Джоан Харис
sineokomomche (15)

4

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в [email protected]

Публикувано в: 01:15, неделя, 3 февруари

Достъп: публичен

Настроение: ведро

Слуша: Дейвид Бауи: „Герои“

Не познаваше нито един милионер. Представяше си мъж с копринен цилиндър като лорд Снути от комиксите. Или пък с монокъл и с бастунче. А вместо това доктор Пийкок се оказа някак занемарен със сакото си от туид, папийонката и пантофите си, изгледа момчето с млечносините си очи иззад стъклата с телени рамки и каза „А, ти сигурно си Бенджамин“ с глас, в който се усещаха цигари и кейк с кафе.

Мама беше неспокойна; беше като извадена от кутия и бе издокарала Бен с дрехите за новото му училище: тъмносини панталони и небесносин пуловер — нещо като цветовете на „Сейнт Осуалдс“, само че неговото училище нямаше униформа и повечето други деца ходеха по джинси. Найджъл и Брен ги придружаваха — нямаше им доверие, за да ги остави сами у дома — и им беше наредено да кротуват, да мълчат и да не са посмели да докоснат нищичко…

Тя се стараеше да направи добро впечатление. Първата година на Бен в началното училище не беше блестяща, но целият Бял град беше научил, че най-малкият син на Глория Уинтър бил изпратен у дома, след като забил пергел в ръката на момче, задето го е нарекло „скапан педал“, и не го изключили единствено заради настървената намеса на майка му.

Тепърва щеше да се установява дали тази информация бе стигнала до Селото. Глория Уинтър обаче не възнамеряваше изобщо да рискува, затова Бенджамин беше същинско ангелче, докато стоеше на стълбите на Имението през онзи октомврийски ден и слушаше мелодията на звънеца на входната врата — в розово, бяло и сребристо — забол поглед в маратонките си, преди д-р Пийкок да застане на прага.

Разбира се, той и представа си нямаше какво означава думата „педал“. Помнеше обаче, че е имало много кръв и макар да нямаше никаква вина, фактът, че не се бе разкаял — даже напротив, свадата явно му допадаше — сериозно разстрои учителката му, която ще наречем госпожа Католическосиньо и която (явно съвсем открито) имаше забавни възгледи като например вярата в невинността на детството, жертвата на единствения Божи син и бдителното присъствие на ангелите.

За жалост името й миришеше отвратително, като евтин тамян и конски изпражнения, и това често го разсейваше в час и ставаше причина за редица инциденти, довели най-сетне до изключването на Бен, за което майка му обвиняваше училището, изтъквайки, че той не е виновен, задето те не успяват да се справят с едно надарено дете, и им обещаваше отмъщение в местните вестници.

Доктор Пийкок беше различен. Неговото име миришеше на дъвка. Привлекателна миризма за едно малко момче, освен това д-р Пийкок разговаряше с него като с възрастен, думите се плъзгаха и се търкулваха по езика му като пъстри топчета дъвка от автомат за сладки лакомства.

— А, ти вероятно си Бенджамин.

Той кимна. Допадаше му тази сигурност. Зад д-р Пийкок, където врата водеше от верандата към коридора, някаква космата черно-бяла твар се втурна към нашия герой — оказа се възстаричкият джакръсел, който заподскача и залая край тях.

— Моят учен колега — представи го д-р Пийкок. Сетне се обърна към териера: — Бъди така любезен да осигуриш на нашите гости достъп до библиотеката — при което кучето тутакси престана да лае и ги поведе навътре в къщата.

— Моля, заповядайте — покани ги д-р Пийкок. — Каня ви на чай.

Пиха чай. „Ърл Грей“, без захар, без мляко, поднесен с маслени бисквити, завинаги запечатани в съзнанието му като липовия чай на Пруст — проводник на спомени.

Сега sineokomomche има спомени наместо съзнание. Те го задържат тук толкова дълго, заради тях бута инвалидната количка на някакъв старец по обраслите алеи на Имението, пере го, чете му на глас, реже препечените му филийки на тънки ивички, за да ги топи в рохките яйца. И макар че през повечето време старецът изобщо не съзнава кой е, sineokomomche никога не се оплаква и не го изоставя — нито веднъж — понеже помни онази първа чаша с чай „Ърл Грей“ и начина, по който го гледаше доктор Пийкок, сякаш и той е специален…

Стаята беше просторна, с килими в различни оттенъци на червеникавото и кафявото, със столове, цели три стени с книги, огромна камина, пред която имаше кошница за кучето, кафяв чайник, голям колкото онзи на Лудия шапкар, бисквити, няколко стъкленици, пълни с насекоми. Най-интересното нещо може би беше детската люлка, окачена от тавана, в която трите момчета се взираха с копнеж от мястото си на канапето до мама, но не смееха да продумат.

