря ти, че сподели това с нас. Знам колко ти е било трудно да изразиш тези мрачни чувства. Браво на теб! Надявам се да проследя развитието на историята!