— К-какво е това? — попита sineokomomche и посочи една стъкленица.

— Нощни пеперуди — отговори докторът, видимо доволен. — В редица отношения приличат на дневните пеперуди, но са устроени много по-интригуващо и възвишено. Ето тази тук с мъхестата главичка — посочи той с пръст към стъкленицата — е вечерницата Laothoe populi. Тази в червено и кафяво е Tyna jacobaeae, пеперудата цинобър. А това приятелче — посочи той нещо нащърбено, което sineokomomche оприличи на изсъхнало листо, — е Smerinthus ocellata, вечерницата с очички. Виждаш ли очичките?

sineokomomche отново кимна в благоговейно мълчание не само заради самите пеперуди, а заради спокойната вещина, с която доктор Пийкок изрече думите и после посочи друга стъкленица, провесена над пианото, в която sineokomomche видя една-единствена огромна светлозелена пеперуда — цялата мляко и прашно кадифе.

— А тази млада дама — каза обичливо д-р Пийкок — е царицата на колекцията ми. Пеперудата луна, Actias Luna, идва чак от Северна Америка. Донесох я тук още като какавида преди повече от трийсет години, седях в тази стая, наблюдавах я как се излюпва и заснех всеки етап. Не можеш да си представиш колко е вълнуващо да наблюдаваш как такова създание излиза от какавидата, да я видиш как разперва криле и полита…

„Явно не е отлетяла далеч — помисли си sineokomomche. — Само до стъкленицата…“

Но разумно премълча. Майка му започваше да губи търпение. Ръцете й мърдаха в скута и пръстените й потракваха евтино.

— Аз пък събирам порцеланови кученца — оповести тя. — И двамата сме колекционери.

Доктор Пийкок се усмихна.

— Колко хубаво. Трябва да ви покажа статуетката си от епохата на династия Тан.

sineokomomche се ухили вътрешно, когато зърна изражението на майка си. Той нямаше никаква представа как изглежда статуетката Тан, но се досещаше, че е нещо толкова различно от майчината му колекция от порцеланови кучета, колкото и пеперудата луна от спаруженото като мъртво листо същество с крещящите и безполезни очи.

Майка му го изгледа злобно и sineokomomche разбра, че рано или късно ще бъде принуден да си плати, задето я е поставил в глупаво положение. Засега обаче беше в безопасност, затова се зае да оглежда къщата на доктор Пийкок с растящо любопитство. Освен остъклените витрини с пеперудите видя и картини по стените — не плакати, а истински картини. С изключение на госпожа Уайт и нейните колажи в розово и виолетово не познаваше друг човек, който да притежава картини.

Очите му се спряха на изящна скица на кораб, направена с избеляло мастило в сепия, а зад кораба се виждаше дълъг светъл бряг на фона на далечни колиби, кокосови палми и конусовидни планински върхове, над които се носеше пушек. Картината го привлече, макар да не разбираше защо. Може би заради небето или заради чаеното на цвят мастило, или заради мекото сияние на възрастта, което искреше през стъклото като искрящата свежест на сочно златно грозде…

Доктор Пийкок проследи погледа му.

— Знаеш ли какво е това?

Синеокото момче поклати глава.

— Това са Хаваите.

Ха-ва-и.

— Някой ден може пък да отидеш там — увери го д-р Пийкок с усмивка.

Ето така, с една-единствена дума sineokomomche влезе в колекцията му.

Изпратете коментар:

Captainbunnykiller: Човече, излагаш се. Два постинга за толкова много време и никого не си убил

sineokomomche: Дай ми време. Работя по въпроса…

ClairDeLune: Много добре, sineokomomche. Показваш истинска смелост, като пишеш за тези болезнени спомени! Не би ли могъл да ги обсъдиш по-подробно на следващия ни сеанс?

chrysalisbaby: ау толкова много ми харесва (прегръдки)